дълго. Сякаш изминаха дни. Който и да ме търсеше, сигурно не знаеше как се чувствам или не ме разбираше. Както и да е. Реших, че си струва да отида до далечния край на стаята, дори и само за да пратя натрапника по дяволите.
И така… Внимателно се спуснах към пода и се покатерих по него като по планина. Когато изминах една трета от пътя, спрях и си починах мъничко. Видеофонът вече бе звънял толкова дълго, че почти бях забравил за него и дори не ме притесняваше много. Но след като веднъж съм решил нещо, аз го изпълнявам. Затова продължих.
Беше дълго и напрегнато пътешествие, изпълнено с изпитания и пречки. Например, почти бях стигнал и ми свършиха цигарите. Трябваше да се връщам за нова кутия.
Видеофонът все още звънеше, когато се добрах до другата страна. Това беше добре, защото трябваше да открия проклетото нещо. Преди половин година един клиент ми бе платил с Гравбенд част от задължението си за работата, която бях свършил. Може би и вие имате такова нещо: с него променяте гравитацията в избрани от вас стаи от апартамента, също посоките, теглото на предметите, такива неща. Известно време бях настроил гравитацията във всекидневната по обратен начин — от ляво на дясно. Беше забавно. Тогава батериите свършиха и всичко падна на куп в другия край на стаята. А аз нищо не можех да направя.
Отне ми време да открия видеофона. Екранът бе пукнат и звънът се чуваше по-слабо от обикновено. А може би просто беше изморен: звънеше вече два часа. Натиснах бутона на приемателя. Екранът показа надпис „Предстоящ разговор“, примигна и видях едно женско лице. Струваше ми се доста ядосана и позната.
— Уау, Старк! Колко време ти трябва да намериш един видеофон?
Ококорих се. Опитах се да си спомня коя е тя. Беше на моите години и изглеждаше много привлекателна.
— Права си, забавих се. Коя си ти?
Жената въздъхна тежко:
— Зенда е, Старк. Опомни се.
Както виждате, когато казвам, че съм уморен, нямам предвид само това. Страдам от тази болест. Нищо ново: съществува от векове. Когато нямате нищо специално да вършите, нищо, за което да бдите, когато ви се случват все едни и същи неща, когато чувствате, че животът не ви принадлежи, тогава идва умората, унинието. Всяко нещо ви струва огромно усилие.
Нещо такова е. Всъщност много по-лошо е, защото в днешно време всичко е много по-лошо. Повярвайте ми, всичко, което е било лошо, днес е още по-лошо. Всичко се увеличава, концентрира и се втвърдява. Съществуват цели Квартали с хора, на които нищо не се налага да вършат през целия си живот. Раждат се, прохождат. После нямат какво да правят. Понякога се изправят на крака, разбират, че няма какво да правят и отново се отпускат. Те порастват и няма какво да правят. Остаряват и все още няма какво да правят. Изживяват целия си живот, без да излязат навън, във фотьойлите си, в леглата си и се чудят кои са.
Израснах в подобен Квартал, но се махнах оттам. Имах един живот. Но когато животът се забави, болестта пълзи наистина бързо. Не трябва да се поддаваш…
— Зенда, по дяволите! Искам да кажа… Здравей. Как си?
— Добре. А ти?
— Доста съм изморен.
— Личи ти. Виж, имам нещо за теб. За колко време можеш да се облечеш?
— Облечен съм.
— Исках да кажа да се облечеш подходящо, Старк. За среща. За колко време ще слезеш до тук?
— Не знам. Два-три месеца?
— Имаш един час.
Картината изчезна. Зенда е с характер и не може да я разиграваш. Тя ме свързва с Действения Център — мястото, с което са обвързани всички хора, които правят нещо. Цял квартал е, с офиси, блокове, магазини и подсектори. Всички те са устроени и предназначени за хора, които винаги трябва да правят нещо. Конкуренцията да влезеш вътре е голяма, разбира се, защото всеки е готов да прави нещо, каквото и да е то, да работи през цялото шибано време. Всеки казва, че може да прави всичко сто процента добре. А влезеш ли един път в общността, трябва да работиш дори и по-усилено, защото навън винаги стои някой, който двайсет и пет часа на денонощие се опитва да заеме мястото ти.
Голяма гилдия са Действащите: дори когато спят, са на телефона и си придават важност. На повечето от тях трябваше да им отнемат нуждата да спят по хирургически път. Според мен, едва ли имаха повече от няколко секунди да се протегнат. Но Зенда е наред. Тя е там само от пет години и се справя добре. Дано й остава време понякога да похапне.
Съвсем лесно открих подходящи дрехи. Те бяха в друга стая, където не бях се ебавал с гравитацията. Е, доста изпомачкани, но аз имам Клоуз Валет — друго частично плащане, което щеше да се погрижи за тях. Цветът на панталона ми се промени от черен на ярко зелен с дребни тюркоазни диаманти. Казах си — какво от това, ще създам мода.
Стените в стаята придобиха светлооранжев цвят. Това означаваше, че е седем часа вечерта. Означаваше също, че съм прекарал целия ден, облегнат на стената. Не мисля, че ще успея да стигна до Центъра.
До сградата на Зенда в Действения Център имах най-малко половин час, а може и повече, ако изобщо я намеря. Те постоянно местеха сградите, само за да имат какво да правят през почивките. Ако не си в крак с промените, можеш да влезеш в Центъра и да не знаеш кое къде се намира. Действащите са винаги в течение на промените, разбира се. Но не и аз.
Заръчах на апартамента си да се държи прилично и излязох на улицата.
Зенда искаше да се преоблека. Това почти със сигурност означаваше, че ще се видя с някого. Аз се срещам с много хора. Някои имат нужда от мен и не се впечатляват от вида ми. Когато се окаже, че съм единственият човек, който може да им помогне, те са готови да се въоръжат с непукизъм относно модните тенденции и да се примирят.
Но повечето искат нещо незначително. Например да дадат парите си само затова, че някой ще се облече изрядно заради тях. Те държат на уважението. От думите на Зенда не ми стана ясно дали става въпрос за нещо специално или банално. Но изискването за облеклото говореше за второто.
Между другото, ония приказки за болестта не са истина. Е, бяха, но преувеличени. Има такива Квартали, каквито ви описах, но аз не съм оттам. Отникъде съм. Затова съм добър в работата си. Не принадлежа към нищо, не съм обвързан с нищо. Не се нервирам лесно. За да ме раздразниш, трябва да ми докажеш, че съм някой друг. И тогава вероятно единственото нещо, което ще направя, е да те помоля да ме представиш правилно.
Просто бях изморен. Бях спал три часа предишната нощ. Мисля, ще се съгласите с мен, че не беше достатъчно. Но не ви моля за съчувствие. Всъщност три часа са доста за мен. При моето положение три часа сън ме превръщаха в Рип ван Уинкъл. Бях изморен, защото се бях върнал от последната си работа само преди два дни. Ще ви разкажа за нея някой път, ако нямате нищо против.
Улиците бяха приятно тихи. Винаги е тихо по това време. Трябва да носите черно сако, за да излезете на улицата между седем и девет вечерта. Не бяха много хората в този район, които имаха черни сака. Живея в Цветния Квартал, където хората са чувствителни към цветовете. Всички улици и сгради са настроени моментално да променят цвета си в унисон с вашия. Вървите си по пътя и те се променят така, че да подхождат на дрехите ви. Ако има голямо движение по пътя, става напрегнато. Затова на епилептиците не е разрешено да живеят в нашия квартал, колкото и да са чувствителни към цветовете.
Аз самият не съм толкова чувствителен към цветовете. Живея тук, защото мястото е една от най- невинните чудатости в Града — може би най-спокойния квартал. Освен това човек може да разбере колко е часа по цвета на вътрешните стени на апартаментите. Това е доста удобно, особено за мен, защото мразя часовниците.
След кратък размисъл улиците решиха, че пепеляво черното ще подхожда идеално на костюма ми.
