Повечето от уличните светлини блестяха в тюркоазено като диамантите на панталона ми. Стана ми приятно. Отбелязах си мислено да кажа на следващия пътен инженер, когото срещна, че вършат дяволски хубава работа. Смущаващо е, че си мисля подобни неща, но бях в безопасност — винаги губя мислените си бележки.
Последния път, когато бях рискувал да изляза от къщи, релсовата линия не работеше. Но очевидно бързаха да я довършат, защото Новите и Подобрени Услуги работеха с пълна пара. Един служител в черно сако ми продаде билет. Имах цял вагон на разположение. Взех листче от кутията на стената и прочетох, че релсовата линия е затворена временно, за да инсталират по стените на вагоните сензори за настроението. Готина идея, помислих си аз. Стените ме разбраха и засветиха в спокойно синьо.
Малката Голяма Гара, Тихоокеански цвят, Зебра Едно, На Север от Дъгата: гарите се нижеха беззвучно. Подготвих се за това, което ме очакваше. Всъщност аз не знаех какво ме очаква. Но тъй като не ми бяха останали много сили, подготвих се по принцип.
Реших, че съм се подготвил достатъчно, когато стените станаха убийствено червени. „Успокой се“, прочетох малка бележка на отсрещната стена. „Достатъчно си подготвен, приятел.“ Разбрах намека и погледнах през прозореца. Скоро зърнах огромната извита бяла стена, която бележеше границата между Цветния Квартал и Действения Център. Действащите не бяха единствените хора, издигнали стена срещу всички останали, но тяхната бе много по-голяма, по-бяла и по-добре обмислена.
Влакът спря пред Действен Портал 1. Слязох и отидох до вратата. Мъжът в кабината четеше текст по мениджмънт за напреднали. Щом ме видя, съсредоточи вниманието си върху мен. Такива са те, Действащите. Готови за всичко.
— Разрешително?
Претършувах портфейла си и му го показах. Зенда ми го бе направила преди няколко години. Без него не те допускат вътре.
— Цел?
— Департамента на Да Направим Нещата Особено Бързо.
— Връзка?
— Зенда Рен, помощник шеф на Да Ускорим Реално Работата.
Той почука известно време по конзолата си. В същото време се възползва от случая да прочете още някой ред от Абсолютно Качествен Мениджмънт. Компютърът изстреля кратко съобщение за разрешително. Той също не искаше да губи време. Несъмнено бързаше да възобнови работата си по проектирането на водопроводната инсталация в Центъра или нещо друго.
— Китката.
Пъхнах ръка в процепа на прозореца и той ми сложи Гривна на Посетителя.
— Имате половин час. Вземете влака на перон А. Пътуването ви е абсолютно безплатно. — В Центъра обичат да се перчат, че не използват пари. Сякаш това ги прави някакво голямо егалитарно семейство. Но от друга страна, само в йерархията на транспортните служители има четиридесет и три нива.
— Бихте ли използвали продуктивно времето си, докато пътувате? Искам да кажа, да прочетете статия или да направите нещо друго конструктивно?
Предположих, че служителят е от най-добрите Действащи: беше доста амбициозен. Качих се на влака. Отново имах цял вагон на разположение. От седем до осем е време за задължителна почивка в Действения Център и всички енергични Действащи бързат да почиват по най-сложния, обезпокояващ и кариеристичен начин, който могат да измислят. Радвах се, че вагонът е празен. Това означаваше, че никой няма да използва слушалките по седалките, никой няма да провежда събрания около масите за преговори и никой няма да тренира на уредите.
Отпуснах се на седалката. Упорито отбягвах библиотеките и екраните с учебни програми. Подтикнат от Гривната ми на Посетител, синтетичният глас на вагона ме увери, че пътуването ми ще продължи най-много 4 минути и 32 секунди. Освен това ми предложи няколко конструктивни задачи. Да не си губя времето.
Работата с гривните е следната. Действащите искат да са сигурни, че ще напуснеш Центъра. Не могат да допуснат на който му скимне да се мотае наоколо и да размътва водите в езерото на активността. Затова ти дават гривна, която периодично показва колко време ти остава. Ако времето намалее до 0 и ти си още в Центъра, взривяваш се. Простичко наистина. Имаш само половин час да свършиш работата си. Ако не успееш, гръмваш. Мисля, че Действащите се чувстват така през цялото време.
Населението от Квартала на Нацистите, на юг от Центъра, получава двудневни разрешителни. Нацистите специализират в технологии. Това е техният живот. Мили хора наистина, дребни мъже и жени с бели палта, бързат насам-натам, непрекъснато говорят по телефона и планират нещата. Компютрите и уредите им са най-добрите. Центъра е зависим от тях, защото се налага да купува продукцията им.
Случи се да свърша нещо конструктивно по време на моите 4 минути и 32 секунди. Несъмнено това ощастливи вагона. Настроих компютъра си да начертае карта на моментното състояние на сградите в Департамента. Оказа се, че тази седмица са подредили сградите в античния символ на Трудолюбието.
Когато влакът спря и вратите се отвориха, аз учтиво се отдръпнах да пропусна един Действащ да се качи преди мен.
— Йеп, йеп, йеп, йеп, йеп, йеп, йеп, йеп — говореше той по мобилния си телефон — йеп, йеп, йеп, йеп, йеп, йеп.
Приличаше на всеможещ човек.
— Старк, подранил си. Поздравления!
Зенда вече беше седнала зад несъразмерно голямото си бюро, когато влязох в офиса й. Този път бяха променили сградата и отвътре. Използвали са производствената мощ на Гравбенд и подът се издигаше под ъгъл 45° спрямо земята. Вероятно са имали причина, но откриването на пътя изискваше психическо натоварване. Асансьорът, с който пътувах, изглеждаше много ядосан от цялата работа и не престана да си мърмори под носа вместо да ми разкаже историята на Департамента, както подобаваше.
Бюрото на Зенда беше буквално четиридесет квадратни фута. Освен компютър, химикалки, кламери и разни такива дреболии върху него можеха да се видят още аквариум и маса за преговори с шест стола. Проправих си път към, нея и целунах ръката й. В Центъра никога не го правят. Но пък това беше типично за Квартала, в който тя бе израснала и знам, че щеше да й хареса.
— Радвам се да те видя, Зенда. Изглеждаш много усърдна днес.
— О, благодаря ти, Старк. Готини панталони.
— Даа, улиците ги харесаха. Достатъчно добре ли съм облечен?
— Страхотен си.
Тя се обърна и изрева заповед за питиета на машината в стената.
— Добре де, добре — обиди се машината, — не съм глуха.
Ухилих се. Зенда е изключително спокойна за Действащ. Пребиваването в Центъра не я бе променило така, както другите. Мисля, че единствената причина, поради която я търпят, е че е дяволски добра в Правенето на Нещата. Машината хлъцна, стовари питиетата върху бюрото и хлопна, без дори да ни пожелае приятно прекарване. Зенда се усмихна и ми подаде една от чашите.
— Кога се върна?
— Преди няколко дни. Имах малко свободно време. Извинявай за днес.
— Няма нищо. Предполагах, че си изморен.
— Бях.
— Добре ли потръгна работата?
— Чудесно. Ще ми кажеш ли за какво става дума сега?
— И аз самата не знам. Обадиха ми се днес следобед Отгоре и казаха, че има Нещо Особено Важно Да Се Прави. Че се изискват изключителни умения и дискретност. Помислих, че ти си подходящият човек и ти се обадих.
— Нещо нормално ли е или нещо по-така?
— Нормално.
Много малко хора биха разбрали за какво, по дяволите, говорех. Зенда е една от малкото, които ме
