Едуард почти си представяше как неговият внук отблъсква пиратско нападение. Усмихна му се.
— И как ще наречеш този великолепен непревземаем кораб, чийто капитан ще бъдеш?
Момчето се замисли за миг, после, спомняйки си святкащия пиратски меч и какъв страх беше предизвикал той у него, отвърна:
— „Ятаган“.
— Защо „Ятаган“?
— Защото ще изплаши всеки.
— Имаш право за името. Избрал си го правилно.
— Ще ми помогнеш ли да изпиша името върху моя кораб?
Херцогът беше учуден от молбата му и обясни, че в корабостроителницата има хора, които правят това.
— Не върху големия кораб, който ще имам, дядо! — разсмя се Александър с детско задоволство. — Говоря за корабчето, което ми подари. Мислиш ли, че можем да изпишем името върху него? — Той смяташе малкия макет за най-хубавия подарък, който бе получавал, считаше го за най-ценното си имущество и едва ли не спеше с него.
Едуард също се разсмя.
— Помисли какъв цвят избираш и ще го направим веднага щом се върна.
— Трябва ли да отиваш? — попита Александър, когато тръгнаха към къщата в падащия мрак. Обожаваше своя дядо и ужасно му липсваше, когато отсъстваше.
— Боя се, че е така. Другите ми имения също изискват внимание. Когато станеш по-голям, ще те вземам със себе си, за да видиш колко обширни са владенията ни. Един ден те всички ще бъдат твои, Александър.
— Иска ми се сега да можех да дойда с теб — нацупи се Александър и хвана дядо си за ръка, а старецът се учуди колко малък в действителност бе той.
— Догодина, когато навършиш осем, ще те взема с мен.
— Обещаваш ли?
— Имаш думата ми.
Погледите им се срещнаха и Алекс кимна тържествено, знаейки, че думата на дядо му е закон. Щом той казваше, че ще стане, значи щеше да стане.
Двамата вървяха по градинската алея, водеща към страничния вход на имението, когато видяха Катрин, деветнадесетгодишната дъщеря на Едуард и леля на Александър, да върви забързано срещу тях.
— Здравей, лельо Катрин! — извика Александър. — Идваш насам, за да поиграеш с нас ли?
— Не, съкровище, трябва да поговоря с дядо ти за минута — каза бързо тя, като галеше нежно косите му.
За Едуард бе ясно, че е разтревожена, затова помоли детето да отиде в стаята си и да се измие за вечеря.
— И мини през страничния вход — бързо допълни Катрин. Почувства голямо облекчение, когато момчето се съгласи, без да задава въпроси.
— Какво има? — попита Едуард веднага щом момчето се отдалечи на достатъчно разстояние, за да не може да ги чува. Сериозният му поглед изучаваше неговата красива русокоса дъщеря. Тя толкова приличаше на майка си Ребека със светлорусите си коси и морскосини очи, че понякога от това го болеше и го обземаше копнеж по миналото.
— Ейвъри — смутено изрече тя. — Той е тук.
— Ейвъри? — На лицето му първо се изписа изненада, а после — недоверие. — Какво иска пак? Каза ли ти? — попита рязко. Знаеше, че поквареният му син се появява само когато има нужда от нещо, а той имаше представа какво преследваше. Без Ейвъри да разбере, беше уредил познатите му в Лондон да го държат под око. Знаеше за по-голямата част от похожденията на сина си и те го изпълваха с гняв. Ейвъри нямаше чувство за чест, а това бе недостатък, за който херцогът не можеше да си затвори очите.
— Не знам. Не ми каза. Разменихме само обичайните любезности.
— Поиска ли да види момчето?
— Не. Иска само да говори с теб.
— Довел ли е Вивиан със себе си? — заинтересува се Едуард, почти сигурен в отговора, но изпитващ необходимост да попита.
— Не. Дойде сам.
При тези думи лицето на херцога потъмня.
— Предполагам, че трябва да благодаря на небето за това, но не мислиш ли, че на майката е необходимо да вижда детето си поне от време на време? Минаха месеци, откакто идва за последен път…
Катрин докосна разбиращо ръката на баща си.
— Знам. Аз също не мога да я разбера. Александър е добро момче, толкова е жизнен, умен и забавен. Не разбирам как такива родители са могли да му дадат живот.
— Нито пък аз. Понякога ми се иска да беше твое дете. — Едуард погали топло ръката й. — Тогава никога нямаше да страда от тяхното пренебрежение.
— Аз може и да не съм му майка, но при нас той знае, че с обичан. Александър е добро дете. Той ще се оправи, татко, ще видиш.
— Надявам се, че си права. Защо не се качиш горе и не останеш при него, докато аз разговарям с Ейвъри. Задръж го там, ако можеш. Безсмислено е да го разстройваме, като узнае, че баща му с идвал и не е поискал да го види.
— Добре. Ще ни извикаш, когато свършиш.
Той кимна.
— А после ще вечеряме.
Катрин се повдигна на пръсти, за да го целуне нежно по бузата, а после забърза да отиде при племенника си. Едуард я наблюдаваше, докато се скри в къщата, и след това се подготви за предстоящия сблъсък. Срещите с Ейвъри никога не бяха приятни, а той сериозно се съмняваше, че днешната ще бъде изключение.
Когато сестра му излезе, Ейвъри си наля солидна доза уиски и се настани в масивното, тапицирано с кожа кресло зад бюрото в кабинета на баща си. Облегна се назад и нехайно вдигна обутите си в ботуши крака върху плота му, като си представяше, че вече е херцог. Той се опиваше от тази мисъл, оглеждаше скъпите картини, окачени на тъмните лакирани стени, и неизброимите томове безценни книги в кожени подвързии, наредени върху стигащите до тавана лавици, които заемаха едната част на кабинета. Мислено изчисли стойността на предметите в стаята и се усмихна, поглъщайки с очи даровете, които бъдещето му предлагаше. Един ден всичко това щеше да бъде негово.
Ейвъри бе така дълбоко потънал в мисли за собственото си величие, че не чу кога баща му влезе в стаята. Поздравът на Едуард го накара да се върне към действителността.
— Ейвъри… — Едуард бе слисан, като откри, че синът му си позволява такива волности в неговия кабинет. Както винаги, изисканият външен вид на Ейвъри го впечатли. Не можеше да се отрече, че беше се превърнал в красив млад мъж. Колкото и да се бе опитвал, не бе намерил отговор на въпроса защо синът му бе станал толкова лош и въпреки болката, знаеше, че никога нямаше да разбере.
— Здравей, татко — отвърна Ейвъри с ледена учтивост, без да покаже никакво смущение от факта, че е сварен да седи толкова непочтително зад бюрото на баща си. Безгрижно свали краката си, постави чашата с уиски върху плота, след което бавно се изправи.
— На какво дължа честта да ме удостоиш с присъствието си? Смея ли да се надявам, че сме ти липсвали? — Думите му изразяваха и лека ирония.
— Естествено, че ми липсваш, а също и Катрин, и Александър. Между другото, дали момчето е някъде наоколо? Очаквах да бъде с теб.
— Той е горе и се приготвя за вечеря. Имаш ли нещо против да вечеряш с нас и да останеш тази нощ?
— За съжаление имам важна работа в Лондон, която налага да се върна още тази вечер — лъжеше
