Боби Смит
Вземи сърцето ми
Първа глава
— Ейвъри, трябва да го направиш! Трябва да се върнеш при баща си и да измъкнеш още пари! — настояваше пред съпруга си, лорд Уейкфийлд, двадесет и пет годишната Вивиан Уейкфийлд, висока красива жена с черни коси и студени сини очи, говорещи за проницателен ум. В този момент тя стоеше с опрени на хълбоците ръце в средата на разточително украсената им приемна и хвърляше гневни погледи към „мекотелото“, за което се бе омъжила.
Ейвъри Уейкфийлд се стресна от тона на съпругата си. Той бе женствено красив, тъмнокос и тъмноок двадесет и осем годишен мъж, чийто блед цвят на лицето свидетелстваше за дни, прекарани в сън, и за нощи, изпълнени с нескончаеми гуляи и хазарт. Раздразнен от предизвикателството й, той се изправи в цял ръст, извърна се от прозореца, за да я погледне в лицето. Смяташе да й даде урок. В края на краищата той беше човекът с парите в техния брак. Тя не бе донесла кой знае каква зестра. Въпреки това, когато се обърна и видя яростта, изписана върху лицето й, той се разколеба… както винаги.
— Е, Ейвъри? Кога ще поговориш с него? — настоя тя, като даде да се разбере, че последната дума беше нейна.
— Знаеш, скъпа, че ако бе намалила разходите си, може би нямаше толкова скоро да се окажем отново в затруднено положение.
—
— Казах ти как реагира татко последния път, когато отидох при него за пари. Заплаши, че ще ме остави без пукнато пени.
— Баща ти никога няма да го направи.
— Може би, но се страхувам отново да опитам късмета си, при това толкова скоро.
— Боя се, че нямаш друг избор, Ейвъри. Нуждаем се от пари, и то веднага.
— Знам, но…
— Разбирам защо не искаш да настояваш пред него, но сега имаме преимущество — лукаво отвърна тя. Дълго време бе мислила как да измъкне повече пари от стиснатия си свекър, Едуард Уейкфийлд, херцог Хънтингтън, и сега бе сигурна, че е открила начина.
Ейвъри погледна подозрително жена си.
— С какво предимство смяташ, че разполагаме сега?
— Ами Александър, разбира се — отвърна му самодоволно Вивиан. Когато се бяха сгодили, тя мислеше, че като бъдеща херцогиня ще живее живот, отдаден изцяло на удоволствията. Лошото бе, че тъй като отношението на свекър й към техния брак бе негативно, той не развърза много кесията си. Единствено раждането на сина й Александър преди около седем години бе отслабило напрежението помежду им. Доволен, че са го дарили с внук, херцогът бе станал по-поносим, но увеличението на доходите им бе недостатъчно да им осигури начина на живот, за който бе мечтала. Още тогава херцогът бе взел Александър да живее при него и двамата бяха станали неразделни. Вивиан бе сигурна, че момчето е единственото уязвимо място на херцога.
— Александър? — Ейвъри се запита какво общо имаше тук техният син. Не бе разговарял с детето от седмици и откровено казано, не го бе грижа дори ако никога вече не го видеше. От деня, когато се роди, той създаваше само неприятности за тях и двамата тайно в себе си, бяха останали доволни, че херцогът бе взел детето, за да го отгледа сам в имението Хънтингтън.
Вивиан кимна.
— Няма друг на този свят, когото той да обича повече, и това го прави основен коз за нас при пазарлъка. Ако баща ти отказва да ти даде това, което по право е твое, заплаши го, че ще си вземем момчето.
Изразът върху лицето на Ейвъри стана пресметлив, а после — самодоволно одобрителен.
— Винаги съм знаел, че нашият скъп син някой ден ще се окаже полезен. — Ако Александър можеше да помогне да получат семейното богатство на тяхно разположение, тогава може би Ейвъри щеше да обикне детето.
— Просто е въпрос на умело разиграване на ситуацията, това е всичко — казваше Вивиан и му обясняваше какво иска от него. — Първо ще опитаме да подходим нормално, но ако той не се съгласи, искам от теб да правиш точно това, което ти казвам. Тогава много скоро ще приеме.
Високият внушителен мъж с посивели коси и набитото тъмнокосо момче стояха на върха на стръмната скала, която гледаше към морето. Вниманието им бе съсредоточено върху огромния кораб, който бавно изчезваше по посока на залеза.
— Един ден, дядо, аз ще бъда капитан на голям кораб, точно колкото онзи — пъчеше гърди седемгодишният Александър с цялата наивна увереност и фантазия на своята възраст. Сивите му очи блестяха и страните му бяха поруменели от вълнението, с което го изпълваха мечтите му за приключения из далечните морета.
— Ако това е, което истински желаеш, Александър, сигурен съм, че ще го постигнеш — отвърна лорд Едуард Уейкфийлд, херцог Хънтингтън. Сърцето му преливаше от гордост, когато сведе поглед надолу към момчето, което означаваше толкова много за него. Топлота, която прикриваше спрямо мнозина други, се прокрадна по благородното му лице и той вече не бе строгият, внушаващ страх херцог. Нещо повече — топлата усмивка и нежната обич в погледа му издаваха всеотдайно любящия дядо, какъвто в действителност беше.
Думите му накараха момчето да засияе.
— Ще го направя. Ще видиш. Ще бъда най-добрият корабен капитан, който е живял някога.
— Сигурен съм в това — увери го Едуард, съзрял проницателността и силното желание в чертите на лицето му и разбрал, че е бил прав в преценката си за него. Собственият му син — Ейвъри, бащата на Александър, се бе оказал толкова горчиво разочарование за него и за покойната му съпруга Ребека, че той почти беше загубил надежда за бъдещето. Ейвъри се бе родил с ярко изразени егоизъм и жестокост. Още от най-ранна възраст той изпитваше изключително удоволствие от измъчването на тези, които бяха по-бедни от него. А когато бе израснал и възмъжал, се бе обърнал към хедонистични удоволствия и покваряващо поведение, които бяха опетнили името и честта на семейството. Единствено раждането на Александър бе обнадеждило Едуард. Затова когато Ейвъри и Вивиан не проявиха никакъв интерес към бебето, той лично се бе намесил и бе отвел детето в дома си, където да го отгледа и възпита. За това решение той никога не съжали. Момчето изпълваше с радост неговата уморена душа.
— Къде мислиш, че отиват, дядо? — попита Александър и обърна глава към водната шир, за да проследи неясния силует на кораба. — Към някое вълнуващо място?
— Сигурен съм, че си прав — отговори Едуард. После, обзет от желанието да разкаже някоя приказка на момчето, продължи: — Вероятно ще преплуват всяко от седемте морета и…
— Според теб дали ще срещнат пирати? — прекъсна го Александър и очите му се разшириха, щом даде простор на буйното си въображение. Беше слушал разкази за зли пирати и дори беше виждал картини, показващи как необузданите демони плячкосват всеки плавателен съд, имал нещастието да пресече пътя им. Мисълта, че корабът, който току-що бе видял да напуска Англия, наистина можеше да стане плячка на кръвожадните морски разбойници, го изпълваше със смесица от вълнение и страх.
— Човек никога не знае — каза Едуард тихо. — Никой не може да се чувства в безопасност, когато кръстосва Атлантика. Северноафриканските пирати са навсякъде.
— Онези са от Африка, нали? Онези, които видяхме на рисунката в книгата?
— Правилно, а те са свирепа шайка. — Едуард си спомни ужасяващата картина. Северноафриканските корсари, изобразени там, бяха облечени само в широки, къси до коленете панталони и ярко оцветени тюрбани. Пистолети висяха на коланите им. Бяха захапали ножове между зъбите си и стискаха страховито извити ятагани в ръцете си, докато се прехвърляха на борда на нападнатия от тях кораб.
— Да, но те никога няма да ме хванат — отвърна Александър с широка, безстрашна усмивка. — Когато стана капитан, ще имам най-хубавия кораб с най-добрия екипаж в целия океан. Ние ще ги отблъснем и ще превземем техния кораб.
