— Докато е с теб, той ще се чувства добре — увери я баща й. — Ще отсъствам най-много три седмици.
— Ще внимавам винаги да бъде около къщата, за всеки случай.
Нейните думи го накараха да се поуспокои.
— Ти си добра дъщеря, Катрин. Надявам се, че младият Ратклиф разбира и оценява това. — Очите му заблестяха при мисълта за нейния ухажор лорд Джералд Ратклиф, син на пера на Уудли.
— О, той го разбира, татко — отвърна му тя с усмивка, когато си спомни за русокосия красив мъж, който бе неин годеник. Беше се влюбила лудо в него още при първата им среща, състояла се едва преди няколко месеца, и въпреки че имаше репутация на женкар, той бе започнал да отвръща на чувствата й. Веднага бе поискал ръката й, казвайки, че не би дал шанс на някого да я открадне, и сега приготовленията за тяхната сватба през есента бяха напреднали.
— Добре. — Едуард избута креслото назад и се изправи. Денят бе дълъг и той се чувстваше много уморен. Перспективата да се събуди призори не му бе много приятна, но знаеше, че се налага да замине. Приготовленията за пътуването бяха направени. Херцогът заобиколи бюрото и нежно целуна Катрин.
— Лека нощ, татко.
— Лека нощ, скъпа. Ще те видя ли призори преди тръгването си?
— Разбира се. И двамата с Алекс ще сме будни, за да те изпратим — обеща тя и те се оттеглиха в спалните си.
Катрин спази обещанието си. На следващата сутрин тя и Алекс придружиха Едуард до входа на замъка Хънтингтън, където го очакваха каретите с фамилни гербове. Едуард не разбираше много добре чувствата, които го вълнуваха в този момент, но тревогата, която го бе тормозила предишната нощ, продължаваше да го измъчва. Опита се да не й обръща внимание, като си каза, че е просто един изглупял старец, докато прегръщаше и целуваше дъщеря си, а след това и внук си. Но незнайно защо, не можеше да се раздели с него толкова лесно.
— Ще се държиш ли като добро момче, докато ме няма, и ще слушаш ли леля Катрин? — Херцогът попита Александър така, както разговарят големи мъже. Почувства непреодолимо желание да прегърне детето и да го притисне близо до сърцето си, но се овладя.
— Да, сър — отвърна Александър и погледна към дядо си. Долната му устна леко потреперваше при мисълта за самотата, която го очакваше след заминаването на дядо му. Но знаеше, че той не одобрява откритото показване на чувствата и бе решил да не го разочарова.
— Добро момче. Ще се видим, когато се върна. — Едуард го потупа по рамото, после се отправи към каретата.
Колкото и да бе смел, Алекс бе само на седем години и не можеше просто да гледа как Едуард заминава. Твърдата му решимост да не го прегръща и да не плаче изведнъж бе забравена, когато момчето осъзна, че дядо му наистина заминава. Алекс се втурна след херцога, изпитал неистово желание да го прегърне.
— Дядо! Дядо! Почакай!
Със сълзи на очите Катрин видя как баща й се обърна и изчака тичащото към него дете. Без да се поколебае дори за миг, херцогът се наведе и вдигна на ръце момчето. Това бе незабравим, дълбоко вълнуващ миг и за тримата.
— Дядо, връщай се по-скоро… Ще ми липсваш — говореше Алекс, докато сключваше малките си ръчички около силния врат на дядо си.
— Ще се върна. Ти също ще ми липсваш — призна Едуард със задавен глас, ядосан на себе си заради напиращите в очите му сълзи, и на свой ред прегърна момчето.
— Веднага щом се върна, ще нарисуваме онова име върху твоето корабче. Какво ще кажеш?
Алекс кимна нетърпеливо.
— Чудесно, сър. — Сплете ръчички за последен път около врата му и го прегърна силно. След това херцогът внимателно пусна детето на земята и то се затича към леля си.
Едуард се загледа в тях, сякаш да ги запомни завинаги неговата красива дъщеря и прекрасния му малък внук, вдигна ръка за сбогом и се качи в каретата.
Катрин и Алекс останаха на алеята и гледаха, докато свитата на херцога се скри надолу по главната алея. Едва тогава се върнаха в къщата. Странно усещане за лошо предчувствие измъчваше Катрин, но тя си наложи да мисли, че то е породено от снощния разговор с баща й. В Хънтингтън бяха добре защитени и в пълна безопасност. Нищо нямаше да се случи. Беше уверена в това.
Тридесет и една годишният лорд Джералд Ратклиф видя през прозорчето на каретата си как кочияшът свива по широката алея, която водеше към имението Хънтингтън. Изминали бяха три седмици, откакто Катрин бе напуснала Лондон заедно с баща си, и той с нетърпение очакваше срещата си с нея, а и с херцога… особено с херцога.
Хитра усмивчица се изписа на благородното му красиво лице, докато си мислеше за финансовите дивиденти, които бракът с Катрин щеше да му донесе. Вярно, той бе наследникът на пер Уудли, но докато баща му притежаваше титлата пер, парите им бяха почти привършили. Обстоятелствата го принуждаваха да си търси избраница, която не само да напълни хазната на Уудли, но също така да отговаря и на неговото обществено положение.
Беше чист късмет, че Катрин бе толкова наивна, колкото и богата. С внимателно подбрани комплименти и няколко откраднати целувки Джералд бе успял да я накара да се влюби в него буквално за една нощ. Смяташе това за забележително постижение, тъй като не бе единственото младо конте, което се опитваше да сложи ръка върху впечатляващата й зестра.
Колкото безпощаден и пресметлив да бе Джералд при омотаването на жертвата си, той не можеше да се оплаче от избраницата си. Въпреки че не бе божествено красива, Катрин бе привлекателна жена и макар да не изгаряше от безумна страст по нея, Джералд разбираше, че тя притежава всички необходими качества, за да се справи блестящо като негова съпруга и бъдеща контеса на Уудли. Отново се усмихна при мисълта, че няма да му е трудно да я направи майка. Наистина настоящата му любовница не бе ентусиазирана от перспективата да вземе Катрин за своя жена, но бе успял да я утеши със скъпи дрънкулки, като й обеща повече, много повече, след като мине годежът — купени с парите на Катрин, разбира се.
Когато каретата премина последния завой на алеята и замъкът Хънтингтън се показа, неочаквано на челото му се появи бръчка, а от устните му се изплъзна груба ругатня.
Знамето, показващо, че херцогът си е в имението, беше свалено. Херцогът отсъстваше от Хънтингтън! Обзе го безсилен гняв. Беше пропътувал цялото разстояние от Лондон дотук с намерението да се преструва на заслепен от любов мъж, за да се хареса на херцога и на дъщеря му, а излизаше, че всичките му усилия бяха напразни. Нямаше как да накара възлюбената си да припадне от неговата изпепеляваща страст, ако тя не беше тук. Стисна зъби и реши да разбере къде точно бяха отишли, за да ги последва.
Бо Кели и Джак Ландерс бяха свикнали да въртят непочтената си търговия в града, ето защо не се чувстваха много удобно и спокойно, докато клечаха в очакване в шубраците край парка на имението Хънтингтън. Бяха се придържали към описанието на имението, което техният тайнствен нов шеф бе приложил към писмото, и до този момент не бяха се натъкнали на никакви трудности, но оттук нататък започваха опасностите. Знаеха, че трябва да са много предпазливи. Всеки миг можеха да ги видят, а ако това се случеше, проваляха се шансовете им да отвлекат момчето и да спечелят много пари за малко време. Трябваше само да грабнат детето, да го заведат в Лондон, без да бъдат забелязани, и да го оставят със завързани ръце и очи в една от каютите на кораба „Делфин“. Бо и Джак смятаха, че ще е лесно. Трябваше само да действат безшумно. Никой не можеше да знае, че са тук и така трябваше да бъде. Изненадата беше важна.
Доловиха шум, приличащ на детски глас, идващ откъм замъка, и се напрегнаха, докато се оглеждаха алчно за хлапето, което трябваше да отвлекат. Двамата погледнаха нагоре, след като чуха стъпки по пътеката, водеща към огледалното езерце недалеч от тях. Погледите им бяха приковани в края на градинската пътека, където всеки миг, бяха сигурни в това, щеше да се появи момчето. Тръпки на вълнение преминаха по телата на двамата главорези. Скоро, много скоро наградата щеше да бъде тяхна. И на двамата им се прииска да се изкикотят от радост, толкова добре се нареждаха нещата…
Алекс тръпнеше от вълнение. Цял ден бе чакал леля си, за да отидат заедно до огледалното езерце, и сега най-после щеше да пусне на вода своето корабче. Затича надолу към водата и пусна „Ятаган“ да плава,
