докато Катрин наблюдаваше от разстояние, застанала на обраслия с трева бряг. Алекс с удоволствие гледаше как малкото корабче се носи по спокойната повърхност на езерцето.
Разбойниците бяха готови. Разположението на езерцето бе идеално за начинанието, в което се надяваха да успеят, тъй като бе скрито от замъка посредством гъст и висок жив плет. Мислеха, че това е най-добрата възможност, която можеха да очакват, и бавно започнаха да се приближават към момчето, постоянно нащрек да не бъдат забелязани от някого. Смятаха да го нападнат със светкавична бързина, но тъкмо когато се приготвяха да изскочат от храстите и да хванат Алекс, Бо и Джак видяха Катрин.
Гняв обзе двамата мъже и те тихо наругаха младата жена, която объркваше плана им. Спогледаха се ядосано, а след това приклекнаха още по-ниско в гъсталака, за да са сигурни, че тя не ги вижда. Въпреки че бяха раздразнени, щяха да очакват друга възможност. Парите бяха твърде много, за да се провалят.
Катрин и Алекс се забавляваха чудесно край езерцето. Денят беше прохладен и приятен. Смееха се, разговаряха и просто си играеха заедно. Алекс намираше Катрин за най-прекрасната жена на този свят и се питаше защо майка му, която считаше за студена и непохватна, не беше като леля му. Харесваше му смехът на Катрин, обожаваше нейните топли прегръдки и приятния й парфюм.
— Катрин?
Гласът на Джералд Ратклиф прониза следобедния въздух и сложи край на това, което за Алекс значеше щастие.
— Катрин? — Джералд се появи откъм замъка и прекоси градините, широко усмихнат. Когато слезе от каретата си, очакваше да му кажат, че Катрин е заминала с баща си към някое друго тяхно имение. Изненадата му, като откри, че тя е тук, бе непресторена и той бе доволен, че този път е без придружители…
В първия миг Катрин не можеше да повярва, че чува гласа на своя годеник. После, когато той извика повторно, едва успя да сподави вика си от вълнение.
— Джералд? Тук съм… Край езерцето. — Изправи се и бързо изтупа тревите и листата от широката си пола, така че да изглежда възможно най-добре пред него.
Чул Катрин да вика неговото име, Джералд незабавно тръгна към нея. Постара се да придаде на лицето си изражение, подобаващо на безумно влюбен мъж. Когато най-накрая я видя, ускори крачките си, а когато стигнаха един до друг, направо я грабна във възпламенените си обятия.
— Скъпа моя, липсваше ми — каза Джералд, преди да я целуне.
Катрин се развълнува от признанието му и доволно се отпусна в ръцете му. Всяка мисъл за Алекс бе пометена при допира на устните му върху нейните.
Алекс се намръщи, докато ги наблюдаваше, и с цялото си сърце искаше леля му да помоли Ратклиф да я пусне.
Беше виждал този човек само няколко пъти, но още при първата им среща разбра, че не го харесва. Алекс не можеше да каже какво точно у Ратклиф го правеше толкова неприятен и в действителност това не беше важно. Той остана на мястото си в очакване да се разделят.
След каращата я да губи дъха си прегръдка на Джералд Катрин възвърна благоразумието си. Бързо се отдръпна от годеника си, леко почервеняла от смущение, че бе загубила контрол над себе си. Само неговото докосване й бе достатъчно, за да се отпусне в прегръдките му.
— Не, Джералд — каза му тя тихо. — Алекс е тук.
Джералд повдигна очи и видя, че момчето ги наблюдава. Струваше му голямо усилие да се въздържи да не нареди на хлапето да се върне в замъка, за да останат те двамата насаме.
— Извинявай, скъпа, но толкова се зарадвах, че те виждам отново, и не можах да се овладея.
При това обяснение Катрин се изчерви още повече.
— Знам, ти също ми липсваше.
Доволен от нейното признание, той повдигна нагоре с пръст брадичката й и я целуна още веднъж.
— Щастлив съм.
Гледаха се в продължение на един безкраен миг. Катрин бе замаяна от щастие. Намираше го за най- прекрасния мъж на света и изпитваше удоволствие при мисълта, че е пропътувал разстоянието от Лондон дотук само за да я види. Въпреки това разбираше, че не може да остане вечно в прегръдките му. Особено когато Алекс бе с тях.
— Ще влезем ли в замъка да се поосвежим малко? Сигурна съм, че си изморен след дългото пътуване.
— Беше изтощително, но си струваше, щом сега сме заедно — отвърна той галантно и я прихвана през кръста. — Да влезем и да пийнем нещо разхладително. — Понечи да се обърне и да тръгне към замъка, но тя като че ли се дръпна.
— Алекс… Ела, мили. Прибираме се в замъка.
— Трябва ли и аз да идвам? Не мога ли да остана тук и да си играя? — Не искаше да се връща в сградата, особено сега, когато Ратклиф беше тук. Колкото по-надалеч от него се намираше, толкова по- добре.
Катрин се изкушаваше да му разреши да остане сам навън, но предупредителните думи на баща й отекнаха в съзнанието й. Колкото и да й се искаше да прекара известно време насаме с Джералд, не можеше да подложи на риск безопасността на племенника си.
— Можем да излезем пак по-късно. Какво ще кажеш? — протегна подканящо ръка към него.
Алекс стрелна с гневен поглед Джералд, но послушно се подчини, хвана леля си за ръка и тръгна по пътеката, без да се оплаква.
Тримата влязоха в замъка, изглеждаха истински щастливи. Ако някой му бе казал какво впечатление правеха, Ратклиф щеше да се усмихне на резултата от актьорските си умения. Презираше децата и техните капризи. Бяха шумни, досадни и въпреки че знаеше, че някой ден самият той ще създаде наследник на неговата титла, не смяташе да му отделя голямо внимание, преди детето да порасне.
Свити в храсталака близо до блестящата водна повърхност на езерцето, Бо и Джак бяха бесни.
— По дяволите! Бяхме толкова близо!
— И аз това казвам — „бяхме“ — процеди през зъби Джак. — Сега какво ще правим? Ще си тръгваме ли?
— Не! Ще чакаме. Нали я чу да казва, че отново ще се върнат тук по-късно?
— Да, но това може да означава след часове…
— Имаш ли по-добро предложение? — озъби се Бо.
— Ами… Аз…
— Искаш да получиш парите, нали?
— Да.
— Тогава млъкни!
Трета глава
Почти се бе стъмнило, когато Алекс седна на леглото в просторната си стая, стиснал корабчето в ръка и загледан през прозореца. Изражението на лицето му, докато наблюдаваше как слънцето се спуска все по- ниско над хоризонта, не бе щастливо. Денят скоро щеше да си отиде, а леля му Катрин не беше дошла да го вземе. Долната му устна бе издадена напред, а брадичката му — високо вдигната, напук на болката, която го измъчваше и която отказваше да признае. Не само че го изпратиха да вечеря сам в своята стая, но той наистина щеше да се разсърди, ако тя не изпълнеше обещанието си да го заведе пак до езерцето.
Като не можеше просто да стои и да чака, той слезе от леглото, прекоси стаята и отиде до вратата. Отвори я и надникна навън с надеждата, че ще види леля Катрин да идва към него, но холът бе пуст. Нямаше и следа от нея. От долния етаж до него достигаше шум от разговор на възрастни, прекъсван от весел, непринуден смях и това само увеличи неговото огорчение. Привидното предателство на Катрин оказа своето въздействие върху твърде чувствителното дете. Дядо му бе заминал, а леля му напълно бе забравила за неговото съществуване.
Алекс затвори вратата, втренчи поглед в малкото корабче, което продължаваше да държи, и взе решение. Беше безсмислено да седи тук и да продължава да я чака. Искаше да излезе, за да пусне корабчето си да плава значи това щеше да направи. Излезе от стаята си, тръгна към задното стълбище и
