предадат един човек повече? Единственото важно нещо бе да приберат парите. Шефът им можеше да прави каквото иска с момичето, а ако той не я искаше, те можеха да намерят някой на пристанището, който да ги освободи от нея, при това щеше да им плати.
Разчитайки на преимуществото, което им осигуряваше изненадата, те изскочиха от прикритието си. Бо се втурна към Алекс, сграбчи го и рязко го дръпна към себе си. Като го притискаше към широкия си гръден кош, той напъха мръсно парче плат в устата на момчето, за да го накара да млъкне, а после нахлузи голям чувал от зебло върху главата му, омота бързо с въже краката му, като привърза ръцете му плътно до бедрата. Алекс опита да се съпротивлява, но не можеше да се мери по сила с възрастния мъж. Докато риташе и се извиваше, само успя да извика слабо, а малко след това съпротивата му бе сломена.
Катрин видя Джак да идва към нея и завика за помощ с надеждата, че някой от прислугата ще я чуе. После, обзета от страх за Алекс, се нахвърли върху Бо. Искаше да ги забави, затова започна да удря Бо, решена с всички сили да се опита да освободи Алекс.
Действията й завариха Джак съвсем неподготвен. Той бе мислил, че тя ще побегне подобно на повечето жени, не бе предполагал, че като разярена тигрица ще се нахвърли върху неговия съучастник, ще го нападне откъм гърба и ще започне да дере лицето му с нокти.
— Джак, по дяволите, човече! Махни това момиче от мен! — изкрещя Бо, докато се опитваше да усмири извиващото се в ръцете му момче и да отхвърли Катрин от гърба си.
Джак я сграбчи през кръста и я отскубна от Бо, а след това с все сила я тръшна на земята.
— Свине! — изруга тя, докато се опитваше да се изправи и да поднови атаката си.
Преди да успее да стъпи на крака, Джак я притисна с тялото си към земята, а полата й се оплиташе около краката й и допълнително й пречеше. Когато посегна да го удари, той хвана ръцете й и ги изви.
— Ако не ми беше мила собствената ми кожа, бързо щях да те накарам да млъкнеш, госпожичке — изсъска той, а вонящият му дъх я изпълни с отвращение.
Катрин продължаваше да хапе и да рита, но Джак лесно я усмири, изви китките зад гърба й в жестока и болезнена хватка, след това запуши устата й. За щастие бяха взели със себе си още един чувал, който нахлузиха върху нея. След като го стегнаха, той я вдигна върху раменете си.
Ужас обзе Катрин. Риташе с крака, опитвайки се отчаяно да се освободи от хватката на своя похитител, по той я държеше здраво. Накара я да замлъкне с рязък удар.
Катрин се подчини. Надяваше се, че някой от замъка е чул виковете й за помощ и вече са тръгнали да ги търсят. Щеше да изпадне в отчаяние, ако знаеше, че никой не бе видял или чул нещо. Буйната гъста зеленина на живия плет изолираше шума и пречеше на видимостта към замъка. Щяха да изминат часове, преди да бъдат намерени бележката с условията за откупа, оставена от Бо, и самотно носещото се по повърхността на езерцето малко корабче. Докато започнеше тяхното издирване, те щяха да са изминали значителна част от пътя до Лондон.
Ейвъри отиваше със закрита карета към кейовете, където беше среднощната му среща с Бо и Джак. Долнопробното ресторантче при вълнолома, което бе избрал за срещата, бе любимо място на моряците от пристанището, така и рискът да бъде разпознат бе минимален. Когато колата спря пред входа на кръчмата, Ейвъри нареди на кочияша да го изчака, като обеща да му плати допълнително за престоя, след това потъна в задимения бордей.
— Ето го! — извика Бо на Джак, когато забеляза влизащия в заведението Ейвъри. — Ела да му се обадим и да приключваме с тази работа!
Двамата тръгнаха да посрещнат своя работодател.
— Добър вечер, шефе! — поздрави смело Бо, когато се приближиха. — Чакахме ви!
— Обзалагам се, че сте ме чакали — отвърна Ейвъри и погледна високомерно двамата бандити. Беше му неприятно, че му се налагаше да контактува с хора от простолюдието, но човек правеше всичко необходимо, за да постигне своите цели. Освен това, успокояваше се Ейвъри, те не знаеха кой е той и никога нямаше да разберат.
— Готово ли е? — попита.
— Готово е — отвърна му Джак и отпи голяма глътка бира от халбата си. През последния час бяха пили непрекъснато, не знаейки как ще реагира мъжът при новината, че бяха отвлекли и момичето.
— Искам да го видя, за да съм сигурен — каза им Ейвъри. Не смяташе да им плати, преди да се увери, че всичко е изпълнено според неговите нареждания. — Не срещнахте затруднения, нали?
Бо и Джак се спогледаха смутено. Ейвъри почувства как стомахът му се сви и усети жегване под лъжичката.
— Какво стана? Какво се обърка?
— Всъщност нищо не се случи — започна да обяснява Бо. — Просто ти водим един повече.
Ейвъри се вцепени. Беше благодарен за шума и врявата, които ги заобикаляха. Никой нямаше да забележи рязката промяна в чертите на лицето му.
— Какво искате да кажете?
— Искам да кажа, че се наложи да отвлечем и една жена едновременно с детето — измънка Бо.
— Жена? — Ейвъри бе слисан. Кого ли бяха отвлекли? Отговорът дойде от само себе си. Можеше да бъде единствено Катрин. — Но защо, за бога?
— Нямахме друг избор. Появи се тъкмо когато отмъкнахме детето. Единственият изход бе да я вземем и нея с нас — оправдаваше се Джак.
— Било е глупаво!
Бо настръхна при тази обида.
— По-добре ли щеше да е, ако я бяхме убили?
Ейвъри бързо прецени положението, обзет от желание Вивиан да е тук, за да му помогне да вземе решение. Но си даде сметка, че всъщност друг бе решил вместо него.
— Не. Да тръгваме. Искам да ги видя.
Бо и Джак оставиха почти празните си чаши на най-близката маса и тръгнаха да излизат.
Тримата изминаха разстоянието до кея, без да разменят дума. Нощният въздух бе пропит от миризмата на развалена риба. Въпреки късния час, наоколо все още бе пълно с хора. Ейвъри изпита облекчение, когато стигнаха до „Делфин“.
Капитан на кораба бе мъж на име Джоузеф Блек, висок и слаб, със студени очи, за когото Ейвъри знаеше, че не страда от никакви скрупули или морални задръжки. Най-голямата му страст на този свят бяха парите и той бе готов да направи всичко и да отиде навсякъде, ако му се платеше добре. Преди да изпипа докрай плана си с Бо и Джак, Ейвъри се погрижи да се убеди, че на кораба на Блек можеше да се запази каюта за „принудително пътуващи пътници“, ако предложеше на капитана солидна сума. Именно на борда на „Делфин“ под прикритието на нощта бяха доведени Катрин и Алекс, все още завързани. Никой на кораба не бе им обърнал внимание.
— Срещнахте ли някакви трудности при качването им на кораба? — попита Ейвъри, когато се спряха за малко.
— Не. Стана така, както бяхте ни казали.
— И никой не ви видя?
— Ако са ни видели, то не ги е засягало.
— Добре. — Ейвъри мислено потри ръце. Скоро всичко щеше да свърши. Баща му щеше да плати откупа, а те с Вивиан щяха да разполагат с достатъчно пари, за да преживяват, докато наследеше титлата.
Не разговаряха, като се качваха на кораба по въжената стълба. Морякът на вахта ги погледна бегло, после, разпознавайки Бо и Джак, ги остави да продължат. Слязоха на долната палуба, където се намираше малката задушна каюта, служеща за затвор на Катрин и Алекс. Ключът бе у Бо, той отключи и отвори вратата.
Ейвъри гледаше със злорадо задоволство лежащите върху тесните кушетки Алекс и Катрин с чували, нахлузени върху главите, и омотани с въжета ръце и крака.
— Какво ще кажеш, шефе? Доведохме ги тук точно както ти искаше.
Ейвъри се страхуваше, че ако проговори, синът му и сестра му можеха да познаят гласа му. Кимна одобрително, после излезе заднишком от стаята и затвори вратата.
