— Ключът, моля! — протегна ръка.
— А аз ще получа парите — отвърна Джак.
— Оставихте ли бележката?
— Точно до езерцето, където по-лесно ще я намерят.
Извършиха размяната.
— Беше истинско удоволствие да работим за вас, господине — казаха в един глас Бо и Джак, когато се отправяха към горната палуба. Хубавичката сума, която бяха получили, ги накара да се ухилят до уши. Вярно, че надеждата им да получат младата жена не се изпълни, но парите правеха тази малка жертва по- лесно поносима.
Ейвъри ги отпрати с махване на ръка, нетърпелив да се освободи от неприятната им компания, а след това тръгна да търси капитан Блек.
— О, мистър Смит! — саркастично рече капитанът, докато му отваряше вратата на каютата си. Знаеше, че името е измислено, но това не го засягаше. Единственото, което имаше значение, бяха парите му. — Мисля, че има нещо, за което трябва да поговорим.
— Да, прав сте — потвърди Ейвъри и седна в посоченото му кресло. Току-що беше решил, че няма да убие Алекс. Беше чувал за един човек, живеещ на френския бряг, който имаше вкус към необикновеното и можеше да си позволи да се намеси. Запознал се с него преди няколко години, Ейвъри бе го уговорил да вземе момчето и остана доволен, като узна, че той му предлагаше огромна сума за Алекс. Трябваше да се срещнат след пет дни. Сега Ейвъри се питаше дали той ще прояви интерес и към сестра му.
— Както знаете, първоначалната ни уговорка бе само за момчето. Жената не бе предвидена в споразумението.
— Искам да взема и нея на това плаване. Сигурен съм, че ще намеря някакво решение, когато приключа сделката с момчето. — Не страдаше от задръжки да се отърве и от сестра си. Не изпитваше никакви чувства към нея. Само Вивиан имаше значение в живота му.
— Възможно е да се уреди, но разбирате, че таксата става двойно по-висока?
— Естествено, не съм очаквал друго, а ще има и допълнително възнаграждение, ако всичко мине добре.
— Убеден съм, че не е проблем тя да остане на кораба, мистър Смит.
— Чудесно! Съвсем скоро ще се върна, за да отплаваме.
— Добре. А дотогава ще се грижа добре за моите „гости“. Нищо лошо няма да им се случи. Не бихме искали стоката да се повреди. — Предложението за допълнително възнаграждение му се понрави. Щеше да бди неотклонно над двамата.
Ейвъри плати на Блек нечуваната сума, която той поиска за Катрин. След това тръгна към къщи. Надяваше се, че Вивиан ще одобри това, което бе извършил. Докато пътуваше, се питаше дали вече беше дошла новината за изчезването на Алекс и Катрин.
Четвърта глава
Джералд ругаеше яростно, докато обхождаше приемната зала в замъка Хънтингтън малко преди разсъмване на следващия ден. Късно през нощта прислугата бе изпратила съобщение в странноприемницата, в която бе отседнал, с което го известяваше за отвличането на Алекс и Катрин, и той спешно пристигна в имението, за да предприеме необходимите мерки, преди Ейвъри да дойде от Лондон или докато херцогът се завърнеше. До неговото пристигане прислугата беше претърсила околността за следи, но той бе настоял да претърсят всичко отново, за да са сигурни, че не са пропуснали нещо. За негово голямо огорчение, резултатът беше същият. Не бяха открили нищо. Тези, които ги бяха отвлекли, си бяха свършили добре работата.
Сега, докато очакваше пристигането на близките от семейството, мислите му бяха съсредоточени върху собственото му благосъстояние и той бе извън себе си от гняв.
Цялото му бъдеще бе градено около брака му с Катрин и се питаше какво ще прави сега. Грижата за собствената му личност бе и си остана неговата най-важна задача.
Вивиан и Ейвъри бяха потънали в мълчание, докато пътуваха с каретата си към Хънтингтън. Приели ролята на загрижени родители, тръгнаха от Лондон незабавно, след като бе дошло съобщението за изчезването на Алекс.
Лицето на Вивиан бе спокойно, тя се взираше през прозореца на каретата в мрака. Когато Ейвъри й съобщи за усложнението, в първия момент се ядоса. Но после, след като бе имала време да помисли добре, бе променила отношението си. Бе осъзнала, че сега, когато Катрин я няма, всичко щеше да бъде много, много по-лесно. Щяха да убеждават един човек по-малко и в крайна сметка това означаваше още толкова много пари в джобовете им.
— Пристигнахме — проговори Ейвъри, нарушавайки мълчанието, когато каретата взе последния завой от пътя.
— Слава богу! Пътуването дотук винаги е скучно.
— Да, но този път, скъпа, резултатите си струват жертвите — изтъкна Ейвъри.
— Наистина си струват — съгласи се тя и му се усмихна лукаво. — Наистина си струват.
Когато каретата спря пред парадния вход, Ейвъри скочи пръв и помогна на Вивиан да слезе. Нощният въздух леко пощипваше, затова тя придърпа леката наметка по-плътно около раменете си, после се облегна на ръката на съпруга си и те заизкачваха няколкото стъпала до вратата. Искаше да изглежда като потресена от загубата на сина си майка, но с някакво перверзно удоволствие вътрешно се питаше какво ли щяха да си мислят слугите, ако знаеха, че тя е организирала всичко това.
Далтън, най-довереният прислужник на херцога, ги посрещна на вратата. Имаше уморен и напрегнат вид.
— Добър вечер, господарю, господарке. Лорд Ратклиф ви очаква в приемната зала.
— Благодаря, Далтън — отвърна Ейвъри. Пое наметката на Вивиан и я подаде на прислужника, после тръгна заедно с нея, за да се срещнат с годеника на сестра му. Той поздрави другия мъж, когато влязоха в залата.
— Радвам се, че най-после си тук — отвърна Джералд, облекчен от тяхното присъствие, после се обърна към поразително красивата жена на Ейвъри. — Здравей, Вивиан.
— Толкова се радвам, че си тук заедно с нас, Джералд. Това е такъв шок. Горкият Алекс — отвлечен! — Успя да го каже с почти отчаян глас. — И нашата скъпа Катрин… също отвлечена. Не мога да повярвам.
— Нито аз — бавно каза Ейвъри. — Не мога да си представя защо някой ще иска да им причини зло. Истинска трагедия. Какво е направено до този момент?
Джералд му разказа накратко за издирванията и за двете съобщения — до него и до херцога.
— Добре, добре. Можем само да се надяваме, че татко ще разбере какво трябва да направи.
— Ще разбере — убедено каза Вивиан. — Само се питам колко бързо ще дойде.
— Той е в Елингтън — информира ги Джералд.
— В такъв случай ще минат часове, може би ще стане обед, докато пристигне — каза Вивиан.
— Може би всички трябва да опитаме да си починем малко — предложи Ейвъри. — Нощта бе дълга, а денят обещава да бъде дори по-изтощителен. Джералд, ти в замъка ли си настанен?
— Не. Дойдох тук и разбрах, че баща ти е заминал. Наех стая в странноприемницата.
— Е, няма нужда да се връщаш там, щом ние сме тук. Ще кажа на Далтън да ти приготви стая.
— Благодаря ти, Ейвъри.
— Скъпа, готова ли си да се оттеглим за почивка? — обърна се Ейвъри към съпругата си.
— Мисля, че първо ще изпия чаша чай. Уморена съм, но и съм така разтревожена, че не знам дали ще мога да заспя веднага. Ще ми правиш ли компания?
— Не, аз ще отида горе. Ще се видим след няколко часа, Джералд.
— Естествено. И благодаря, Ейвъри.
Ейвъри кимна и ги остави сами. След като нареди на Далтън да приготви стая за Джералд, той се оттегли в спалнята си. Изпита чувство на огромно задоволство и заспа дълбоко, без да дочака Вивиан.
Отдавна бе минало обед, когато свитата на херцога се появи пред замъка. В момента, в който каретата
