скоро.
— Казах ти, че нещо не е наред! — тросна се ядосано Вивиан, когато седна на седалката срещу съпруга си.
— Просто не проумявам как е разбрал… откъде е научил.
— Той не знае нищо, глупако! Блъфираше те! Не мислиш ли, че ако знаеше какво се е случило, досега и двамата щяха да са тук?
— Права си.
— Знаеш, че съм. Слава богу, че излязохме, преди да сме провалили всичко. А сега ще покажем на стареца, че не е толкова умен, за какъвто се смята — каза студено Вивиан, разтреперана от бушуващите в нея страсти.
— Как?
— Връщаме се в Лондон и ще започнем собствено мащабно издирване. Ще направим така, че всички да разберат за него. Ще наемем дори наши собствени хора.
— Аз трябва да отплавам с „Делфин“ утре — тревожеше се Ейвъри, мислейки, че отсъствието му ще се забележи и хората ще станат подозрителни.
— Не се тревожи, ти пак ще заминеш с „Делфин“. Нищо няма да възпрепятства нашите планове. Ако някой попита къде си, ще кажа, че си навън и участваш в издирването.
— Знаеш, че баща ми няма да се предаде лесно.
— Нито пък ние ще го сторим.
Размениха погледи, изпълнени с решителност. Знаеха какво искат и знаеха как ще го получат.
— Ами откупа? Мислиш ли, че ще плати?
— Ще плати, защото до петък той ще бъде един много отчаян човек. Можеш ли да се погрижиш да бъде прибран и по-късно тайно донесен при мен?
— Ще уредя това, преди да отплавам.
— Чудесно. — Вивиан се усмихна сатанински при мисълта за страданието, което щяха да причинят на херцога. — Може би когато всичко приключи, месец или два след това, ще бъде време да помислим за наследяването на титлата от теб.
— Какво искаш да кажеш? — Ейвъри потърси очите й и изпита истински страх, когато видя алчното изражение върху лицето й.
— Искам да кажа, че със сигурност би било трагедия, ако херцогът претърпи злополука скоро след загубата на единствената си дъщеря и единствения си внук.
— Мисля, че счетохме за твърде опасно да предприемаме каквото и да било от този род — възрази боязливо той. Едно бе да отвлекат Катрин и детето, които бяха почти беззащитни, а съвсем друго бе вече да се саморазправят с толкова влиятелен човек като херцога.
— Бях готова да се обзаложа, че изгаряш от желание да се отървеш от него, особено след начина, по който разговаряше с теб тази вечер — дразнеше го Вивиан.
— Не можеш да убиеш някого просто така. Освен това ще имаме много пари, когато приберем откупа. Ще можем да живеем доста сносно години наред, а после…
— Сносно?! Ти се задоволяваш да живееш сносно? — попита тя. — Аз искам да бъда херцогиня Хънтингтън, Ейвъри, и няма да чакам цяла вечност!
Той се огъна след нейната тирада.
— Нека първо се погрижим за Катрин и Алекс, а после ще мислим за останалото.
— Ще се погрижим, Ейвъри. Ще видиш. — Докато произнасяше тези думи, очите й заблестяха с фанатичен пламък. Сега нищо не можеше да я спре.
— От колко време сме тук, лельо Катрин? — попита Алекс, след като се сви до нея върху кушетката.
— От близо два дни, Алекс — отвърна уморено тя и обгърна с ръка малките му рамене, за да го успокои.
Малката душна каюта без прозорци, в която бяха затворени, се бе превърнала за тях в мъчителен призрак на неизвестността. Въпреки оскъдната светлина, хвърляна от слабия пламък на единствената лампа край кушетката, помещението бе тъмно и потискащо. И двамата се измъчваха от мисълта за бъдещата си участ. Не можеха да спят, тормозени от тревога за това какво им готвеше бъдещето. Дрехите им бяха измачкани, а под очите им се появиха тъмни сенки.
— Защо се забавиха толкова? Каза ми, че ни държат, за да получат откуп и веднага щом дядо им даде парите, ние ще бъдем свободни.
Неговите въпроси измъчваха Катрин вече ден и половина. До този момент баща й със сигурност бе научил, че са отвлечени и беше платил парите. Защо още не ги освобождаваха?
— Скоро ще ни пуснат. Ще видиш — каза Катрин, придавайки на гласа си повече увереност, отколкото самата изпитваше.
Предубежденията на баща й за Ейвъри продължаваха да не й дават мира и колкото и да се стараеше, не можеше да не се запита дали брат й има нещо общо с тази история, въпреки че досега нямаше основание да смята, че е замесен. Моряците, които бяха дошли да ги развържат и донесоха храната им, не разговаряха с тях. Катрин се чувстваше откъсната от целия свят. Това я плашеше и страховете й се засилваха с всяка измината минута.
Бе мислила да се опитат да избягат, но единствения път, когато успя да погледне през вратата, която морякът, донесъл им храна, бе оставил отворена, тя зърна въоръжени постове в коридора. Бяха в капан и разбра, че трябва да чакат и да се надяват, че скоро ще ги освободят.
— Дядо няма да позволи да се случи нещо лошо с нас — съгласи се Алекс и се сгуши по-близо до нея. — Твърде много ни обича.
— Наистина ни обича, миличко. Вероятно вече е тръгнал, за да ни прибере.
Притисна детето до себе си и отправи безмълвна молитва за спасение.
— Какво искаш да кажеш с това, че си изгубил Ейвъри? — Едуард се наведе да погледне в лицето Джеймс, човека, изпратен от Далтън да проследи сина му.
— Съжалявам, Ваше Благородие, но той изчезна — обясняваше Джеймс. — Първите тридесет и шест часа лесно го следвах, но после внезапно потъна някъде.
Херцогът едва се владееше. Първият ден бе достатъчно мъчителен. Всяка минута се равняваше на часове, докато чакаше Ейвъри да върне Алекс и Катрин вкъщи. Когато нощта се спусна, а след това дойде утрото и те все още не се бяха върнали, Едуард беше бесен. Увеличи броя на хората, участващи в издирването, и заедно със своя банкер бе приготвил парите за откупа. Нито за миг не допусна, че някой друг, а не Ейвъри е отговорен за случилото се, но въпреки това добре разбираше, че няма право да излага на риск живота на Алекс и Катрин. Щеше да плати сумата и да ги освободи.
— Искам да се претърси всеки сантиметър в града. Искам къщата им да е под постоянно наблюдение. Искам да знам всяко движение на онази жена до появата на сина ми. Не се тревожете за разходите. Изпълнявайте!
— Да, Ваше Благородие. — Успокоен, че се е разминал само с порицание, Джеймс забърза навън, за да изпълни нарежданията на херцога.
Гласове, долитащи от коридора, непосредствено до вратата на тяхната каюта, изтръгнаха Катрин и Александър от дрямката. Скочиха веднага и седнаха на кушетката, вперили очи във вратата, в очакване да разберат дали някой ще ги посети. Когато ключът се превъртя и вратата се отвори, помислиха, че е някой от моряците, които им носеха храната. И двамата бяха изненадани, когато видяха Ейвъри да влиза в каютата.
— Татко! — Алекс не можеше да повярва, че баща му стои на прага и почти изхвръкна от кушетката, изгарящ от желание да го прегърне. Най-после бяха спасени.
Катрин обаче имаше усещането, че знае какво означава неговото появяване. Тя се изправи, опитвайки се да не показва своята надежда, че той наистина е дошъл да ги освободи. Предпазливостта й се оправда, когато Ейвъри погледна злобно нетърпеливото малко дете и то спря по средата на разстоянието, отделящо
