го от баща му.
— Стой там, където си, Алекс! — грубо заповяда Ейвъри. Сатанинска усмивка разтегна устните му, когато наведе очи към детето. — Какъв досадник си — каза той, а след това погледна към сестра си. — Катрин, радвам се, че изглеждаш добре.
— Какво искаш, Ейвъри? Ако не си дошъл да ни отведеш у дома, тогава защо си тук? — Докато говореше, тя вече имаше свой отговор на въпросите, тъй като усети, че корабът започва да се движи, бавно отделяйки се от кея. — Ейвъри! Къде отиваме?
Той се изсмя арогантно, когато видя ужаса, изписан върху красивото й лице.
— Предприех мерки, за да понапълня джоба си, сестричке. Толкова е тъжно, че ти се замеси, но… — Повдигна безразлично рамене.
Неспособна да се владее повече, Катрин опита да се нахвърли върху брат си. Той бързо я неутрализира, като изви китките отзад на гърба й и я задържа неподвижна.
— О, о, малка моя, трябва да внимаваш да не се насиниш — смъмри я той. — На тези, които ще те купят, няма да им хареса, ако стоката е повредена.
— Не мога да повярвам! Какво си направил?
Сега бе ред на Алекс да се нахвърли отгоре му. Не можа да помогне на леля си преди, но сега щеше да го направи. Коравосърдечното отношение на баща му бе унищожило и последните остатъци нежност, които бе пазил към него в своето чувствително детско сърце. Алекс връхлетя с решителността на възрастен човек и започна да го удря с малките си юмручета:
— Пусни я! Чуваш ли, пусни я!
С горчив смях Ейвъри пусна ръката й и едновременно с това го удари с всичка сила.
— Ти, малък…
— Ако го докоснеш още веднъж, ще намеря начин да те убия със собствените си ръце — заплаши го Катрин и притисна Алекс до себе си.
— Няма да имаш тази възможност — изсмя се злорадо той. — Напускаме Англия и вие никога няма да се върнете!
— Но татко със сигурност ще…
— Ти никога няма да го видиш отново, Катрин! — Забеляза как погледът й се стрелва към вратата и предугади нейните намерения. — Откажи се, скъпа. Отвън има стража. Освен това в момента излизаме от пристанището и аз не мога да гарантирам безопасността ти, ако се опиташ да излезеш от тази каюта. На кораба има много мъже, чиито намерения едва ли ще бъдат почтени… ако разбираш какво имам предвид.
— Ах, ти…
— Спести си думите, тъй като твоите проклятия едва ли ще ми подействат. След няколко дни и двамата ще започнете нов живот, далеч оттук. А дотогава не искам да чувам, че сте създавали неприятности на някого от този кораб. Ако ли не, то ще си платите за това. Достатъчно ясен ли бях?
— Съвсем ясен. Остави ни, Ейвъри. Що се отнася до нас, аз вече нямам брат, а Алекс — баща.
Ейвъри се обърна и напусна каютата с чувството на всемогъщ човек. Способен беше да постигне всичко, което поискаше, и никой не можеше да застава на пътя му.
Пета глава
Моментът беше настъпил. Петък, късно следобед. Едуард се взираше в бележката, която тогава бе смачкал, а после бе изгладил отново, за да прочете условията още веднъж, за последен път. Изкушаваше се, о, как се изкушаваше да изпрати хората си да заловят тези, които щяха да вземат парите за откупа, но страхът му за сигурността на Катрин и Александър бе толкова голям, че го възпря. Молеше се и се надяваше, че един ден нямаше да съжалява за това свое решение.
— Далтън? — Бавно повдигна зачервените си очи към своя най-верен слуга. Почти не бе почивал след отвличането и лицето му издаваше неговата умора.
— Да, Ваше Благородие? — веднага се отзова Далтън. Никога преди не бе виждал херцога в такова състояние и бе готов да направи всичко, за да му помогне.
— Малко след полунощ ще тръгнеш за Лондон. Искам дъщеря ми и внук ми да се върнат и това, изглежда, е последната ми надежда.
Далтън кимна разбиращо. Детективите, наети от херцога, не бяха успели да открият нищо през четиридневното издирване, организирано след похищението. Всички нишки, всички следи ги бяха довели до задънена улица. Сякаш лейди Катрин и лорд Александър бяха изчезнали яко дим от лицето на земята. Странното отсъствие на лорд Ейвъри продължаваше да подхранва подозренията на херцога, но не успяха да открият никаква връзка между сина му и отвличането. Колкото и ужасно да бе, Далтън разбираше, че до този момент на Негово благородие не му оставаше друга възможност, освен да плати откупа.
— Да отида с него? — предложи Джералд. Той беше заедно с Едуард през по-голямата част на това изпитание и искаше да помогне и сега, ако бе възможно.
— Не — отвърна рязко херцогът. — Ще бъде прекалено рисковано. Похитителите ще очакват да видят някого от моето домакинство, а не искам да предизвиквам тяхното раздразнение. Ще бъде най-добре, ако останеш тук. В уреченото време Далтън ще отиде сам.
— Да, Ваше Благородие — притеснено каза прислужникът. Отговорността бе голяма, но за него бе чест, че му поверяваха тази задача. — Както вие наредите.
— Приготви се да тръгнеш в единадесет часа и петнадесет минути. Така ще разполагаш с достатъчно време, за да стигнеш до „Балуър Кросинг“ и да оставиш парите.
Тримата мъже приеха това решение и потънаха в мълчание. Знаеха, че часовете след залез-слънце, прекарани в очакване до полунощ, щяха да текат мъчително бавно, а още по-мъчително щеше да бъде очакването на Катрин и Александър.
Облечен само с широки три четвърти панталони и яркочервен тюрбан на главата, Мухамед Ибн Аббас, най-жестокият от северноафриканските пирати, бе олицетворение на силата, застанал прав на палубата на своя кораб и зареял взор из ширините на Атлантика, скръстил златистокафявите си ръце върху потъмнелите от слънцето мускулести гърди. Той беше зъл, коравосърдечен човек, който изискваше пълно и безпрекословно подчинение от своите хора. Екипажът му се състоеше от корсари, които уважаваха грубата сила, затова се отнасяха към него с неизменна лоялност. Мухамед знаеше, че няма да се осмелят да го предадат, защото той унищожаваше всеки опит за бунт, като незабавно наказваше сурово изменника.
Мухамед бе доволен от живота си на пират, въпреки че считаше това плаване пагубно за своите планове. Бяха потеглили от родното алжирско пристанище преди няколко седмици, а до ден-днешен не бяха завзели нито един кораб. Мъжете му ставаха неспокойни, а и той самият. В пристъп на авантюризъм бе насочил кораба си към Атлантическия океан и сега плуваха край бреговете на Франция в неуморно търсене на плячка.
— Принц Мухамед! — поздрави капитан Селим, вторият по чин от екипажа и негов най-добър приятел, когато се присъедини към него. — Не мислиш ли, че вече стигнахме достатъчно далеч на север?
— Глупости, приятелю, излишно се тревожиш. Някъде наоколо ни очаква безценна награда, почти усещам това — рече гордо Мухамед.
Селим обаче не бе толкова уверен.
— Вече няколко дни плаваме в тези води и още не сме забелязали нещо, което си струва да атакуваме. Как можеш да си толкова сигурен?
Капитанът на кораба се обърна и изгледа смразяващо събеседника си.
— Нима се съмняваш в мен след всичките тези години?
Бе виждал този поглед и реши, че трябва да отстъпи.
— Никога не съм се съмнявал в теб.
— Чудесно. Значи сме единодушни. Ще продължим да търсим плячка в тези води, докато не намерим такава, която да е достойна за нас.
Селим кимна утвърдително и плъзна поглед по морската шир. Някъде там имаше кораб с големи богатства и той знаеше, че Мухамед ще го открие.
