Ейвъри, докато обикаляше бюрото, за да застане пред него, отстъпвайки на баща си креслото, което му принадлежеше.
— Разбирам — рече херцогът. — Да повикам ли Александър да слезе, за да се видите поне за малко?
— Опасявам се, че не разполагам с време дори за кратка среща. Дойдох, защото трябва да разговарям с теб.
— Така ли? — Едуард го наблюдаваше с присвити очи.
— Да — продължи Ейвъри разпалено. — Уверен съм, че вече си разбрал: полагам всички усилия да се променя съобразно желанието, което ти изрази при последния ни разговор. — Замълча в очакване да получи утвърдителен отговор от баща си.
Херцогът не отговори веднага, а само го погледна. Мислите му бяха съсредоточени върху усилието да проумее как той и неговата обична, чувствителна по душа Ребека бяха дали живот на един толкова съвършен лъжец.
— Е, аз се промених. Всъщност само преди няколко дни имах среща с познати, за да обсъдим различни делови начинания и те ми предоставят прекрасна възможност. Необходими са ми достатъчно пари за първоначалната инвестиция, а те ми гарантират, че възвращаемостта ще бъде огромна. Ще мога да ти изплатя главницата по заема само за няколко години и тогава аз и Вивиан ще бъдем напълно самостоятелни — говореше гладко синът, опитвайки се да убеди баща си да му отпусне финансите, необходими му за „инвестиране“.
И двамата замълчаха.
— Ако управляваше правилно доходите си, сега щеше да си самостоятелен — отбеляза Едуард.
— Но това е различно. Това е шансът, който чаках, за да ти докажа, че наистина съм се променил. Обещавам ти, че ще…
— Обещания! Вечно обещания! Винаги само това си ми давал. През всичките тези години аз все още чакам да направиш нещо значително.
— Но… — понечи да протестира Ейвъри.
— Достатъчно! — сряза го Едуард. — Чух достатъчно. Единственият начин да получиш още пари от мен е да ми докажеш, че сам можеш да направиш нещо. Имаш възможности. Интелигентен си. Използвай тези качества!
— Точно това се опитвам да направя сега — тросна се Ейвъри.
— От мен вече няма да получиш пари. Ако през следващата година покажеш, че можеш да се справяш с финансите си разумно, пак ще разговаряме. А дотогава смятай този разговор за приключен.
Ейвъри не можеше да повярва, че баща му му отказваше, когато историята, съчинена от него и Вивиан, звучеше толкова убедително. Обзе го паника. Дълговете им на хазарт бяха огромни и срокът на плащането отдавна бе изтекъл. Трябваше да платят. Отказът на баща му предизвика такава силна ярост у него, че изгуби контрол над себе си. Вместо просто да премине към плана на Вивиан, включващ и Александър, неспособен да мисли, Ейвъри избухна.
— Надут стар глупак! — развика се той. — Стоиш си в имението и броиш парите си, докато ние с Вивиан водим почти мизерно съществуване.
Грубите думи на Ейвъри само потвърдиха това, което Едуард знаеше през цялото време. Той остана напълно спокоен, а лицето му придоби каменно изражение.
— Колко си слабохарактерен! — изръмжа той. — Това, от което се нуждаеш, е гръбначен стълб! Поне веднъж в живота си поеми свой собствен път, Ейвъри! Поеми отговорността за себе си и за семейството си. Може би това ще те направи мъж!
— Може би си прав — незабавно се съгласи Ейвъри, разбрал, че така няма да стигне далеч. Като се върна отново към плана на Вивиан, продължи: — Може би е време да се погрижа за семейството си. Може би ми е време да създам сигурен дом за Александър, така че ние с Вивиан да го отгледаме далеч оттук.
Едуард разбираше, когато го заплашваха, и рече със стиснати зъби:
— Александър остава при мен.
— Той е наш син — възрази Ейвъри, доволен, че е постигнал реакцията, която с Вивиан предвиждаха. — Той трябва да бъде с родителите си.
— Срамота е, че не помислихте за това преди няколко години, а съвсем забравихте неговото съществуване.
— Нещата се промениха. Както сам каза, за да ти докажа своята зрелост, трябва да поема отговорността за своето семейство. Сега искаме да си го вземем обратно.
— Опитай се само да отведеш момчето от този дом и веднага ще повикам адвоката си. Когато приключа сметките си с теб, моят единствен син сякаш ще бъде мъртъв. Разбираш ли ме? — прогърмя херцогът, неспособен да понесе мисълта, че Александър ще живее при Ейвъри и Вивиан.
Ейвъри много пъти бе виждал баща си ядосан, но никога преди не бе виждал такава силна, макар и овладяна ярост. Той се стъписа и разколеба.
— Сигурен съм, че може да се намери решение…
— Единственото възможно решение за теб е да напуснеш! Махай се от очите ми! Ако някога отново дойдеш с такива намерения, ще се убедиш, че заплахата ми да те залича от завещанието си не е била само на думи. Разбираш ли какво искам да ти кажа?
— Да, разбирам. — Ейвъри се обърна и тръгна към вратата. Когато стигна до нея и хвана дръжката на бравата, баща му отново заговори:
— И още нещо, Ейвъри. Не се опитвай да се видиш с детето на излизане. Просто си иди.
Без да продума, Ейвъри напусна стаята и затръшна вратата след себе си. С облекчение откри, че холът бе празен и се облегна изморено на затворения портал, за да размисли. Докато стоеше там, изразът на лицето му се промени от страх до непоколебима решителност. Вивиан е била права през цялото време — Александър беше слабото място на баща му и тъй като преговорите не потръгнаха, налагаше се да предприемат по-конкретни стъпки, за да убедят херцога, че греши, като не им отпуска пари. Ейвъри се оттласна от вратата и напусна къщата. Имаше да върши много неща, а разполагаше с малко време.
Втора глава
Едуард стоеше до леглото и се взираше в Александър, който лежеше, свит на кълбо, на едната си страна, дълбоко заспал, стиснал здраво малкия кораб в ръчичката си. Бавният ритъм на детското дишане бе толкова спокоен, че той се усмихна. Колкото по-груб и изпълнен с неприятности ставаше светът, толкова по-ярко блестеше детската невинност — като стожер на добротата в непрогледната тъмнина на нощта.
Тежка въздишка се откъсна от гърдите на херцога, докато наблюдаваше спящото момче и се радваше на красотата му — плътната завеса на миглите му, която се открояваше на фона на нежните розови бузки, и буклите на разрешените му абаносови къдрици, обрамчващи детското му личице. Опита се да си представи как ще изглежда, когато порасне. Външно Александър беше истински Уейкфийлд — от цвета на косата и очите до обещаващия си ръст, но всяка прилика с бащата се изчерпваше с това. Като дете Ейвъри никога не бе проявявал любознателността и жаждата за знания, присъщи на Александър, нито пък някога бе проявявал внимание и любезност. От детството си Ейвъри бе егоцентричен и суетен, мислеше първо за своите удоволствия и не приемаше съвети, дори те да бяха разумни. Александър бе общителен и внимателен, добър. Момчето бе жизнено и показваше желание да се учи и Едуард искаше да бъде сигурен, че то щеше да се развива в тази насока.
Едуард се подразни, че неговият пропаднал син се прокрадва в мислите му. Не искаше да мисли за Ейвъри. Той и Ребека бяха положили толкова грижи за него, за да видят как ден след ден затъва все по- дълбоко в блатото на покварата. Едуард реши още тогава, че няма да подпомага духовното пропадане на сина си. Ейвъри бе станал изпечен мошеник и той почти бе изгубил надежда, че някога ще се промени. Отсега нататък Едуард щеше да съсредоточи усилията си да осигури щастливо и безгрижно детство на Александър и щеше да използва всички средства, за да постигне тази цел. Щеше да отгледа своя внук, за да заеме неговото място на херцог. Щеше да му повери херцогството, защото знаеше, че момчето ще цени титлата, така както той я ценеше.
Окрилен от тази мисъл, Едуард се извърна, за да намали пламъка на лампата. Не я изгаси напълно, а я
