— Музиката засвири отново. Нали беше обещала да танцуваш с младия Блейки? А, ето го и него — Оркестърът засвири кадрил. Керн предаде Хелън на изчервилия се граф Блейки. — Извинете ме — каза Керн и се поклони на Хелън. — Трябва да намеря братовчедка ти за танца.
Изабел и Мобри бяха напуснали балната зала. Керн успя да установи това, след като направи една обиколка на огромното помещение, като разменяше поздрави с някои свои познати и избягваше други, за които знаеше, че са многословни. Той излезе в коридора и започна да оглежда хората, които се намираха там. Две жени на средна възраст се плъзнаха по стълбите към дамската тоалетна. В трапезарията в другия край на коридора слугите нареждаха приборите за среднощната вечеря. Той надникна над балюстрадата и забеляза няколко закъснели гости във фоайето отдолу. Други влизаха и излизаха от приемните зали на долния етаж. Да не би Изабел да беше успяла да подмами Мобри в някой тъмен ъгъл?
С бързи стъпки Керн слезе на приземния етаж, надникна в библиотеката и продължи към дневната. Мебелите бяха отместени встрани, за да могат да бъдат сложени малки маси за игра на карти. Няколко игри вече бяха започнали и в тях участваха дами и господа, които предпочитаха да не танцуват. И тогава той я видя.
В далечния ъгъл на стаята, тъмна като греха на фона на камината от бял мрамор, стоеше Изабел Дарлинг. Чарлз Мобри се правеше на идиот, кланяше й се, докато я настаняваше да седне, след което тръгна да й вземе питие. На масата вече седеше един мъж, когото Керн не познаваше. Мъжът беше едър, имаше гъсти бакенбарди и дълбок белег на едната буза.
Керн трябваше да се зарадва, че вижда Изабел да се занимава с игра на карти. Но нейното внимание беше насочено към непознатия, а твърде очарователната й усмивка накара Керн да изпита подозрение към намеренията й.
Той тръгна между лабиринта от маси.
— А, госпожице Дарлинг — каза той. — Надявам се, че ви трябва четвърти?
Изабел погледна остро към него и се намръщи. Или не го харесваше, или беше замислила нещо. Графът реши, че вероятно и двете му предположения бяха верни. Тогава устните й оформиха учтива усмивка и той осъзна, че тя възнамеряваше да му откаже, така че бързо придърпа един стол и седна.
В този момент Чарлз Мобри се върна с две чаши шампанско и подаде едната на Изабел.
— Керн, старче. Не мислех, че си падаш по хазарта.
— Изненада! Когато партньорката ми за танца изчезна, нямаше какво да правя.
Изабел се изчерви едва забележимо.
— Представете си, дамата се е осмелила да ви пренебрегне. Уверена съм, че ако се върнете в балната зала, ще намерите дузина други, които с удоволствие биха заели мястото й.
— Не е ли тя самата любезност? — попита Мобри, сякаш нямаше предвид конкретна личност. След това погледна Изабел като кученце. —
Изабел сведе клепки.
— Вие сте голям ласкател, господине.
—
— Тогава побързайте да си тръгнете, преди да бъдете изкушен да откраднете — подметна Изабел с лукава усмивка. — Уверена съм, че ще успеем да намерим някой по-опитен джентълмен за четвърти играч.
Усмивката й го жилна в слабините. Той си я представи в леглото със спускаща се по извивките на тялото й нощница и спусната коса, разпиляна върху възглавниците. Ефектът, който имаше върху него, го отвращаваше, въпреки че за разлика от другите мъже Керн беше способен да контролира низките си страсти.
— Хайде, хайде, моя очарователна Дама Купа — каза Мобри. — Лорд Керн може и да е новак в игрите на карти, но поне ще изравни шансовете в нашата партия на вист. Керн, позволи ми дати представя партньора ти, сър Джон Тримбъл.
Керн кимна на мъжа, който седеше срещу него. Носът на Тримбъл беше голям и безформен като на боксьор. Лицето му беше набръчкано, по бузата му минаваше дълбок белег.
— За мен е удоволствие — изсумтя той. — Въпреки че може би няма да искате да се присъедините към нашата игра. Виждате ли, аз нямам достатъчно средства, за да правя големи залози.
— Добре — съгласи се Керн. — Тогава ще играем заради удоволствието от победата.
Тримбъл размеси сръчно картите. Изабел го наблюдаваше напрегнато и прикрито и Керн се зачуди на какво се дължеше интересът й към него. Тримбъл сам беше признал, че не беше богат. Освен ако…
Не. Той не можеше да е бил един от любовниците на Аврора Дарлинг. Тя си бе подбирала мъжете според богатството и положението им и не би удостоила с внимание някой като сър Джон Тримбъл.
Керн престана да мисли за това. В действителност интересът на Изабел беше насочен към Мобри. В сравнение с балната зала, където приличието позволяваше на една жена да танцува само два пъти с един мъж, залата за карти й даваше по-голяма възможност да приложи върху него уменията на професията си.
Тримбъл раздаде картите и Керн разгледа ръката си. Знаеше правилата на играта от времето, което беше прекарал в училище и когато бе смятал, че може да си спечели одобрението на баща си само ако прегърне греха…
Затръшна вратата към тези мрачни спомени. Сега те не означаваха нищо, съвсем нищо, освен един тъжен урок, научен за сметка на честността му.
— За тази ръка козът е каро — каза Мобри на Изабел и потупа с пръст картата, която се намираше в средата на масата. — Това означава, че карите са по-силни от всички останали бои.
— Знам малко за тази игра — отвърна тя и повдигна леко рамене. — Достатъчно, за да се оправя.
Всъщност тя играеше умело, въпреки че Керн долови липса на концентрация у нея. Усети допира на плата на роклята й до крака си, когато тя почука с обувката си по пода. Изабел направи няколко грешки, в резултат на което двамата с Мобри загубиха играта. Когато след един час двамата бяха спечелили само две ръце, тя сложи картите си на масата и се усмихна със съжаление.
— Добре, че не играхме за пари. — Сигурно щях да изгубя всичко.
Мобри се пресегна през масата и я потупа по ръката.
— Много добра игра, госпожице Дарси. С вас за партньор аз винаги съм победител.
— Необходимо е време да се изучат тънкостите — добави сър Джон. — Аз лично играя от около трийсет години.
Тя се наведе напред към него и гърдите й обтегнаха плата на роклята й.
— Тогава може би ще бъдете така любезен да ме научите на тези тънкости?
Очевидно озадачен от вниманието, което му отделяше една красива млада жена, сър Джон се загледа в нея с присвити вежди. За разлика от Керн, той не знаеше, че Изабел Дарлинг обичаше да омагьосва всеки мъж, когото срещне.
— За мен ще бъде чест… госпожице Дарси — отвърна учтиво Тримбъл. — За съжаление, утре заминавам за седмица-две при един приятел в провинцията. Може би, след като се върна?
— Би било чудесно — съгласи се тя.
— Братовчедка ви ще се чуди къде сте — каза Керн. — Трябва да се върнем в балната зала.
Той стана и подаде ръка на Изабел. Тя се поколеба и хвърли един последен поглед на Тримбъл, след което прие подадената й ръка. Графът се зачуди колко ли мъже бяха галили нежните й пръсти, колко дълго ги беше дразнила, преди да вдигне полите си…
Докато се измъчваше от мрачни фантазии, той внезапно осъзна, че Мобри бе коленичил пред Изабел и я гледаше с обожание.
— Мога ли да ви посетя, госпожице Дарси?
Тя се усмихна.
— Разбира се…
— Друг път — тросна се Керн.
Той я дръпна за ръката и я измъкна вън от залата за карти. Усмивката й изчезна и бе заменена от леден поглед.
— Необходимо ли е да се държите като кретен?
— Да, когато вие се държите като куртизанка — отвърна тихо той.
