— Не знам дали това ви засяга, мистър… — Кимброу още не беше се доизказал, когато брадатият го сграбчи с косматата си ръка за жилетката и го дръпна към себе си. Кимброу имаше великански ръст и макар че беше прехвърлил петдесетте, в мускулите му все още се криеше огромна сила, но той усети, че въшливият бандит пред него е по-силен.
Сидни Блад беше пребледнял. Той се опита да посегне към револвера си, но в същия миг усети нещо твърдо в ребрата си. Твърде дълго бе задържал погледа си върху брадатия, така че му убягна кога двама от другите бавно са се промъкнали зад гърба му. Апашките им физиономии се хилеха гадно.
— Чуйте добре, Кимброу — пухтеше брадатият. — Не сме препускали триста мили за кеф или за прищявка. Обещана ни доходна работа, която трябва да свършим за вас. Никой не може да направи това по-добре от нас. Също и юначагата, който сте наели. И така — как е името му?
— Ласитър — каза Кимброу. Брадатият пусна фермера и отстъпи крачка назад. Кимброу видя искрите в очите му. Изглежда, името на Ласитър му беше направило впечатление. Кимброу бе убеден, че брадатият познава Ласитър или най-малкото вече е чувал името му.
Брадатият безцеремонно изплю върху килима струя тютюнева слюнка, което изтръгна стон от гърдите на служителя, стоящ до вратата на бара.
— Ласитър! Значи сте наели бандит! Човече, знаете ли в какво сте се забъркали? Ласитър е търсен от Уелс Фарго! За главата му дават 20 000 долара! И вие сте се хванали с такъв човек? Това може да ви струва главата!
Кимброу знаеше историята на Ласитър с Уелс Фарго от Джеймс Т. Бейли. Знаеше и това, че тя отдавна е приключила. Уелс Фарго и Ласитър бяха сключили мир.
— Лично моя работа си е кого ще наема — изръмжа той и хвана дръжката на револвера си.
Брадатият присви очи.
— Няма ли да размислите още веднъж? — попита той провлачено. — Малко са тези, които ще предпочетат един бандит пред Ройбен Карнахан.
— Е, аз съм точно от тези малкото — каза Кимброу твърдо. Гой постепенно започна да губи търпение. Страшно неприятно му беше да се оставя този мръсен бандит да го притиска.
— Не сме препускали триста мили за тоя, дето духа, Кимброу — каза разгневено Ройбен Карнахан. — Сега ще ни… — Той млъкна. Коварните му очи се разшириха. Гледаше встрани от Кимброу и юмруците му конвулсивно се свиваха и разпускаха.
Кимброу обърна глава. Видя Чарли, келнерът на бара. Той държеше в ръце пушка за сачми „Паркер“, Двата спусъка бяха заредени.
— Кажете, когато трябва да стрелям, мистър Кимброу — измърмори той.
Клейтън Кимброу пак погледна Карнахан.
— Изчезвайте, Карнахан! — процеди той през зъби. — И по възможност не ми се мяркайте пред очите. Може да ми се стори, че ме заплашвате и да изпразня барабана на пистолета си по вас.
Брадатият бандит едва не се пръсна от яд, но срещу пушката на келнера нямаше никакви шансове.
Той кимна на хората си и всички напуснаха бара заднишком.
Кимброу гледаше след тях. Не можеше да се освободи от чувството, че не вижда тези юнаци за последен път. Когато те най-после изчезнаха, той отново се облегна на бара и кимна с усмивка на бармана, който беше скрил пушката под тезгяха.
— Благодаря ти, Чарли.
— Беше съвсем естествено, мистър Кимброу, след като тези типове притиснаха мистър Блад с топовете си.
Кимброу погледна Сидни Блад, който смутено сви рамене. Но гой не каза нищо. Мислеше за бандита Джуд Донован, който беше обещал следващата седмица да пусне един куршум в главата на помощник- шерифа Джим Харууд, ако дотогава не получи откупа.
Щеше ли да пристигне Ласитър навреме с хората си в Лордсбърг?
Клейтън Кимброу не можеше да се освободи от чувството за приближаваща катастрофа. Но той не можеше да каже как ще изглежда тази катастрофа.
Ройбен Карнахан беше изпълнен с необуздан гняв до яката на мръсната си сива риза. Това, че Клейтън Кимброу ги изхвърли, го караше да кипи от злоба и той бе твърдо решен да не се сбогува току-така без церемонии.
Те седяха заедно в една кръчма в покрайнините на мексиканския квартал, която се посещаваше от всякаква сган.
Един дребен, кльощав хлапак с рядка руса коса гледаше въпросително Карнахан.
— Какво ще правим сега, шефе? — попита той.
— Още не знам, Мич — отвърна Ройбен Карнахан сърдито. — Във всеки случай няма да подвием опашка и да изчезнем, без и кажем гък. Ще дръпнем още веднъж ушите на мистър Кимброу и ако пак иска да ни изхвърли, ще го напълня с олово!
Мич Бърнс се ухили! Точно това си бе представял и той. В шик на съгласие кимнаха също дългият Джоел Уолш и фомавият Бен Кейзе. Само Харпър Флин, бледото момче, кое го се бе присъединило към тях във Флегстаф, не каза нищо. Той вече беше доста пиян и гледаше втренчено чашата си. Ройбен Карнахан тъкмо си доливаше от бутилката, когато към тях боязливо се приближи мазният съдържател на кръчмата.
— Мистър Карнахан? — попита той предпазливо. Ройбен Карнахан не се обърка, а само изръмжа:
— Какво искаш, мексиканецо?
— Една лейди пита за вас, мистър Карнахан — отвърна мексиканецът. — Тя ви чака в задната стая. Иска да говори с пас, но насаме.
Ройбен Карнахан веднага помисли, че е клопка. Даде знак на хората си и Кейзе, Уолш и Бърнс се разпределиха около вратата, която посочи мексиканецът. Мич Бърнс ритна с крак вратата.
Очите на сухия бандит щяха да изскочат. Такава кукла от класа той не беше виждал в най-добрия публичен дом на Феникс.
Мина доста време, докато той успее да откъсне поглед от дълбокото деколте на костюма й и да се обърне към Карнахан.
Гласът му прозвуча дрезгаво.
— Вярно е, шефе. Тя е сама. — Той цъкна с език. Ройбен Карнахан се изправи и тръгна към вратата. Избута настрана ококорилите се типове.
Той самият беше не по-малко изненадан. Досега жените не се бяха лепили особено по него. Но това не му пречеше, защото той и бездруго си ходеше при тия от публичния дом. Това беше много по-удобно и безпроблемно.
Той широко се усмихна, влезе в стаята и захлопна вратата пред носовете на събратята си.
Червената коса на жената блестеше като медна на светлината на газената лампа.
— Седнете, мистър Карнахан! — каза Бриджит Кимброу хладно. Тонът на гласа й отрезви шефа на бандитите. Усмивката изчезна от лицето му. Той издърпа един стол изпод масата и седна.
— Коя сте вие? — попита той грубо.
— Това не ви интересува. — Бриджит Кимброу се наведе малко напред. — Разбрах, че сте дошли в Лордсбърг, за да поемете някаква работа. Не я получихте, нали?
Карнахан кимна.
— По-нататък! — каза той. — Това го знаем и двамата. Е, какво искате от мен?
— Искам да ви дам работа, която ще е значително по-доходна от тази на Клейтън Кимброу. Но, разбира се, и значително по-опасна.
Дебелите устни на Карнахан се разтеглиха в усмивка.
— За мен и моите хора няма нищо, което да е достатъчно опасно — отвърна той надуто.
— Точно на това разчитах, мистър Карнахан. Иначе въобще нямаше да се обърна към вас. Става дума за сума от петдесет хиляди долара, за вас и вашите хора.
Тя не изпускаше Карнахан от поглед. Неговата реакция беше достатъчно красноречива. Тя знаеше, че половината от сумата за това, което отказа Ласитър, ще накара човек като Карнахан да стане от стола.
— Как ще разпределите парите между хората си, ми е все едно.
Ройбен Карнахан преглътна.
— Петдесет хиляди ли? — попита той с дрезгав глас, като че ли не беше чул.
