Навън прозвуча гласът на Финигън.
— Ласитър! Знам, че си вътре. Искам да говоря с теб!
— Това няма да промени нищо — извика Ласитър и се изсмя презрително. — Спести си думите, Финигън.
— Няма да излезеш жив от Ранчото на бегълците!
— Тогава започни да се биеш, копеле!
— Готов съм да ти направя едно предложение, но при определени условия!
— Не се ли срамуваш, Финигън?
— Не казвай големи думи, Ласитър! Не се мъчи да ме засегнеш на чест. Единствено действителността променя нещата. В нашия занаят няма място за глупави чувства. Признавам, че направих грешка. Чак сега започнах да проумявам. Няма смисъл да заставаме един срещу друг. Накрая ще се смее единствено ван Кърк. Той ще заграби всичко, което му оставим.
— Казах ти да си пестиш думите — извика Ласитър. Яростта бавно го завладяваше. — По принцип не преговарям с изроди като теб. Това е последната ми дума.
— Ти си се побъркал, Ласитър. Размисли още веднъж! Сигурен съм, че скоро ван Кърк ще кръстосва тук със силната си банда. Между другото той вече се е погрижил за подкрепление след загубите, които си му нанесъл. Мислиш ли, че ще се успокои така лесно? Ти си насъскал срещу него дори и жена му. Разбрах го само преди няколко часа. Сега Естер го подгрява. И всичко благодарение на теб, Ласитър. Иначе тя самата нямаше дори да си помисли, че нейните братя лежат на съвестта на ван Кърк. По дяволите, Ласитър, и двамата сме обречени. Нека бъдем разумни и да направим съдружие. Единствено ако сме заедно, можем да оцелеем.
— Спри най-сетне жалкото си подсмърчане! — извика Ласитър. — По добре да ида в пъкъла, отколкото да имам нещо общо с теб.
— Браво, Ласитър! — отекна гласът на Сам Шерман от складовото помещение. — Ти разчувствува душата ми.
— Какво прави Джеси? — извика Ласитър.
— Спи. Много мило от твоя страна, че се интересуваш. Ако не беше така уморена, отдавна да е убила Финигън. Ей, Финигън, моли се никога да не ми падаш в ръцете! Ще ти дера кожата ивица по ивица и ще я давам на лешоядите парче по парче.
Флойд Финигън се изсмя ехидно, но смехът му не прозвуча убедително.
— Не казвай голяма приказка, Сам! При това ти си почти мъртъв. Никой от вас няма да преживее тази нощ.
— А защо тогава още преговаряш?
— Защото ви мисля доброто.
— Вече доказа какво мислиш. Защо не отидеш при ван Кърк? Нали твърдеше, че имаш с него тайно споразумение.
Финигън не отговори. Беше се оплел в собствените си лъжи. Да, пред Джеси и Ласитър бе парадирал, че е стигнал до съглашателство с ван Кърк, но това беше вярно само отчасти.
В действителност те винаги водеха само тайни преговори, но до споразумение още не се беше стигнало.
Ван Кърк желаеше само да си остави вратичка, в случай че бъде победен от Джеси Шерман, която пък искаше да отмъсти за предаването на баща си.
Над Ранчото на бегълците властвуваше потискаща тишина.
— Какво има предвид той? — трепереше Рути.
— Той знае добре, че не може да превземе ранчото — отвърна тихо Ласитър. — Те понесоха големи загуби, Финигън има най-много още двадесет мъже. Ние сме приблизително петнадесет. А бащата на Джеси и неговите спътници са два пъти повече.
— Сигурен ли си?
— Това са мъже, които нямат какво да губят. Те са избягали от затвора. Имат неудържим стремеж към свободата. Няма да се оставят да бъдат отново заловени. Повторното бягство ще им е невъзможно. Затова трябва да приключат бързо нещата тук. Те навярно предвиждат, че скоро ще се появят шерифи и войници. Близко е до ума, че Сам Шерман се е върнал обратно в своето ранчо на бегълците. Само за да види още един път дъщеря си. И да отмъсти за предателството на ван Кърк. Да, това е неприятна история, Рути.
Тя се гушеше гола в него.
— И каква роля играеш ти в тази история, Ласитър? — попита Рут. — Или е случайност, че си дошъл в Бъфало?
— Не, не е случайност — отговори той.
— Тогава Финигън е имал право. Ти си таен агент?
Ласитър се разсмя и погали с върховете на пръстите си голия й гръб.
— Не, Рути, тук той се заблуди. Аз съм частен агент. Приемам опасни договори и по този начин печеля доста пари. Сега търся отвлечения син на арканзаския сенатор Кронин. Той трябва да се намира някъде в близост до ранчото. За съжаление досега нямах възможност да разпитам Джеси за него. Всеки път нещо се случваше. А аз не мога да не се съобразявам с действителността. Тогава с положителност нямаше да чуя и думичка от нея. За щастие сега положението се промени. Тя ще проумее, че това не може да продължава така. Единствената правилна постъпка ще е да ми повери отвлечения. Тогава аз ще получа тлъсто възнаграждение.
— Но тогава ще затворят Джеси — каза изплашено Рут Кели.
— Че защо пък?
— Понеже ще стане ясно кой е задържал момчето. Ако ти не им кажеш, то ще го направи самото дете. Това ще означава жестока присъда за Джеси. Двадесет или тридесет години в затвора. А може и смъртна присъда. Това ли искаш, Ласитър?
— В никакъв случай.
— Но как…
— Остави това на мен! — прекъсна я той грубо. — Сигурно ще се намери някаква възможност. Само… о, по дяволите!
Досега още не бе помислял за това.
Едва сега от краткия разговор с Рути той се сети за своята истинска задача.
В целия този хаос бе забравил напълно за отвлеченото момче. Никой не можеше да го упрекне за това! Беше радостен, че изобщо се е измъкнал, и то невредим. Наполовина невредим, ако трябва да се изразим по-точно.
Ласитър се отдръпна от момичето и започна да се облича припряно.
— Трябва да изляза вън — прошепна той. — Покажи се с твоя „Уинчестър“ на прозореца и стреляй няколко пъти. Колкото можеш. Трябва да се вдигне шум. След което залегни. Те ще отвърнат на изстрелите.
— Къде отиваш? Какво си намислил?
— Момчето — обясни Ласитър — се намира или тук, в някое укритие на ранчото, или в някаква колиба извън него. Предполагам, че е навън. Такива похитители на деца не допускат рискове, ако смятат да пуснат жертвата си отново на свобода. А досега те са постъпвали винаги точно така.
— Финигън не каза ли, че Джеси е взела момчето под свое покровителство? — каза възбудено Рут.
— Да, спомням си. Обаче е възможно и Финигън да знае. Трябва да отида при Джеси. Вземи оръжието и вдигни шум. Така ще им отклониш вниманието.
Той я притисна още веднъж към себе си. Нейното тяло беше едновременно и прекрасно стегнато, и много меко. Ласитър знаеше какво би предпочел да прави сега, вместо да се сражава с бандитите.
— Върни се бързо, скъпи — промълви тя.
— Обещавам ти.
Те се целунаха още веднъж. След това той излезе от стаята. Рут започна да стреля, когато той се озова на партера. Тя гърмеше слепешката в нощта.
Мерзавците веднага отвърнаха на огъня. Хванаха се на въдицата.
Ласитър прескочи през един прозорец от задната страна на къщата. С уинчестъра в дясната ръка се
