дръглив кон.
Първата реакция на Кърли бе да се върне обратно и да потърси по-късно Рут, която вероятно още бе тук. Но след това си помисли, че други трябва да се погрижат за този странник. Вероятно беше човек, бягащ от закона, който търсеше тук убежище, както много други преди него.
Кърли влезе в къщата. Повече не се сети за брадатия.
Не можеше да мисли повече за нищо друго освен за апетитното червенокосо момиче.
Брадатият чужденец влезе бавно, яздейки старата си дръглива кранта, в двора на Ранчото на бегълците. Беше нахлупил широкополата си шапка ниско над очите и беше навел главата си така, че никой не можеше да разгледа добре лицето му.
Джеси стоеше оклюмана до подпорния стълб, който се бе превърнал за нея в стълб на мъченията. Тя не вдигна поглед, когато брадатият ездач се приближи и завърза животното си за гредата на коневръза.
Мъжът понечи да слезе, но единият от часовоите му извика. Те бяха нащрек, защото за тях бе още пресен споменът за това, което се случи на приятеля им Били — Джо Милър. И освен това беше само една жена.
— Ей! — извика часовоят. — Не бива да се приближаваш толкова! Оттатък под навеса ще намериш друг коневръз. Тук е забранена зона! Няма какво да търсиш тук!
Чужденецът спокойно слезе от коня.
— Разбрано — каза той с плътен глас. — Кога мога да говоря с боса? Спешно е.
При звука на този глас Джеси Шерман бавно повдигна глава. Устните й се разтвориха. Изглеждаше така, сякаш щеше да нададе вик, но се овладя в последния момент.
Властният поглед на брадатия й бе непознат. Тя затвори очи. Сърцето й заби ускорено.
„Не! Това е сън — каза си Джеси. — Така съм се побъркала, че вече виждам духове.“ Това бе гласът на баща й. Мъжът също изглеждаше като него. Но това не бе той. Не е възможно.
— Подслон ли търсиш? — попита часовоят. — Трябва да потърпиш малко, докато Финигън намери време за теб. В момента е много зает.
— Виждам — изръмжа брадатият с дебелия си глас.
— Изчезвай! — извика часовоят заплашително. — Това не те засяга!
Джеси отново предпазливо погледна през кичурите на спуснатата си коса. Сега вече без малко да извика. Беше й много трудно да се сдържи.
Бе съвсем сигурна. Сърцето й заудря още по-силно. Радост и страх едновременно изпълниха душата й. Така й се зави свят, че тя отново затвори очи.
Нейният баща внезапно се бе появил. Като от небитието. Беше станало чудо. Той бе дошъл, за да й помогне. И по-рано бе вършил почти невероятни неща, които дори самият той не бе предполагал.
Но тук баща й не можеше да направи нищо. Прекалено много врагове имаше наоколо! Ако го разпознаеха, беше загубен.
О, боже! Защо той е сам! Това, което бе предприел, беше напълно безсмислено.
— Не прави това, омбре — чу тя да казва баща й на часовоя. — Нямам намерение да се меся във вашите работи. Хванали сте хубаво бръмбарче. Какво е извършила? Сигурно е предателка?
— По дяволите, това не ме интересува! — отряза го охраняващият. — Мърдай! Освободи ме от присъствието си и се погрижи за крантата, и чакай, докато босът те приеме. Сега нямам време за теб.
— Добре, добре — каза Сам Шерман изплашено. — Няма нужда да се ядосваш. Изчезвам…
Джеси видя как той хвана юздите на коня и се раздвижи. Но баща й не тръгна натам, накъдето му бе показал часовоят. Сам Шерман вървеше точно в обратната посока. И така той се приближи непринудено още по-близо до стражите.
Сам Шерман се държеше свободно, но в действителност нервите му бяха опънати до скъсване. Сега той мереше разстоянието. Още две крачки и щеше да бъде достатъчно близо до часовоите. Сам беше силен, невероятно силен. Можеше да разчита на здравите си юмруци. Щяха да са му достатъчни, за да изпрати и двамата пазачи в страната на сънищата. Или може би по-далече.
Единият от стражарите вдигна заплашително пушката си.
— Нито крачка напред или ще ти пусна един куршум!
— Не прави театър, Пийт! — каза неговият колега. — Старият момък не е опасен. Ей, чичко, коневръзът се намира в обратната посока. Май не си разбрал, а?
Сам Шерман се спря и се усмихна замислено.
— Тъй ли? — измърмори той. — Добре, че ми каза, приятелю.
И той се обърна с коня си в указаната посока. Това бе свързано с известни затруднения, тъй като животното неочаквано вдигна главата си и понечи да се изправи на задни крака. Постовите не забелязаха, че брадатият му помага за това с един малък номер.
С тази маневра Сам Шерман вече се беше приближил, колкото му бе нужно. Часовоят свали пушката си. Той мислеше, че чичкото е достатъчно зает със своя непокорен кон.
— Кротко, старче, кротко — заговори Сам на животното и хвана още по-здраво металните части на юздите, при което те се впиха още по-болезнено в чувствителната муцуна на коня.
Крантата започна да тъпче с крака, да се противи и да духа гневно през разширените си ноздри, докато Сам започна да я успокоява.
И почти го бе направил, но за съжаление почти.
Защото точно в този момент, когато искаше да удари часовоя, вратата на салона се отвори с трясък.
Финигън излезе на верандата, следван от половин дузина мъже. Но той не бе излязъл от салона заради чужденеца. Искаше да отиде в голямата къща, за да провери какво прави там Кърли Хаскел толкова дълго време.
И тъй като Финигън бе недоверчиво куче, той имаше вече някакви подозрения. Кърли трябваше да бъде жестоко наказан за тази шега. Трябваше също да разбере какви последствия има неточното изпълнение на заповедта на боса.
Сам Шерман успокояваше коня си, като му говореше и го галеше по шията, когато отнякъде се появиха много мъже и започнаха да го наблюдават с недоверие. Чак сега Финигън отклони вниманието си. Той вече не мислеше за Кърли Хаскел и за това, което той в момента вероятно правеше.
— Кой си ти? Какво правиш тук? — попита властно Финигън.
— Джо Барнет — представи се Сам с фалшиво име. — Вие ли сте босът на това ранчо, сър?
— Работа ли търсиш, Барнет?
— Подслонът ще ми е достатъчен, сър.
— Имаш ли пари? Животът тук не е евтин.
— Ще стигнат за няколко месеца.
— Хм. А откъде идваш?
— От Колорадо.
— Изминал си доста път.
— Наложи се, сър — усмихна се едва-едва Сам, както се очакваше от мъж, който се е отървал от преследвачите, а с тях и от бесилката.
— Вярвам, че умееш да си служиш добре с пистолета — каза Финигън. — Мъжете, които приемам, трябва да имат и смелост.
— Надявам се, че скоро ще мога да ви я докажа, сър.
— Ще ти предоставя възможност, Джо. Погрижи се за коня си и ела след това в салона. Трябва да поговоря още малко с тебе, преди да те приема. Вземам предплата за храната и пансиона. Това прави 100 долара на седмица. Изглежда скъпо, но всъщност не е. В замяна ти ще получиш необходимата защита. Вероятно тя ти е по-скъпа, нали, Джо?
— Разбира се, мистър… Шерман. Вие сте мистър Шерман, ако не се лъжа…
— Шерман го няма вече! — изръмжа новият бос на Ранчото на бегълците. — Моето име е Финигън.
— Звучи ми като Шерман — усмихна се Сам. — Когато един човек в Колорадо ме упъти насам, той ми говореше за Шерман. Е, да, това беше преди близо една година.
Той кимна на Финигън и тръгна, като поведе коня след себе си.
Засега нищо не можеше да се направи. Но той бе сигурен, че скоро ще му се предостави нова, вероятно
