встрани и започнаха да говорят тихо помежду си.
Ласитър дръпна два-три пъти от цигарата. После изплю наполовина изпушения фас. И от това не му стана по-леко.
Точно обратното. Чувството му за жажда се засили още повече.
Шестимата все още дискутираха. Ставаше въпрос за това, кой ще даде решаващия изстрел. Никой не искаше да го извърши.
Най-накрая се стигна до единодушно споразумение.
Те пристъпиха мълчаливо към заловения и образуваха полукръг пред него.
— Искаме да го направим колкото може по-безболезнено за теб — каза техният предводител с ужасно безчувствен глас. — При това всеки трябва да вземе участие, за да не набеждава после другите, ако се случи нещо след това. Всички ще стреляме едновременно. Шест оловни парчета ще се забият в теб и ще те свършат. Няма да почувствуваш почти нищо. Това е всичко, което можем да направим за теб. Повече е невъзможно.
Той кимна на другите и те извадиха пистолетите си. Лицата им бяха изкривени и пребледнели. Никой не гледаше Ласитър, а някъде около него, в някаква въображаема точка.
Не, даже и такива брутални убийци изпадаха в комични ситуации. Съвсем не бе така лесно, както си го представяха в началото.
Ласитър премести погледа си. Зад мъжете се простираше цяло море от остри зъбери и ръбове. Тук имаше многобройни пукнатини, в които човек можеше да потъне безследно. За няколко минути щеше да изчезне от света. Завинаги. В Бригада Седем щяха да го считат за пропаднал някъде, но не и за мъртъв. Шестимата държаха револверите си, насочени надолу. Ръцете им висяха отстрани безпомощно.
— Започвам да броя — каза водачът им. — Като кажа единадесет, искам да чуя изстрелите.
— Обаче твоят също, Франки-бой — рече един от мъжете.
— Имаш думата ми, Джо.
Ласитър седеше и гледаше в празното пространство. Помъчи се да мисли за нещо хубаво.
Джеси Шерман му харесваше. Тя имаше дяволски стройно тяло. И бе почти гола, когато я видя.
Това наистина беше незабравимо преживяване. За подобно нещо бленуваха всички мъже, които я познаваха.
Гласът на водача идваше сякаш отдалече. Това бе един неприятен, дрезгав глас. — … четири… пет… шест…
Той правеше различно дълги паузи. Забави се доста, докато изрече седем. Това късаше нервите.
Ласитър отново концентрира мислите си върху Джеси. Той си представяше всичко така живо, че дори го обхвана възбуда.
— … седем… осем… девет, десет, единадесет.
Ласитър неволно затвори очи.
Плющящи изстрели изпълниха въздуха. Те се набиваха в ушите на Ласитър. Тялото му се бе сгърчило в очакване на болезненото проникване на куршумите.
Но стана чудо.
Не усети никаква болка. Още дишаше. Или бе преминал границата? Само тялото му ли бе мъртво, а неговият дух продължаваше да живее, както много хора твърдо вярваха в това?
Ласитър чу викове и стенания и след това избухна втори залп.
Той отвори очи. Видя как последните от шестимата палачи грохнаха на земята. В тях нямаше повече никаква следа от живот.
Но това беше заблуда.
Двама от тях бяха само ранени. Те внезапно скочиха и се опитаха да побягнат, колкото им позволяваха силите.
Но не стигнаха далече. Когато приближиха първия скален скат, отново изтрещяха изстрели. Куршумите ги улучиха в гърбовете и ги блъснаха напред.
Крещейки, те паднаха в пропастта.
След това настъпи тишина.
Пред погледа на Ласитър се появиха мъже. Четирима от тях бяха брадати, с посивели набръчкани лица. Изглеждаха дяволски опасни. Ласитър познаваше петия мъж. Това бе Дъглас Кели, братът на Рут. Той гледаше Ласитър нахално ухилен. С един дълъг нож преряза ремъците.
Ласитър се надигна и се протегна. Четиримата брадати мъже вече разчистваха труповете. Те вземаха от тях всичко, което считаха за необходимо. Водачът им даже смени част от облеклото си. Всички те обаче изглеждаха така, като че ли дълго време не са преживявали хубави мигове.
— Разказвай, момче! — каза Ласитър тихо, докато разтриваше причиняващите му болка крайници. — Що за хора са това?
Дъг Кели повдигна рамене.
— Нямам представа. Случайно попаднах на тях по пътя, докато бягах. Измъкнах се още щом започна да се стреля в ранчото. Можеш да ме наречеш дезертьор, Ласитър, но изпитвах нечовешки страх. Преди около половин час пред мен се появиха тези типове. Те ме разпитаха и аз им разказах всичко. След това те забелязахме с шестимата касапи. Ние се промъкнахме по-близо. Моите четирима нови познати не гледаха, така да се каже, с добро око на твоите убийци. Но изчакаха до последния момент. Съвсем не искаха да повярват, че тези хора искат да те разстрелят. После си свършиха за кратко време работата. Изобщо не бях предполагал, че на света има мъже, които да стрелят така невероятно бързо. Това беше чиста магия. Какво стана всъщност в ранчото? Защо изведнъж всички започнаха да стрелят един по друг?
— Този Финигън се провъзгласи за нов бос — отвърна му Ласитър. — А мен ме обяви за таен държавен агент. Така поне твърдеше. Мисля, че по-скоро ме считаше за свой съперник при завоюването на Джеси. Затова искаше непременно да се отърве от мен.
— Проклета свиня. Ласитър го потупа по рамото.
— А сега трябва да ти благодаря, момче. Надявам се, че все някога ще успея да се реванширам.
— Ти вече го направи — ухили се червенокосото момче. — Или забрави какво се случи в Бъфало?
— Но то не е и наполовина равностойно, момко.
— Имаш ли представа какво е станало с Рути?
— Бандитите я затвориха заедно с мексиканската готвачка в мазето. Но жените няма от какво да се страхуват. Не се грижи за тях.
Брадатите мъже взеха част от револверите, пушките и ножовете, които принадлежаха на бандитите. А също и по-ценните предмети — като часовници, пръстени и верижки, които преминаха в джобовете на Ласитъровите спасители.
Мъртвите разбойници останаха само по долно бельо. Техните дрехи бяха облечени от брадатите. Сега те изглеждаха значително по-цивилизовано.
Ласитър и момчето се присъединиха към тях. Той си избра един особено добре запазен колан с револвери и го препаса около кръста си. След това си потърси „Уинчестър“ и си напълни джобовете с муниции.
Едва тогава Ласитър се обърна към непознатите. Погледна огромния, широкоплещест и прав като дъб мъжага, когото счете за предводител.
— Искам да ви благодаря, приятели — изрече той искрено. — Пристигнахте точно навреме.
— Момчето вече ни разказа за тебе — отвърна му брадатият с дълбок, гърлен глас. — Ти си Ласитър, а Джеси Шерман ви е взела със себе си в ранчото. В града си имал неприятности с Марк ван Кърк, а в ранчото това е предизвикало раздор. Но момчето не можа да ни разкаже подробности. Може би ти ще бъдеш така любезен да ни ги съобщиш, Ласитър.
— Има ли някой от вас само една глътка за пийване — попита Ласитър и облиза пресъхналите си, напукани устни.
Мъжът срещу него извади една джобна бутилка и отвъртя капачката й.
— Вземи, ще ти дойде добре.
Когато устните на Ласитър допряха отворената бутилка с люта ракия, започнаха да горят като в ада. Но тя наистина пробуждаше духа на живота.
Ласитър разказа какво беше станало. Слушаше го само великанът. Останалите трима влачеха труповете
