— Не — каза той. — Това са съвършени глупости. Самият Финигън не си вярва. Той вижда в мен само опасен съперник, тъй като ти си тръгнала за Бъфало, за да ме измъкнеш. В него явно се е породило съмнение. А сега кажи честно, Джеси. В действителност не си ли мислеше, че мъж като мен може да бъде твой добър съюзник?
Тя кимна раздразнено.
— Да, с тази тайна мисъл се хванах на играта. Имах намерение да те посветя във всичко. Не можех да предполагам, че Финигън ще действува толкова бързо.
Дивата стрелба навън утихна.
— Привържениците на Финигън са повече, отколкото предполагах — продължи тихо тя. — Той дълго се е готвил за този момент. Без аз да забележа. Сега всичко свърши. Няма да имам възможност да направя още нещо за моя беден татко. Той трябва да прекара остатъка от живота си в затвора. И ако успее да преживее тези двадесет години, ще бъде само един грохнал старец, една сянка, жалко подобие на самия себе си.
Джеси клатеше разочаровано глава. От дълбоката въздишка стегнатите й гърди се повдигнаха и отпуснаха.
— Къде са Рут и Молина? — попита Ласитър.
— Финигън ги заключи в мазето. Това е една дупка в земята, която се затваря с капак. Отгоре има часовой. Финигън е предвидлив звяр. Той мисли за всичко.
Навън вече не се стреляше.
Гласът на Финигън прозвуча високо и остро:
— Мисля, че всички виждате, че тук сега духа друг вятър! Петима вироглавци, които държаха много на Джеси, заплатиха за това с живота си. На останалите давам шанс за спасение. Мънроу! Какво мислиш за това? Мога ли да разчитам на теб? Тогава ще ви помилвам!
— Заклевам се! — викна Мънроу.
После Финигън изреди около двадесет имена. Всеки един лично му се закле. Какво друго можеха да направят! Трудно можеше да се пребориш с подобни престъпници. Щеше да е равносилно да си подпишеш сам смъртната присъда.
— Какво стана с отвличанията? — попита Ласитър. — Чия всъщност бе тази идея?
Джеси Шерман се засмя отчаяно.
— Това важно ли е сега? Идеята не беше моя, повярвай ми. Но аз я приведох в изпълнение. Не беше лош замисълът да притиснем по този начин властите.
— Изнудвали ли сте някога писмено?
— Досега не. Финигън отиваше винаги сам за откупа. До този момент всички плащаха. Всеки път размяната ставаше далече от ранчото. И всеки път Финигън се връщаше с парите. Не се усъмних в нищо. О, господи, по-добре никога да не бях го срещала!
Ласитър мълчеше.
Сега знаеше отговора на загадката, заради която бе изпратен тук от Бригада Седем, но нищо не можеше да направи.
Той бе загубен и не биваше да храни повече фалшиви надежди. Бандитите щяха да го убият и да изчезне безследно. Разследванията след това нямаше да имат успех.
Но дори да намереха трупа му, каква полза от това. Можеше да се върти и обръща, колкото си пожелае, но трябваше да се примири със съдбата, която му бе отредена.
— Не вярвам, че по този начин ще успееш да освободиш баща си, Джеси — каза той. — Може би властите да го пуснат привидно, но след това няма да го изпускат от очите си. Ще го преследват дори и на края на света. Няма да има скривалище за него, в което да бъде в безопасност. Или си си мислила, че ще може да продължи стария си начин на живот тук? Това Финигън го е разбрал отдавна. Затова не е мислил нито миг за едно такова притискане на властите. Него го интересуват само парите. Баща ти изобщо не го вълнува. Той го каза прекалено ясно. Такава е съдбата на престъпниците. Още от самото начало трябва да го имат предвид и да се примиряват, когато това се случи.
— Но на моя баща бяха приписани неща, които той изобщо не е извършвал! — простена тя отчаяно. — Сигурна съм, че го предаде ван Кърк.
— Защо го е направил?
— Те бяха партньори в тези незаконни деяния. Но баща ми не искаше да има нищо общо с никакви убийства. Въпреки това от ден на ден той ставаше все по-силен, защото всички бегълци го предпочитаха пред този брутален и безскрупулен Маркус ван Кърк. Караха се все по-често. И ван Кърк му погоди този номер, за да се отърве от него. Той изпрати баща ми в затвора.
Вратата бе разбита. Много мъже влязоха с тропот и викове. Пред очите на Ласитър се появи Флойд Финигън. Хилейки се, той погледна Ласитър.
— Как се чувствува човек, който скоро ще се запознае със смъртта, Ласитър?
— Вярвам, че скоро ще ми правиш компания в ада — каза той и също се усмихна.
— Важното е, че ще отидеш там преди мен — изръмжа Финигън.
Той кимна на мъжете, които го съпровождаха.
— Закарайте го на Змийската урва. Там има достатъчно дълбоки цепнатини, в които той може да се свлече. И хвърлете достатъчно камъни върху гроба му, да не почнат да кръжат лешоядите. Иначе могат да пристигнат други юнаци, които да търсят своя амиго Ласитър. Мъже със звезди на ризите.
Двама груби здравеняци хванаха Ласитър за раменете и го извлякоха от къщата. Навън те го преметнаха върху един кон като чувал.
Наоколо стояха мъже и наблюдаваха забележителното представление. Всички знаеха какво ще стане с Ласитър. Със сигурност между тях имаше и хора, които все още тайно държаха на Джеси, но не биваше да го показват точно сега.
Чуха се също и невероятно груби ругатни, но Ласитър не чуваше вече нищо. Той се бе примирил със съдбата си и мислеше, че всичко това е неизбежно.
Само за миг си бе отклонил вниманието, макар и да знаеше, че Финигън е един обигран и извънредно лукав кучи син.
Когато конят тръгна, в главата на Ласитър започна да гърми и трещи. Той лежеше върху голия гръб на животното. Никой не беше счел за необходимо да го привързва към него. Лесно можеше да стане така, че той да падне и да си удари главата или да си счупи врата. На палачите, изглежда, им беше безразлично. Сигурно си мислеха, че ще си спестят малко от усилията. Дори и на такива закоравели касапи им беше трудно да убият един обезоръжен и вързан мъж.
Ако това се случеше през време на бой, бе значително по-просто да пуснеш носещите смърт куршуми.
Въпреки всичко Ласитър отново и отново напрягаше с всички сили мускулите си. Той не искаше да остави надеждата. Може би някой от тези проклети кожени ремъци ще поддаде все някога. Може би все някъде имаха слабо място.
Конете вървяха бавно. Шестимата палачи говореха съвсем малко помежду си. От долината се из¬лизаше на една ветровита скална зона. Времето напредваше мъчително бавно. Слънцето се изкачваше. Скоро щеше да стане обяд. Беше горещо. Пот се стичаше по лицето на Ласитър, което все още бе наранено от боя с тази мечка Бърк Мортън.
Измъчваше го жажда. Беше му лошо и от кандилкащото движение на крантата. Пронизващите и удрящи болки в главата му ставаха все по-непоносими. Ласитър имаше чувството, че тя се е превърнала на огромен, пълен с вода мехур, който всеки момент може да се спука.
Почти се беше примирил, че всичко вече е свършено. По-скоро да настъпи краят. Така поне нямаше да усеща парещите болки.
Според него бяха изминали почти два часа, когато най-сетне спряха.
Двама от мъжете го свалиха от ръбестия гръб на коня и го сложиха така, че да се облегне на един скален камък.
Един от тях сви цигара и я тикна между устните му.
— Вземи, това помага.
Една нищожна следа от състрадание се промъкна в това действие. Шестимата се дръпнаха малко
