плъзна безшумно в тъмнината. Вече се стреляше и от склада. Но Ласитър забеляза, че бандитите не се сражаваха със същата злоба, както преди. Това приличаше по-скоро на някаква тактическа маневра от тяхна страна.
В него се надигна смътно подозрение.
Не извършваше ли Финигън един от своите дяволски изненадващи шахматни ходове?
Дали и той не се е сетил за момчето?
Ласитър стигна под едно от малките прозорчета, разположени от задната страна на складовото помещение.
Бавно се показа. Секунди по-късно вече се намираше във вътрешността на бараката. Тук вонеше на тютюнев дим и уиски, а из въздуха се носеше мъгла от прахоляк. През тесните отвори на прозорците се процеждаше слаба лунна светлина. На тях изобщо нямаше стъкла. Всичко беше направено съвсем примитивно. Но и помещението беше само за спане.
Ейдам Шарки заведе Ласитър при Сам Шерман. Той лежеше на един нар, но се повдигна, когато го видя. Под разкопчаната му риза се виждаше бяла превръзка.
— Лошо ли те раниха, Сам?
— Имал съм и повече рани — каза дрезгаво старият разбойник, но Ласитър забеляза, че му е много по- тежко, отколкото показваше. Сам Шерман бе дяволски издръжлив стар вълк. Учудващо беше, че все още можеше да говори ясно. Дори преди половин час, когато се разправяше на висок глас с Финигън, Ласитър не можа да забележи, че Сам се чувствува зле. Бе цяло чудо, че е все още жив.
— Къде е Джеси? — попита Ласитър. — Трябва да я питам нещо. Много е важно. Може ли вече да говори?
Отвън се чуваха само отделни изстрели.
— Това ми мирише на отстъпление — каза Сам Шерман. — Какво искаш, Ласитър?
— Искам да говоря с Джеси, по дяволите!
— Първо ми кажи какво криеш в главата си!
Внезапно той погледна встрани. Ласитър извърна глава. Джеси идваше към него. Изглеждаше като сомнамбул. Явно все още се намираше под въздействието на шока от преживяното.
— Джеси! — Ласитър просто я пое в ръцете си. — Сега най-после трябва да ми кажеш къде е момчето!
Тя се засмя някак отнесено.
— Момчето… Значи за това си дошъл… Мислех си го, Ласитър… Тогава Финигън те е подушил правилно…
В склада настъпи напрегната тишина. Той почувствува враждебното настроение, което внезапно го заобиколи.
— Не, тук не си права, Джеси — отговори Ласитър. — Не съм таен агент. Вече го казах на Рут Кели. Тук съм, за да спечеля една награда. Сенаторът е обещал възнаграждение от двадесет хиляди долара. Само поради това поех този риск. Къде е Питър Кронин? Джеси, кажи ми къде сте го скрили?
На двора вече не се стреляше.
— По дяволите, те се изтеглят! — изсъска Ласитър. — Вярвам, че Финигън иска да ни отнеме момчето. Ако успее да го направи, отново ще има в ръцете си силен коз.
Той хвана Джеси за раменете и я разтърси така, че русата й коса се разпиля по гърба й.
Мъжете изръмжаха заплашително. Изглеждаха така, като че ли всеки момент ще се нахвърлят върху Ласитър. Вече не му вярваха, откакто у тях се бе засилило подозрението, че е таен агент.
— Пусни я! — изръмжа баща й. — Или ще забравя всичко, което ни свързваше досега, Ласитър.
— Джеси — настояваше той. — Трябва да разбереш. Какво ще спечелиш, ако се пожертвува животът на момчето? В края на краищата това убийство ще бъде прикачено на теб. На теб, като господарка на Ранчото на бегълците.
— Пусни я! — заповяда Сам Шерман. Останалите мъже се приближаваха все повече до Ласитър. Дулата на пушките и револверите бяха насочени вече към тялото му. Положението ставаше все по-застрашително за Ласитър.
Но сега настъпи някаква внезапна промяна с лицето на Джеси. Тя повдигна диво главата си, в очите й отново гореше животът. Ласитър забеляза това въпреки тъмнината.
— Оставете го! — изсъска тя. — По дяволите, той е прав. Ако Финигън затрие момчето, всичко ще се обърка още повече. Ще те заведа, Ласитър. Но трябва да побързаме.
Малко по-късно те напуснаха склада през един от задните прозорци. Джеси бе облечена в дрехите на един младеж, който не беше кой знае колко по-едър от нея. Изглеждаше като мъж. Бе скрила дългата си руса коса под каубойската шапка.
В нощта внезапно се разнесе тропот на копита. Противниците бяха взели по-голямата част от конете, намиращи се в заграждението. Останалите животни бягаха след тях, следвайки основното стадо.
Приятелите на Сам Шерман излязоха от склада. Сам и другите трима затворници бавно ги последваха. Сега те бяха спокойни, тъй като знаеха, че нищо повече не можеше да се направи. Щяха да минат часове, докато мъжете успееха да приберат разпръсналите се коне.
Но за какво изобщо им бяха необходими? Бяха твърде слаби, за да преследват бандата на Финигън. Можеха само да се радват, че отстояха позицията си тук, в Ранчото на бегълците.
От голямата къща излезе Рут Кели.
— Ласитър! — извика тя и се хвърли на врата му. — Те си заминаха. Всичко свърши. Сега можем…
— Съжалявам, Рути. Аз имам още какво да правя…
— Ласитър, какво…
— Идвай, Джеси!
Тя почти тичаше. Ласитър трябваше да прави големи и бързи крачки, за да я следва.
— Ласитър! — викаше Рути отчаяно. — Къде бягаш, Ласитър?
— Влюбена ли е? — попита Джеси, дишайки неспокойно от бързото ходене.
— Може и така да е — той се засмя, като я наблюдаваше отстрани.
Джеси Шерман излъчваше нещо, с което го вълнуваше много по-силно от Рути. Ласитър си мислеше, че ще бъде жалко да я прати в затвора.
Трябваше да намери някакъв изход.
Ако всичко с момчето свършеше добре, вероятно можеше да се уреди нещо и за господарката на Ранчото на бегълците.
Изведнъж в далечината проехтяха изстрели. Някъде на запад, не в ранчото. Дойдоха от посоката, в която бе изчезнал Финигън със своята банда.
Ласитър беше напрегнат. Какво ли още щеше да донесе тази нощ…
11.
Финигън яздеше в нощта със своята значително намаляла компания. В него кипеше дива злоба. Бе си помислил, че другите са претърпели също толкова тежки загуби, но това се оказа заблуда. За голямо съжаление. В противен случай щяха да се съгласят да преговарят.
Затова той бе принуден да избере другия път. Финигън го направи против волята си. Но не виждаше друга възможност.
Трябваше да опита да се свърже с ван Кърк, който също бе претърпял значителни загуби, откакто се бе появил този дявол Ласитър.
Той беше техен общ враг. Той бе донесъл нещастие на всички.
Или това бе заговор, направляван от нечия по-дълга ръка.
Защо иначе така внезапно се бе появил Сам Шерман? Това те изобщо не го бяха предвидили. Сега той отново се намеси.
Финигън не разбра кой бе старият мъж, който пристигна този следобед в ранчото. Хората му също не го познаваха. Всички те, взети заедно, бяха отскоро в Ранчото на бегълците.
А и старите копелета се държаха.
По дяволите, това скоро щеше да бъде променено.
