— Не съм сигурен — каза шерифът, — но изведнъж се сетих за Джеси Шерман.
Ван Кърк се заинтересува внезапно.
— Ранчото на бегълците! — потрепера той. — Да, по дяволите! Може и така да е, Макс. Не го бях помислил досега! Джеси наистина непрекъснато търси напълно пропаднали типове. Точно като нашия приятел Ласитър.
— Да, да, тя все още е обладана от нейните фиксидеи — каза Росман сдържано и се подсмихна. — Дали някога ще се вразуми?
— Остави я на мира — промърмори ван Кърк отстъпчиво. — Дотогава, докато не ни се изпречи на пътя, нека да си разиграва коня в двора на своето ранчо.
— Не бих го отминал така леко, бос. Опасявам се, че все още си точи ножа за теб.
— Какво говориш, Макс. Вече й доказах, че нямам нищо общо с тази история.
— Знам. И тя се направи, че ти вярва. Мисля, че все още се съмнява, че ти изпрати тогава баща й на гилотината.
— Което в действителност е самата истина — ухили се ван Кърк. — Случаят отдавна е забравен. Ти виждаш призраци, Макс.
— Вероятно. Въпреки това трябва да бъдем предпазливи.
— Правилно. Преди всичко трябва да заловим този играч. Не можем да му простим това, което направи тук. Иначе ще пропадне цялата дисциплина.
Те се погледнаха в очите. Стари съмишленици бяха те, дори приятели. Спореха само когато са насаме, на четири очи. Или както сега, когато говореха тихо помежду си.
— Всичко е наред, Макс. Вярвам, че не си ме разбрал криво за това, което преди ти стоварих на главата. Трябваше да го направя. Заради другите. Иначе няма да можем да поддържаме повече реда. И тогава един ден всеки ще започне да прави каквото си поиска.
— А ако Лу ме беше убил?
— В това се състои нашият риск, Макс — каза Ван Кърк сурово. — С тази съдба трябва да живеем. Ние всички. Така е. А сега трябва да се погрижа за преследването на Ласитър. Опасявам се, че някои от нашите хора считат това за съвсем проста работа.
— Само още един въпрос, бос. Наистина ли мислиш да пратиш двамата долу на гилотината?
— Момчето сигурно — отвърна ван Кърк тихо. — Какво ще стане с малката, трябва да помислим. Бърк има нужда от едно ново захарче за освежаване. Не искам да го ядосвам. При това той е един много, много добър човек.
— А ако се установи, че твоят девер Ейрън е „бил убит едва днес вечерта“?
— Тогава момчето ще поживее още дълго. И малката също, ако се окаже вярно. Това ще бъде наша моментна заблуда, а кой тук мисли дълго върху тия неща! Това, от което имаме нужда, са убийците. Всичко се подрежда както трябва. Ласитър уби Джоузеф, а Ейрън, моят скъп девер Ейрън, бе убит при грабеж. Край на проблема. Веднъж завинаги.
— Какво ще каже за това Естер?
— Няма да каже нищо, само ще мълчи.
— А ако се усъмни? Съмнението е близко до ума. Чрез нея ти се добираш до невероятно богатство.
— Аз? — изрече ван Кърк учудено. — Та наследницата е Естер. Най-вероятно е човек да се усъмни, че тя има пръст в тази работа.
— Но ти започваш да управляваш цялото това богатство. И… теоретически тя може да бъде против това да разполагаш дори с един-единствен долар от нейното наследство. Какво ще правиш тогава, Марк?
Ван Кърк се изхили нервно и високо.
— Тогава ще й се случи нещастие, Макс. Наистина ли си толкова тъп, или само се правиш на такъв?
— Дано само нямаме неприятности с Ласитър — рече той и отново стана сериозен. Росман се изправи и прикрепи с ръка превръзката на рамото си. — Отивам да ми извадят куршума.
Докторът установи, че раната не е дълбока.
— Веднага щом приключи малката операция, ще се включа в преследването. Трябва да претърсим цялата местност основно. Както при ловни хайки. И да проверим грижливо всяко възможно скривалище.
— Добър съвет, Макс.
Малко по-късно те напуснаха двора в различни посоки. Останалите мъже ги последваха. Всички бяха обхванати от треската на преследването и от пълната надежда за успешен край. Само чудо можеше да помогне на този дявол Ласитър да им се изплъзне от лапите.
Той нямаше шанс.
Възможностите на Ласитър действително бяха нищожни. Той безшумно се промъкваше в тъмнината. Често усещаше преследвачите зад себе си и в такива моменти се вкаменяваше. Много пъти ловците идваха толкова близо до него, че можеше да ги докосне.
Въпреки това той запази ледено спокойствие. Стана му ясно, че те го търсеха преди всичко в покрайнините. Проверяваха в мазетата, оборите и в полуразрушените къщи, които бяха необитаеми. Така те не пропускаха дори и ъгълче, освен това, в което биха се скрили сами в случай на нужда.
Ласитър се прокрадваше съвсем близо до къщите и широката главна улица. Тук преследвачите му минаваха като слепи покрай него, упътвайки се към мястото, от което някой извикваше, че е забелязал нещо подозрително.
Понякога прозвучаваше и тромпетът.
Ласитър бе виждал ветерана особняк вече три пъти съвсем отблизо. Между другото той също знаеше, че се казва Джейми Харпър и че другите го считат за побъркан.
Ласитър се радваше, че старият Джейми създава такава врява с тромпета си. Точно в тези моменти той можеше да си позволи да не бъде толкова безшумен.
Бе открил и още нещо, което можеше да бъде от голямо значение за него при определени обстоятелства.
Сега се доближаваше до най-голямата сграда в града. Тя се намираше зад едни високи стари дървета, а дворът й бе ограден с двуметрова стена. Отзад най-вероятно имаше охраняващи постове и ако собственикът бе помислил за всичко, трябваше да има зли кучета, каквито често се срещаха в местността.
Въпреки това Ласитър реши да рискува. Ако изобщо можеше да бъде някъде на сигурно място, то това беше именно тук.
Откри едно дърво, което бе само на пет метра от стената. Това бе една дебела топола със силно разклонена корона. Клоните й дори преминаваха над оградата.
Ласитър метна завоювания „Уинчестър“ през гърба си и се опита да се покатери. Първите два метра и половина нямаше клони. Само някакви жалки остатъци от тях.
Това бе изключително трудна работа. Ласитър потъна в пот, докато се добра до първия клон.
Едва се бе качил на него, когато в основата на дървото се появиха четирима мъже. Единият гледаше съсредоточено нагоре.
Ласитър имаше чувството, че този мъж го гледа право в лицето. Той спря дъха си.
Ръката му стискаше заредения „Ремингтън“. Беше решен да се предаде колкото е възможно по- скъпо.
— Може да се е покатерил горе — каза мъжът. — Ей, вижте там! Май има някой!
— Прав си, Джо! Това е той!
Вдигна пушката си и стреля в клонака на могъщото дърво.
Ласитър за малко да натисне спусъка и да открие огън срещу четиримата.
Как можаха да го открият? Той се бе притиснал така здраво към дебелия ствол, сякаш се бе сраснал с него.
В последния момент се въздържа.
Куршумите просвистяха в гъстия клонак на повече от половин метър от него.
Половин дузина врани излетяха, като грачеха дрезгаво и бързо удряха с криле.
Ласитър чувствуваше как потта се стича по челото му.
Мъжете под тополата се смееха.
— Видя ли това добре, Еидам? — извика един от тях.
