А друг сухо добави:
— Може да се е превърнал във врана.
— Не бих се учудил, та нали е дявол — отбеляза трети.
Тичайки, пристигнаха и други мъже.
— Какво стана? — викаха те възбудено.
— Ейдам е тръгнал на лов за гарги, огладнял е! — хилеше се един от участниците.
След това се отдалечиха.
Това бе провал, който трябваше да бъде прикрит възможно най-бързо с необходимите мерки.
Ласитър изчака още малко. Едва след десетина минути той предприе опасното и стягащо гърлото катерене. Бе изпълнен със свирепа решителност. Трябваше да успее, тъй като сега единственият изход бе бягството напред.
Естер ван Кърк се намираше в гостната. Беше сама. Бе се изтегнала на копринения диван и гледаше някъде в пространството. До нея, върху малка мраморна масичка, лежаха парчета от разбита бутилка уиски. Естер бе изпила повече, отколкото можеше да понесе.
Тя гледаше безцелно. Мислите й се въртяха само около един-единствен непрекъснато повтарящ се въпрос.
Защо загинаха така внезапно нейните двама братя? И то един след друг! Дали това е случайност? Може ли съдбата да е наистина толкова жестока? Не се ли е намесила някоя друга сила?
Беше я потиснало някакво смътно предчувствие. Не в самото начало, когато Маркус й съобщи за жестоката смърт на Джоузеф. Това бе наистина едно разтърсващо известие, тъй като тя обичаше силно по- големия си брат Джоузеф. Естер прие нещата философски. В тази страна често ставаха такива работи. Джоузеф бе имал нещастието именно той да бъде убит от този кръвопиец с име Ласитър. Можеше да бъде и всеки друг.
Час по-късно Маркус Пристигна при нея с второто скръбно известие. Брат й, Ейрън, който притежаваше голямо търговско предприятие в Ростон, бе убит при обир в дома му.
Маркус й го съобщи по възможно най-безболезнен начин, с израз на дълбока скръб. Той също бе разтърсен извънредно много.
Извършителите бяха заловени и чакаха сега присъдата си. Естествено и тримата щяха да бъдат обесени, дори и това младо момиче.
Естер ван Кърк не изпитваше състрадание, а само жестока омраза. Беше се усамотила в гостната с бутилка уиски. А в главата й кръжаха непрестанно тези тежки мисли, които не водеха към нищо.
Това, че ставаше наследничка на едно огромно състояние, изобщо не я интересуваше. Какво бяха парите в сравнение с човешкия живот! Те са боклук! Тя бе загубила двамата най-обичани от нея на света роднини. Ейрън и Джоузеф означаваха за Естер много повече от законния й съпруг Маркус ван Кърк.
Те я бяха предупредили за този брак. Не се разбираха особено добре с Маркус ван Кърк. В действителност никога не се говореше открито, но се чувствуваше, че под бляскавата повърхност на брака им се крие нещо гнило. Маркус ги бе канил неведнъж да започнат съвместно предприемачество. Той им обещаваше примамливи печалби, ако те се включеха при определени от него условия. Ейрън и Джоузеф обаче никога не се съгласиха. Маркус беше видимо ядосан, но това вече бе забравено.
Най-после Маркус ван Кърк се бе докопал до целта си. С помощта на жестоката съдба.
Естествено щеше да вложи цялото й наследство в своето предприемачество и щеше да стане още по- богат и по-могъщ. А с това без съмнение щеше да порасне и авторитетът на Естер.
Маркус имаше големи планове за бъдещето, които сега можеше да реализира много по-бързо. Най- напред искаше да направи политическа кариера и да построи железопътна линия в тази част на Оклахома. Щом това място, тази ничия земя, бъде истински отворено, благополучието нямаше да се бави дълго.
Това слабо интересуваше Естер ван Кърк. Тя притежаваше всичко, можеше да задоволи всяка своя прищявка, която бе способна да измисли. Единственото, което още желаеше, бяха деца. Тя искаше да има най-малко пет деца и да бъде добра майка. Още като младо момиче си бе мечтала за това. Но засега мечтите й не се сбъдваха. Те бяха женени едва от година, така че все още нямаше повод за безпокойство.
Нейните любими братя Ейрън и Джоузеф нямаше да могат да я видят. Това бе ужасно.
Естер си наля отново и отпи. Вече не чувствуваше вкуса на уискито, но продължаваше да пие. Мислеше, че ще й стане по-леко, като замъгли по този начин мозъка си, докато спре да мисли изобщо и заспи дълбок сън.
Поне единият да бе останал жив! Когато тя се ожени, те се заклеха винаги щом има нужда от помощ да бъдат до нея.
Сега тя бе сама на този свят.
Защо пък сама? Нали имаше Маркус!
— Маркус? — прошепна тя пияна. — Да, Маркус…
Дойде й внезапна идея. Трябваше да говори с него. Имаше нужда от силен мъж, на чието рамо да се облегне и да се наплаче истински.
Естер бе все още по нощница, макар че нощта скоро щеше да свърши. Олюлявайки се, пристъпи към прозореца и отвори едното крило. С широко отворена уста тя вдишваше свежия въздух. Птичките вече се пробуждаха.
Изведнъж от далечината се дочу тромпетен сигнал. Беше за сбор на кавалерията. Някъде навън армията отново се събираше.
Естер ван Кърк затвори прозореца. С несигурни крачки тя тръгна през стаята, залитна срещу едно кресло, разпери ръце и въпреки голямата съпротива загуби равновесие.
Инстинктивно се подпря с несигурна ръка. След това падна по корем върху килима и рече изненадано:
— О, по дяволите!
И тогава чу, че вратата се отваря. Някой влезе в стаята. Това можеше да бъде само мъжът й. Тя се изправи с мъка. Цялата стая се въртеше пред погледа й. Затвори лявото си око и спря да вижда предметите двойни. Сега можеше да стигне със сигурност до някое кресло. Естер се стегна и се насочи направо, но походката й наподобяваше тази на човек, хванал морска болест.
Най-после тя се тръшна върху един мек фотьойл, затвори очи и простена:
— О, Маркус! Моля те, не казвай нищо. Не знаех как да постъпя. Исках само да забравя всичко.
Естер сложи ръце на лицето си и започна да хълца. Сега бе напълно безпомощна. Косата й се бе отпуснала върху челото. Само разкаяно клатеше глава.
— Разбирам ви напълно, мадам — каза един напълно непознат за нея глас. — Действително това е жесток удар за вас.
Бавно, съвсем бавно разтвори ръцете си, в които бе скрила обляното със сълзи лице. С неясен поглед тя гледаше непознатия мъж, който стоеше пред нея в разкъсани, мръсни и окървавени дрехи. Силното му лице изглеждаше така, сякаш го е валял порой от камъни. Това бяха следите от юмруците на Бърк Мортън.
— Кой… кой сте вие? — заекна Естер ван Кърк. — Какво…
Тя млъкна, клатейки глава. Говоренето й струваше усилия. Още повече, че не можеше да намери верните думи, толкова бе пияна.
Едрият, странен мъж се приближи до малката мраморна масичка и си наля уиски в чашата на Естер. Напълни я до самия ръб и я изпразни на един дъх.
— Какво правите тук? — прозвуча несигурно гласът й. — Аз… — и с широко отворени уста пое въздух, за да нададе вик за помощ.
Но не се стигна до това. Мъжът се озова светкавично до нея и сложи ръка върху устата й.
— Успокойте се, мадам — каза той кротко. — Не трябва да се страхувате от мен. Няма да ви сторя нищо лошо. И не се плашете, като чуете името ми. Казвам се Ласитър.
Той все още държеше предвидливо ръката си на устата й. Тя трепна конвулсивно, разтвори още по- широко очите си и изкрещя сподавено под ръката му.
Той я стисна още по-здраво.
— Моля ви, мисис ван Кърк, изпълнете желанието ми и се дръжте съвсем спокойно. Няма да ви се случи нищо неприятно. Заклевам се. Обещавате ли да не крещите? Само тогава ще ви пусна!
