— И какъв е резултатът? — попита подигравателно.
Беше страшно раздразнен. Самият той не можеше да се понася повече, а камо ли и хората около себе си.
Мануела запази спокойствие.
— Мария не беше сама — отвърна тихо. — Тя каза, че я придружават воини, за да я пазят. Мисля, че говореше за десет души.
— Е и? Какво общо има това със смъртта на моите хора?
— Как тогава е попаднала в ръцете на Ласитър? — попита тя усмихната. Не се оставяше да я извадят от равновесие.
— Откъде да знам? — вилнееше Кийнсбърг.
— В такъв случай Ласитър е трябвало да убие и охраната на Мария — каза Мануела настоятелно. — Твоите ездачи открили ли са нещо такова?
— Дявол да го вземе! — беснееше той. — Била ли си някога в тези планини? По-лесно би намерила игла в купа сено, отколкото да се оправиш сред тях.
Кийнсбърг се тръшна в креслото, като удряше с юмрук по масата. За да се успокои, той би я разбил на парчета.
Отвън се чуваше тропот на приближаващи се коне.
На двора прозвучаха възбудени гласове. Но не се разбираше почти нищо.
Най-сетне едно име се открои сред глъчката. Ласитър!
Кийнсбърг бързо вдигна глава. Ослуша се.
— Добре ли чух? — попита той объркан. Вратата се отвори.
В стаята се втурна Ги Лъо Берг.
— Шефе! Мистър Кийнсбърг! Има нови вести. Видели са Ласитър и дъщеря ви.
Той скочи като ужилен.
— Вярно ли е това?
— Съвсем сигурно. Отправили са се към границата.
— Къде по-точно?
Лъо Берг се приближи до голямата географска карта, която висеше на стената. Посочи мястото с показалеца си.
— Трябва да са някъде тук. Южно от Бетуинг, това покварено гнездо, в което никой честен човек не влиза, защото там гъмжи от мошеници и главорези.
— Кой донесе тази новина?
— Фил Лонгджон. Един от нашите разузнавачи. Научил го от приятел, на когото може да се разчита.
Кийнсбърг пристъпи към картата и се взря в нея.
— По-нататък, на юг се намира Моралес. — Той посочи с пръст една точка. — А там е Сан Мигел. И там някъде трябва да се намира главната квартира на Манаскуа. Те отиват в тази посока. Ласитър води дъщеря ми при моя смъртен враг. Това би било за него най-големия триумф в живота му! О, боже, как го мразя!
Кийнсбърг отново се разбесня. Но се овладя учудващо бързо.
— Кога можем да тръгнем, Лъо Берг? О, защо ли въобще питам? Нареди да оседлават приятелю! Трябват ми най-малко тридесет мъже. Може ли да се уреди това?
— Няма да мога да събера повече от двадесет конници.
— Няма значение. Да оседлават! Тръгваме след половин час!
Ги Лъо Берг беше човек, който никога не задава въпроси. Да получава и да изпълнява заповеди, това беше девизът му.
Той се спусна навън. Строгите му команди се чуваха по целия двор. Вдигна се страшна олелия.
— Какво си намислил, Патрик? — попита Мануела — Какво смяташ, че ще излезе от цялата тая работа? Не ти ли е ясно, че е клопка? Яго Манаскуа само това чака. Той ще те унищожи окончателно.
— Все ми е едно! — изфуча той. — Само още едно нещо искам да доживея! Искам да видя дяволът да лежи пред мен в прахта! Дори ако трябва след това да умра. Тогава смъртта би била удовлетворение за мен.
Той се смееше грубо и истерично. Сега вече бе в апогея си. Като бик, разярен до крайност.
— Бих искала да ти кажа нещо, Патрик — нерешително каза Мануела.
— Хайде, казвай бързо!
— Аз, аз ще имам бебе!
— Е и? — викаше той. — Но… Тогава, аз ще ставам още веднъж баща! Хей, това е добра новина! Тя ми харесва!
— Да, ти си бащата — промълви тя. Най-сетне, като че ли разбра.
— Ах, такава ли била работата! — засмя се той, но веднага стана сериозен. — Разбира се, ти имаш право. Наистина би могло да ми се случи нещо. Трябва да се погрижим за този случай. Ела с мен в канцеларията! Бързо ще напиша завещание. На теб и на нашето дете се полага половината от имуществото ми. Другата половина вече съм я завещал на Мария.
— Знам.
На един лист той написа последната си воля. Подобно нещо не му струваше ни най-малко усилие. Даде й завещанието и, изпълнен с надежда, каза:
— Няма да се стигне чак дотам. По пътя ще събера подкрепление. В пограничните райони има куп момчета, които ламтят за няколко бързо спечелени долара. Скоро ще имам малка армия, скъпа. Тогава ще изравня Манаскуа със земята. Така, а сега ми помогни да опаковам необходимите неща. Предстои ни дълга езда.
Половин час по-късно той яздеше на юг, начело на двадесет конници. Мануела гледаше отдалечаващата се кавалкада със смесени чувства. Усмихваше се странно и нежно гладеше корема си.
Може би щеше да е по-добре, ако не се върне. Тогава най-сетне щеше да има спокойствие и нямаше постоянно да я тормози с най-налудничави желания.
Той никога не би могъл да се промени. На такова нещо вероятно не е способен.
Беше говорила за това с Мария, когато двете останаха сами. Тогава тя й разказа защо вътре в себе си е прекъснала връзката с баща си и че никога повече не би могла да се върне в тази ферма, докато той е жив.
Мануела я разбираше. Тя самата също страдаше с този стар деспот.
Но какво щеше да стане с Мария?
Изглежда този Ласитър беше много хитър и безскрупулен кучи син.
Мануела беше израснала в благочестив мексикански дом. Затова постъпи така, както би постъпил всеки религиозен мексиканец в нейното положение: прекръсти се и започна да се моли.
13.
Ласитър и Мария отново вървяха по следите. Повече от час бяха на път, а едва сега се разсъмваше.
Забелязаха как се появи един ездач върху петнист мустанг. Идваше точно срещу тях.
Беше ги разпознал, защото те яздеха мустанги от същата порода, а тях човек можеше да ги различи от голямо разстояние.
— Карло! — извика Мария зарадвана. — Какво има?
— Отиват към Сиера Сонора — съобщи Карло — стар, опитен боец. — Джим и Паул продължават да ги наблюдават. Разбира се, през цялото време се държахме на безопасно разстояние.
— Ще останеш ли с нас, Карло? — попита Мария. — Ти вече знаеш пътя. Съгласен ли си?
Тя погледна Ласитър въпросително.
— Имаш ли нещо против, Ласитър?
— Какво бих могъл да имам против него?
— Понеже в началото настояваше да яздиш само с мен.
— И сега бих предпочел същото. — Той й намигна.
