Джек не отговори. Стана тихо.
Кенеди пак изкрещя към помощника си, като го приканваше да се обади.
Беше все така тихо. Ужасно тихо.
Кърли се съвзе. Изправи се на крака и усмихвайки се глупаво, погледна към завързаната Мария.
— Ама че забавление ще бъде — отбеляза той с хриптящия си глас. — Но най-сетне ще издърпаме ушите на ония копелета отсреща. Какво чакаме още?
От другата страна на каньона изведнъж се чу зловещ, проточен вик.
Всички гледаха сковано в посоката, от която дойде. Видяха как от скалата се отлепи една фигура и придружена от същия вик полетя към пропастта.
Ехото още не бе заглъхнало, когато зад тях се обади един неумолимо суров глас:
— Мисля, че беше прекалено рано да се радвате, копелета.
Четиримата негодници се обърнаха бързо.
Там стоеше Ласитър с уинчестъра в ръка. Изстрелите му следваха с такова бясно темпо, сякаш тракаше картечница. Малко по-тихо, но също толкова смъртоносно.
Убийците бяха нападали в безпорядък като обрулени от буря клони.
И четиримата лежаха без да помръднат.
Ласитър преряза въжетата на Мария. После, притискайки я към себе си, я целуна.
Беше вече късен следобед.
— Трябва да продължим възможно най-бързо — каза Мария. — Това тук ни отне ценно време.
Тя стана и обви ръце около врата на Ласитър. В този момент между скалите се появи Луа. Видя ги и се усмихна.
Искаше бързо да се скрие, но двамата я бяха забелязали.
— Съжалявам — каза тя, — не исках да преча.
— Няма значение, Луа.
Появиха се и двама индианци.
— Те бяха много непредпазливи — рече Виктор. — Нямахме особени затруднения. Човекът горе на скалите гледаше само това, което ставаше тук. После метна пушката си на рамо. Вероятно тогава те бе видял, Ласитър. Свалихме го от гнездото му със стрелите си.
— Добре свършена работа — похвали ги Мария. — Сега трябва да продължим пътя си.
Бяха я обвзели мрачни предчувствия. Затова настояваше да бързат.
Но докато намерят конете си, които панически се бяха разбягали, измина още час.
Свечеряваше се, когато най-сетне отново бяха върху седлата.
Но вече не можеха да напредват толкова бързо. Животните отдавна бяха уморени.
Спряха за почивка.
— Колко още има до селото? — попита Ласитър.
— Най-малко десет часа езда — отвърна Мария. — Ако няма повече инциденти.
В това време съдбата подготвяше нов удар. Имаше причина за мрачните й предчувствия.
10.
Бандата на Рио многократно се бе увеличила. Ловците на хора имаха свърталища навсякъде из страната. Междувременно първият помощник на дявола Яго Манаскуа бе събрал около себе си тридесет човека.
Знаеше, че ще му стигнат. Томас беше издал всичко. Обитателите на селото нямаше да окажат голяма съпротива. Щяха да подвият опашка като го видят начело на този тежко въоръжен отряд. Той се наслаждаваше на триумфа си.
Разбира се, смяташе, че е господар на тези ездачи. А и Рио го бе оставил да вярва в това.
Томас целеустремено водеше дивата орда през планините. Представяше си всичко в най-розови краски. Щеше да стане сачем и тогава всички трябваше да му се подчиняват. Особено бялата жена, която беше смятана за светица.
О, как я мразеше само!
Тя го бе пренебрегнала, не искаше и да знае за него. Каза му го много ясно. За него беше непоносимо унижението и той щеше да си отмъсти за това.
Преди разсъмване те направиха още една почивка. Щяха да нападнат селото, докато жителите бяха още сънени.
Нямаше да имат шансове да се отбраняват.
А Масаро? Какво да прави с брат си? Дали наистина да го убие, както възнамеряваше в началото?
Обхванаха го съмнения.
Може би щеше да е достатъчно да го постави в своя власт. Да, това би било решение! Масаро трябваше да се закълне, че до края на живота си ще служи на великия Томас.
Щеше да се отнася с него като роб.
Така ще постъпи. За Масаро това щеше да е по-лошо от смърт.
Томас не знаеше какво се е случило с брат му и неговите спътници. Той нищо не бе забелязал от инцидента по-миналата нощ.
— А знаеш ли къде е златото на вашето племе? — попита Рио коварно.
Бяха седнали върху камъните. Наоколо ги имаше в изобилие. Луната огряваше скалистата котловина, в която спряха за почивка.
До селото имаше още две мили.
— Разбира се, че знам — перчеше се Томас. — Ще получите вашата част, щом сломите съпротивата на моите врагове.
Рио бе донесъл от чантата на седлото си една бутилка. Извади я и отпи малко. Томас гледаше жадно изпод вежди.
— Искаш ли? — попита Рио и му подаде бутилката. Индианецът пиеше жадно, на големи глътки.
Учудващо бе краткото време, за което привикна към пиенето. Той имаше намерение по-късно всеки ден да изпива по една такава бутилка. Чувството, което изпитваше, беше чудесно. То правеше мъжа горд и непобедим. Едва тогава, когато пиеше, осъзнаваше истински колко велик боец е.
— Къде е скривалището? — попита привидно разсеяно Рио.
— Пред къщата на сачема — отвърна Томас. — Там има една дупка, покрита с греди. Но не се безпокой за това, Джон. Ще получиш твоя дял.
Рио или както още се наричаше Джон Сагуро, се усмихна съчувствено, но Томас не забеляза колко го презираше този закоравял бандит.
Не разбираше, че е само една пионка, която сигурно ще бъде пожертвана.
След половин час те продължиха нататък.
Рио знаеше, че това нападение щеше да им донесе около четиридесет здрави и силни мъже.
И златото естествено. Но него смяташе да запази само за себе си. На хората си щеше да плати с долари. Имаше достатъчно в себе си.
Първите слънчеви лъчи падаха върху селото на племето сенеки. Отвъд, край малкото езеро, вече лудуваха по-ранобудните младежи. Всички бяха голи.
Други излизаха от малките си кокетни дървени къщи. Наоколо имаше ниви и градини. В дълги редици бяха посадени и овощни дръвчета. Тази малка общност можеше съвсем самостоятелно да се грижи за себе си. Бяха щастливи с този начин на живот.
Тогава доловиха тропота на копита и забелязаха тежко въоръжения отряд на Томас.
Отвсякъде се чуха викове, крясъци. Младите хора край езерото бързо намъкнаха дрехите си.
Чужденците обкръжиха селото.
Томас тръгна с Рио към къщата на стария сачем, който беше водил племето много години.
Бандитите гонеха хората от къщите. На места проехтяха изстрели. Това беше предупреждение за останалите.
След няколко минути само, селото бе под контрола на бандата. Всички жители бяха събрани на големия мегдан. Никой не оказа съпротива. Мъртвите бяха достатъчно добро предупреждение.
