Индианците се подчиниха. Виждаше се, че нямат никакви шансове.
— Какво искате от нас? — попита един от тях. — Какво направихте с Масаро и другите?
— Скоро ще дойдат да ви правят компания — хилеше се Рио. — А сега застанете там, до стената.
Сенеките гледаха съвсем объркани и изплашени. Не бяха подготвени за нападение.
Успокояваше ги мисълта, че не бива да се страхуват, тъй като не бяха престъпили нито един закон на белите. Просто питаха за Томас. Нима това беше престъпление?
Ловците им сложиха белезници.
Пленниците вярваха, че това са хора на закона. Иначе откъде можеха да имат белезниците?
Вероятно всичко това не бе чак толкова сериозно.
Сигурно беше станала някаква грешка.
Разбраха истината, едва когато, обградени от петимата си пазители, тръгнаха на юг.
Границата не беше далече. Щом я прекосиха, ги предадоха на друга охрана.
— И внимавайте дяволски добре! — строго им заповяда Рио. — Ще им махнете белезниците едва, когато стигнете до целта. Това не са някакви нищожни индианци, които почти не се съпротивляват. Отваряйте си очите на четири!
После той и придружаващите го се отправиха на север, назад към града, където Томас — предателя, бе великолепно забавляван от русата Лило, за да не му хрумват глупави мисли.
За Масаро и спътниците му започваха страданията на пленническия живот.
8.
Ласитър и Луа все по-добре се разбираха с двамата си индиански пазачи. Те разказаха много неща за племето си, а също и за дъщерята на Манаскуа, Мария, която един ден по волята на съдбата попаднала при тях и сега я почитали като светица. Така заповядал старият сачем и мъдър лечител.
Междувременно бяха изминали един ден и една нощ, откакто Масаро и спътниците му тръгнаха да търсят Томас.
Раната на Ласитър вече бе съвсем заздравяла. Тези индиански мехлеми и билки действуваха чудотворно.
Ласитър бе любопитен да види Мария. Днес тя трябваше да се върне. Най-късно днес, така бе казал Масаро.
Около девет часа сутринта тя внезапно се появи.
Учудено погледна към Ласитър и Луа, а после и към двамата сенеки, които заедно с „пленниците“ трябваше да я чакат.
Събитията толкова бързо се бяха развили, че не бе възможно да я уведомят.
Робърт й обясни всичко с няколко изречения.
Мария запази самообладание. Тя се обърна към Ласитър.
— Разказаха ми, че си отвлякъл Луа Мак Брайд като заложница в планините. Ти си Ласитър, нали?
— Същият — отвърна той. — А за отвличане и дума не може да става. По-скоро беше обратното. Попитайте Луа. Без нейната помощ вероятно нямаше да мога да се измъкна от стрелците на баща ви. А имахме щастието да срещнем и вашите приятели, сенеките.
— Така беше, мис Кийнсбърг — рече Луа.
Лицето на Мария бе станало каменно, а погледът — твърд.
Тя слезе от мустанга си.
— Остави формалностите, Луа — каза тя. — Ти също, Ласитър. Наричайте ме просто Мария. Това е достатъчно.
Тя напълни чаша с кафе от окачения над огъня котел. С другата ръка взе парче царевичен хляб и малко студено печено месо, което бе върху един камък.
— Разкажи ми за себе си, Ласитър! — подкани го после. — Искам да чуя историята ти. Какво търсиш в тези планини? Защо си отишъл в кръчмата на Луа?
— Минавах оттам по пътя си на юг — каза Ласитър. — Към Мексико. Но имах преследвачи. Исках да ги заблудя, за да се отърва от тях. По-късно случайно попаднах на тази ферма и се запознах с Луа. Вечерта се появиха мъжете, които искаха главата ми. Бяха платени убийци на Патрик Кийнсбърг. Защитавах се. Това е всичко. Накрая с голяма мъка успях да се измъкна, благодарение помощта на Луа. Това е цялата история. Сега сме тук.
Мария седна на един камък. Пиеше кафе и отвреме навреме отхапваше от хляба и месото. Тя напрегнато размишляваше.
— Моят баща смята, че си един от платените убийци на Манаскуа — рече тя замислено. — Ласитър, знаеш ли кой е Манаскуа?
— Чух за него.
— Но не го познаваш?
— Още не съм имал това съмнително удоволствие.
— Яго Манаскуа е дявол в човешки образ — каза Мария сериозно. — Той търси удобен случай да убие баща ми.
— Защо?
— Лична вражда, която не ме засяга — отвърна тя. — Това и без друго не те интересува, Ласитър. Забъркал си се случайно в тази история. Сега какво смяташ да правиш?
Забележката по повод случайността бе дяволски иронична. Той не я отмина с мълчание.
— Мисля, че хората на Кийнсбърг все още имат намерение да ме пратят на оня свят. А това важи и за Луа, ако бъде заловена. Затова известно време ще трябва да се крием. Но може би ще успееш да убедиш баща си, че нямам лоши намерения спрямо него.
Тя го погледна изпитателно.
— Ще поговоря с Кийнсбърг — каза след кратко размишление. — Но това е семеен въпрос. Най-напред вие двамата трябва да дойдете в селото. Ако искате, разбира се. Свободни сте да постъпите, както пожелаете.
— Приемаме предложението ти — отвърна Ласитър без да се колебае. — Съгласна ли си, Луа?
През цялото време Луа гледаше мрачно пред себе си.
— Аз мразя баща ти, Мария! — избухна тя изведнъж. — Ако можех, бих го убила.
— Защото мъжът ти е загинал по време на престрелката ли? — попита недоумяващо дъщерята на Кийнсбърг. — Трябвало е да го предвиди. В тази страна обикновено бесят крадците на коне.
— Той също беше обесен! — каза тъжно Луа.
— Вярно ли е това?
Мария бе още по-смаяна от преди, когато разбра, че Ласитър въобще не е вземал Луа за заложница.
А ето, че вече налице беше и втората голяма лъжа на баща й.
Въобще, искаше ли той да се промени? Не бяха ли това само благочестиви приказки от негова страна?
Беше й казал, че мъжът на Луа е убит по време на престрелка и че той — Кийнсбърг, е дал шанс на младия човек.
— Твоят баща сигурно ти е представил нещата по-различно — каза Луа. — Мина ми през ума. Освен това ставаше дума за едно свободно скитащо се стадо коне, които никога не са били жигосвани. Но Кийнсбърг не знае какво е милост! И знаеш ли защо? Ще ти го кажа, Мария. Той искаше да има мен и ме получи. Ако се бях възпротивила, лошо ми се пишеше. Поиска да му отстъпя и Даст Вали. На всичко отгоре ме превърна в проститутка. Нямах друг избор, освен да бъда на разположение на убийците му. А сега трябва да узнаеш това, което Ласитър премълча. Трябваше да го разпитам и да го залъгвам, че е в безопасност. След това щяха да го убият, както много други преди него.
Трепереше цялата и очите й горяха. Мария стоеше като вкаменена.
— Да, сигурно си права — прошепна тя. — Вярвам ти, Луа. И… съжалявам!
Стана бавно от камъка, отиде до Луа и обгърна раменете й с ръце.
— Да, това е истината — каза тъжно Мария. — А аз повярвах на баща си. Съжалявам, Луа! Честна
