Беше измислил нова стратегия. Ако това, което бе запланувано преди няколко секунди успее, вече ще е направил голяма крачка напред.
Тук имаше четирима индианци. Говорителят им бе същевременно и техен водач. Той доста приличаше на онзи горе в стаята. Очевидно бяха братя.
— Почакайте, мистър — каза Рио любезно, хвърляйки предупредителен поглед към тезгяха, така че отсега нататък кръчмарят щеше да постъпи най-разумно, ако си държеше устата затворена. — Възможно е кръчмарят да греши — продължи той. — Но мисля, че каза истината. Тук не е имало човек, който да изглежда като индианец. Но вечерта пристигна един чужденец. Наричаше се Джим Стоун.
Рио умееше да бъде дяволски любезен. С този си маниер вече беше примамил в клопката много хора.
Всички те сега бяха в сребърните мини на дон Яго Манаскуа в средно Мексико, или бяха мъртви.
Рио трябваше да набави нови работници за дон Яго. Тези индианци бяха високи и силни. Изглеждаха и жилави. Бяха точно такива, каквито търсеха ловците на хора.
Идваше му да се пръсне от смях.
— Как изглеждаше този Джим Стоун? — попита Масаро. — Видяхте ли го, мистър?
— Да — усмихвайки се, Рио се приближи още една крачка към високия индианец. — Видях го. И, ако добре си спомням, приликата му с вас е фрапираща. Направо би могъл да ви бъде брат.
— Той ми е брат — извика Масаро възбудено. — Знаете ли къде е сега, сър? Спомена ли накъде отива? Сигурно е още в града, защото конят му е в обора под наем.
Масаро усещаше, че е близо до целта.
— Да, още е тук — смееше се Рио. — Искате ли да ви заведа при него? Само че, ако не се лъжа е доста пиян. Има и едно момиче при него. Купи си го, мистър.
— В коя стая е? — ядосано избухна Масаро. — Можете ли да ми я покажете, сър?
Момичетата и повечето от посетителите гледаха недоумяващо. Само спътниците на Рио се досещаха какво е намислил.
Той кимна на Масаро.
— С удоволствие бих ви помогнал, но не знам дали е удобно да го безпокоим сега.
— Трябва да говоря с него — каза Масаро като се мъчеше да се овладее. — Много е важно за него, а и за всички нас.
Масаро дори не би могъл да предполага, какво се е случило междувременно. Той не подозираше нищо и за опасността, която грозеше него и неговите приятели. Изпълнен беше единствено и само от мисълта за Томас. Сега искаше да говори с него, искаше да го убеди, че ще постъпи най-разумно, ако се върне при племето си. Че всичко друго ще му бъде простено.
— Е, добре — каза Рио, усмихвайки се. — Бихме могли да почукаме на вратата. Собственикът на тази къща сигурно няма да има нищо против?
Той хвърли един поглед към кръчмаря зад тезгяха и дебелият мъж кимна съглашателски.
— Моля, мистър Сагуро. Но вие носите отговорността.
— Разбира се, — отговори Рио и махна на Масаро. — Бихте ли ме последвали? Естествено приятелите ви също могат да дойдат, ако искат.
Масаро кимна на придружителите си.
После Рио поведе четиримата мъже към горния етаж.
Той тайно бе дал знак на хората си. Отвън, според него, имаше още петима или шестима индианци. Трябваше да хванат всички. Светкавично бързо и без стрелба.
С четиримата тук Рио щеше да се справи сам.
Беше предупредил другите за това.
Пред стаята, в която бе Томас се спря и прошепна.
— Трябва да почукаме. О кей!
Той вече чукаше. Вратата веднага се отвори и Лило подаде навън русата си глава.
Щом видя индианците, веднага разбра какво става. Освен това правилно изтълкува настоятелния поглед на Рио.
— Джентълмените искат да видят твоя приятел, Лило — каза той. — Съгласна ли си? Няма нищо лошо в това. Искат само да поговорят с него.
— Но, той спи — отвърна Лило. — И то доста дълбоко. Много е пиян.
Масаро плъзна поглед покрай нея. Тя беше отворила вратата точно толкова, колкото да може да се покаже навън.
Вълнение обхвана Масаро, когато видя Томас изтегнат на леглото. Наистина беше пил алкохол. Но това не бе най-страшното. Те щяха да го върнат в родната среда и все някога той сам ще проумее, че не е постъпил правилно. И те щяха да му простят. Хората тук изглежда не знаеха, какво е извършил Томас. Явно той все още нищо не е издал, иначе те биха се държали по друг начин.
Не само вълнение, но и радост обвзе Масаро. Радост от това, че всичко пак щеше да се оправи.
Дължеше го на този мил, любезен човек, който му каза истината и го доведе тук.
— Може ли все пак да вляза, мадам? — попита той. — Аз ще го събудя.
— Щом така смятате, мистър — тихо каза Лило. Не й беше убягнало едва забележимото кимване на Рио. Тя отвори широко вратата.
— Моля, можете да си приберете блудния син, но той ми дължи определена сума. Можете ли да го откупите?
Масаро извади от джоба си къс самородно злато и го показа в отворената си длан.
— Това достатъчно ли е?
Грубо пресметнато, малкото парче злато струваше поне триста долара.
Лило успя да прикрие изненадата си с едно равнодушно кимване.
— Да, всичко е наред — каза тя. — Ако желаете, можете веднага да вземете Джим.
Тя прибра парчето злато и направи подканващ жест.
— Моля, влезте!
И Масаро влезе в стаята. Тримата му спътници го последваха. Той се наведе над брат си и раздруса рамото му.
И четиримата бяха обърнали гръб на Рио, без да подозират нищо.
Той бързо извади двата револвера. Първите изстрели отекнаха кратко, попадайки в целта. Първите двама още не бяха се строполили, а Рио бе готов за другите.
Шумът от изстрелите ги накара да се обърнат. И двамата бяха много бързи, но не достатъчно за сатаната Рио.
Той отново стреля — с двата револвера едновременно. Масаро и придружителят му се смъкнаха долу, без да издадат нито звук.
Рио извади от широките джобове на коженото си яке белезници. Винаги носеше в себе си по няколко чифта. Всъщност, те бяха част от инструментите му, с които работеше. Беше ги взел от подкупени мексиканци. Хората му също винаги мъкнеха със себе си белезници.
Изгубилите съзнание индианци бързо бяха завързани. После запушиха и устата им.
— Чакай тук и внимавай — заповяда Рио. — Също и за твоя Джими. Възможно е като види своите да почувства угризения на съвестта.
Той напусна стаята и минута по-късно бе вече пред кръчмата.
Там до мустангите стояха още шестима индианци.
Гледаха недоверчиво, сякаш надушваха опасността.
Рио приключи набързо и с тях. Не им остави време даже да се замислят. Извади револверите със светкавична бързина.
Като по команда от тъмнината зад индианците се появиха фигури. Бяха хората на Рио.
Един от индианците нададе остър вик и насочи оръжието.
Проехтяха два изстрела и индианецът изкрещя от болка. Той въобще не бе улучен от куршум, а само ударът с дръжката на 45 милиметровото оръжие бе предизвикал болката в тялото му.
— Хвърли оръжието — хладно заповяда Рио. — Следващият ще получи парче олово в глупавия си череп.
