— Още по-голяма, отколкото можеш да си представиш. Той е точно този, когото търсиш, Джон! Но сега най-напред трябва да му занеса бутилката. По-добре ще е, ако през следващите няколко часа спи. Тогава ще можеш спокойно да свършиш с приготовленията си.
— Побързай, бейби!
Остана да я чака долу до стълбата. Другите се бяха скупчили отсреща до тезгяха. Най-напред се чу хихикане, а после кръчмата се разтърси от пронизителен смях.
— Завистлива паплач! — изръмжа Рио презрително. Единствената, която му харесваше беше Лило.
Тя бе омайваща любовница и не му се нравеше много, че отиде с индианеца.
Но тук трябваше да отстъпи, за да успее планът му. Яго Манаскуа разчиташе на него и той не искаше да го разочарова.
Нямаше търпение да чуе какво ще му разкаже Лило.
Стори му се, че тя се бави прекалено дълго.
Запали си цигара.
Най-сетне Лило се върна. Беше минал четвърт час. Косата й бе разрошена, а роклята — изпомачкана.
Изглеждаше съвсем спокойна. У Рио закипя ревност.
Да не би да е хлътнала по този индианец? Е, ако е така, тогава ще види тя!
Те отидоха в малката задна стаичка на кръчмата. Тук можеха да говорят, необезпокоявани от никого.
Лило обясняваше с най-големи подробности. Доставяше й удоволствие да го държи в напрегнато очакване.
Когато му разказа всичко, той въодушевено я прегърна и я притегли на коленете си.
Но не изпита никакво желание. Непрекъснато го глождеше мисълта, че преди това е била с индианеца.
— Трябва да му повярваш, нали му принадлежах — каза тя. — Иначе би могъл да направи какви ли не щуротии. Той иска да стане вожд и да ме вземе за жена. Разбира се, че се съгласих. Не ми се сърди, Рио!
Тук, където бяха насаме, тя можеше да го нарича Рио. Но в кръчмата и за нея, както и за всички останали, той бе Джон Сагуро.
— Ти си неоценима, скъпа — каза той. — Прави с него каквото искаш. Няма да преча.
— Не ми е приятно да го правя — уверяваше го тя. — Повярвай ми! Но за съжаление няма друг начин.
Лило лъжеше така, че чак стените се изчервяваха от срам, но изглежда той не забелязваше.
— Мислиш ли, че би могло да се разговаря с него сега? — попита той.
Тя поклати глава.
— Няма никакъв смисъл. Страшно фиркан е.
— Все пак заведи ме при него.
Няколко минути по-късно бяха в стаята. Томас, или по-точно Джим, лежеше на леглото и пиеше от бутилката. Беше гол, но изглежда това нямаше значение за него.
— Това е Джон — представи Лило своя придружител. — Той би могъл да ти помогне за разрешаването на твоя проблем.
Томас гледаше с размазан поглед, но гласът му все още беше ясен.
— Здрасти, Джон — каза той и седна. След това се сви на леглото с подвити под себе си крака. — Каза ли ти Лило, че си струва?
— Убеден съм в това, Джим.
— Имам още един проблем, Джон.
— Слушам те.
— Възможно е да ме преследват. Моите хора ме намразиха.
— А какво си направил?
— Исках да сменя сачема.
— Това вождът ли е?
— Да, ние така го наричаме. Сега те сигурно си дават сметка, че ще си отмъстя. Вероятно ще се опитат да ме настигнат. Може би ще дойдат и в този град.
Той говореше все по-бавно. Отново се отпусна върху леглото и отвреме навреме започна да похърква. Рио безсърдечно погледна към него.
— Добре направи, че ми каза, Джим.
Но индианецът вече не го чуваше. Намираше се в царството на съня.
— Не го оставяй повече сам, Лило. И се погрижи утре сутринта веднага да пийне малко уиски. Много е важно да свикне с него. Като се събуди, главата сигурно ще му тежи. Ти трябва да го убедиш, че уискито е най-доброто лекарство за това. Но не бива да пие прекалено много. Дай му само няколко глътки.
— Не се безпокой, Рио, ще се оправя.
Той пъклено се ухили.
— Колко е хубаво, че те имам, бейби.
После излезе. Беше развеселен. Щом се върна в кръчмата, си потърси момиче. Избра червенокосата Лизи. Беше известна с горещия си темперамент.
— Искаш ли да празнуваш с мен, Лизи?
— Какво има за празнуване?
— Не казвам.
— И без друго няма значение, Джон.
Той я прегърна и вече се канеше да изчезне с нея, когато долови някакъв шум отвън. Изведнъж спря и се ослуша. Останалите в кръчмата също надаваха ухо.
Чуваше се конски тропот. Приближаваха около дузина коне, а върху тези коне сигурно имаше и ездачи.
— Не са подковани — каза сдържано Джек Мъри — един от подбраните спътници на Рио. — Червени…
— Те ще питат за нашия човек — каза Рио. — Тук, естествено, никой не го е виждал. Ясно ли е?
Той хвърли заплашителен поглед наоколо и всички кимнаха. Никой нямаше да го издаде, никой нямаше и думичка да каже, щом този човек е забранил.
Ездачите навън спряха. Веднага след това летящата врата се отвори с трясък и през прага прекрачиха четирима сенеки.
Предвождаше ги Масаро, братът на Томас, на предателя.
Напразно го търсеха с поглед.
— Какво има? — извика кръчмарят от тезгяха. Косите им бяха дълги до раменете и носеха препаски на челата. Панталоните им от еленова кожа бяха украсени с шарени ресни.
— Търсим един от нашите братя — каза Масаро. — В обора под наем чухме, че е отседнал в тази кръчма.
Рио вече тайно бе дал знак с ръка на двама от своите хора и те се бяха измъкнали навън, преди сенеките да влязат в кръчмата.
— Не сме го виждали — рече кръчмарят. — Тук не е идвал индианец. А сега, изчезвайте…
— Той не изглеждаше като индианец — каза Масаро. — Облечен е като бял и е с късо подстригана коса.
Междувременно на вероломния Рио му бе хрумнала друга мисъл.
Той излезе крачка напред и привидно случайно намести колана си с двата 45 милиметрови револвера.
Не беше от самохвалковците, а един от онези стрелци, които наистина можеха да стрелят едновременно с двете ръце.
Умееше да борави с пистолетите като магьосник. Улучваше всяка цел и с двете ръце, дори когато трябваше да стреля едновременно.
Рио любезно се усмихна.
