Тя докосна леко страната му, обърна се и закрачи към колата.
Ласитър погледна след нея. Дългите й стройни крака се показваха изпод одеялото. Той неволно протегна ръка към нея, но бързо я отпусна. Искаше му се да й каже: „Подарявам ви одеялото“, но замълча. Помисли си как ли щеше да уреди всичко, когато се появи вкъщи, увита в чуждо одеяло, без никой да разбере какъв ужас е преживяла. Трябваше да я попита, колко братя има.
В това време тя се качи на колата и потегли, без да се обърне нито веднъж.
Едва след като съвсем се скри от очите му, Ласитър тръгна към коня си. Беше тръгнал към Фармингтън, за да получи там нови нареждания от Бригада Седем.
Баримор!
Никога не беше чувал името му. Но какво значение имаше? Такива типове се срещат навсякъде. Лошото е, че тия копелета никога не свършват.
Ласитър се метна на седлото, прекоси шосето и продължи на север. Мястото беше хълмисто, изпъстрено с високи гърбици, всичките голи и поради това подобни на огромни костенурки. На хоризонта като кули се издигаха гигантски върхове по седем и осем хиляди стъпки високи.
Ласитър отдавна беше приел за свое неотменно правило никога да не изпуска от очи околната местност. Още повече след подобна случка. Можеше просто да застреля ония типове, всеки шериф би го оправдал. Да, трябваше да ги застреля и вече нищо нямаше да чуе за тях.
Внезапно изгърмя изстрел и стетсънът се накриви на дясното му ухо. Ето че новата му хубава шапка за 50 долара се сдоби наведнъж с две дупки: една малка отпред и една по-голяма, разкъсана, отзад.
Бяха двамата кучи сина, които искаха да изнасилят Фелиситас посред бял ден направо на пътя. С револвери в ръцете излязоха от храсталака и се изпречиха пред Ласитър. Той дръпна юздите и спря коня. С тия типове трудно можеше да се излезе наглава. Беше го разбрал вече преди малко на пътя.
— Хвани паркъра за ремъка и го хвърли към нас! — заповяда ниският набит мъж, който одеве в пристъп на ярост беше посегнал към револвера си, макар че Ласитър беше насочил дулото на пушката си право в челото на приятеля му.
Ласитър нямаше друг избор, освен да последва заповедта. Той отвърза ремъка от седлото, замахна и хвърли пушката към мъжа. Но замахът му се оказа твърде слаб. Двуцевката падна точно пред краката на кафявия кон. Ласитър извинително вдигна рамене.
— А сега колана с револвера! — извика якият омбре. — Откопчай го и го пусни на земята!
Ласитър посегна с две ръце, откопча колана и го пусна на тревата заедно с 45-милиметровия револвер.
Типовете се ухилиха доволно.
— А сега слез! — нареди ниският мъж с важна физиономия. — Но бързо или ще стрелям!
Ласитър прехвърли десния си крак през задницата на коня и полека се смъкна от лявата му страна на земята.
— Хайде, ела тук! — изкрещя мъжът. — Ти, копеле, дето се бъркаш в чужди работи! Идвай или ще стрелям!
Ласитър беше съвсем наясно на какви е попаднал. Затова не се поколеба нито секунда. Беше бърз точно толкова, колкото беше потребно, за да се защити срещу тия кучи синове. Послушно тръгна към тях. Но направи само една крачка. После светкавично падна на земята и се претърколи между краката на коня си в дясно, където се намираше револверът му.
В същия момент отекнаха два изстрела. Блесна светкавица, чу се трясък и Ласитър щеше да е мъртъв, ако реакцията му не беше по-бърза от тази и на най-бързия дявол. Сграбчи револвера ведно с ремъка и кобура и стреля. Всеки изстрел повдигаше ръката му с още пет инча. Успя да улучи както ниския широкоплещест мъж, така и другаря му. Двамата се строполиха като отсечени един върху друг. Ласитър се хвърли напред и с едно претъркаляне достигна своя паркър. С двуцевка в лявата ръка и с готов за стрелба револвер в дясната, той скочи на крака.
Но двамата мъже не помръдваха. Бяха мъртви.
Ласитър изруга и изпитателно се огледа наоколо. Много мразеше подобни мигове. Не искаше да убива никого, но в крайна сметка и той самият нямаше намерение да умира.
Намери конете в храстите, изведе ги навън и натовари отгоре им двата трупа. Омота ги здраво със собствените им ласа, за да не паднат. Завърза с дълго въже двата коня и ги подкара заедно с тежкия им товар обратно към пътя, който водеше към Блу Уотър, градче, разположено на река Рио Сан Хосе, чиито води устремно се носеха през тесни долини и клисури към Рио Гранде.
Някога усамотено търговско място, днес градът беше заобиколен от всички страни с богати ферми, а стопанството и търговията процъфтяваха.
Офисът на шерифа се намираше на пазарния площад, точно срещу камбанарията и пожарната.
Хората се спираха по улиците и гледаха след чуждия ездач с двамата мъртъвци, които всички в града познаваха. Това бяха Харалд Берл и Лаурел Джуд и не само че бяха известни на всички, но и в града всеки знаеше за кого работят и за кого яхат конете си. Каквото и да е станало, смъртта ги е настигнала, когато се изпълнявали поръчение на Баримор. Следователно не беше чудно, че минувачите се спираха и протягаха шии да видят по-добре.
Никой не познаваше мъжа, който докара Берл и Джуд. Досега той не се беше мяркал насам.
Шерифът видя как хората се спират по улиците, погледна навън и смаян спря на прага. Посочи към Ласитър и извика:
— Какво е станало? Къде намерихте тия мъже?
Ласитър спря пред офиса и слезе от коня. Шерифът излезе на улицата, която бързо се беше напълнила с хора, и обиколи двата трупа, за да установи дали действително са мъртви.
— Къде ги намерихте? — повтори въпроса си той.
— Намерих ли? Изразът май не е съвсем точен.
Шерифът го погледна втренчено. Наоколо се чу шепот.
— Да влезем в офиса — каза той на Ласитър и тръгна пред него.
— Как се казвате? Кой сте вие? — попита шерифът, веднага щом затвори вратата след Ласитър.
— Казвам се Ласитър. Яздех към Фармингтън, когато забелязах на шосето фермерска каруца и двама ездачи. На капрата седеше млада руса жена. Ездачите я преследваха, настигнаха я, смъкнаха я от колата и се опитаха да я изнасилят.
Шерифът стисна юмруци.
— И вие видяхте това със собствените си очи? — Той сви вежди и внимателно изгледа Ласитър отгоре до долу.
— Аз успях да възпра мъжете да извършат онова, което бяха замислили — обясни Ласитър. — После продължих пътя си и…
— Какво значи „да възпра“? — прекъсна го шерифът.
— С оръжие в ръка ги принудих да се откажат от престъпните си намерения и ги прогоних. Вече бяха разкъсали дрехите на жената. Когато продължих пътя си, те внезапно се изпречиха пред мен и веднага стреляха.
— Но…
— Но не улучиха — сви рамене Ласитър. — Да не мислите, че ще се оставя да ме убият?
Шерифът раздразнено посочи към вратата.
— Говорите за мъжете там отвън?
— А за кого другиго?
— Знаете ли какви хора бяха те? — попита заплашително шерифът.
Тонът му изобщо не направи впечатление на Ласитър.
— Не ги познавам. Но като видях какво се готвеха да направят, явно са били мръсници.
Очите на шерифа бяха присвити и диво просветваха.
— Жената ми каза, че били хора на Баримор.
— А коя е тази жена?
Ласитър сви рамене.
— Каза ми само, че името й е Фелиситас и живее заедно с братята си в каньона Хако, където имат ранчо за обяздване на коне.
