— Ранчо за коне!
— Ловят мустанги, обяздват ги и ги отглеждат. Или поне така разбрах.
— Явно не сте разбрали добре, мистър Ласитър — рече гневно шерифът. — Ранчо! Лов на мустанги! Ония там са крадци на коне. Най-обикновени конекрадци!
— Дори и така да е!
— Какво?!
Шерифът пое дълбоко въздух и го изгледа.
— Дори и да са конекрадци, никой няма право да насилва жена. А освен това не вярвам, че тази жена краде коне!
— Не си създавайте погрешни впечатления, мистър Ласитър! — просъска шерифът.
Беше дребен, набит мъж с плешива глава, която постоянно променяше цвета си. Според това дали беше ядосан, или не, тя ставаше ту червена, ту отново побеляваше.
— Не е там проблемът — отговори спокойно Ласитър. — Аз възпрях двама мъже да извършат престъпление. Вместо да се оттеглят тихо и кротко, както би трябвало, те ме причакаха на скрито място и стреляха по мен, за да си отмъстят. Но не успяха! Не те улучиха мен, а аз тях.
Шерифът подпря ръце на кръста си и издаде брадата си напред.
— Жените са нежни създания — продължи Ласитър. — А са и малцинство в тази пустиня. В мое присъствие никой няма право да изнасили дори и курва. Иначе ще си докара нещо по кубето или между рогата. Защото в такива случаи ми причернява пред очите и ставам лош. Имате ли още въпроси към мен?
И Ласитър решително се насочи към вратата, но спря на прага с ръка на бравата.
— Къде отивате, мистър Ласитър?
— Във Фармингтън. Там ме чакат отдавна.
— Който и да ви чака, ще трябва да почака още известно време. Още доста време!
— Какво искате да кажете? — изненада се Ласитър.
— Вие сте арестуван!
Ласитър се изсмя.
— Тогава ще се оплача на мистър Баримор.
Това трябваше да изглежда като виц. Но не беше.
Шерифът стана тъмночервен, наду се като жаба и извади револвера си.
— Аз съм Баримор! — произнесе тържествено той.
Ето че Ласитър беше влязъл в леговището на лъва, без да подозира. Триста дяволи! Къде остана шестото му чувство, развило се в продължение на дългите години, пълни с опасности и приключения? Досега винаги беше разчитал на него.
— Дайте си оръжието — подкани го Баримор.
Ласитър не се поколеба. Нямаше никакво значение дали хората от каньона Хако са конекрадци, или не. И двамата мъже там отвън искаха да си отмъстят по своя дребнав и гаден начин. Дори този идиот тук не мислеше за нищо друго, иначе Ласитър не би могъл да си обясни поведението му. Може би хората в града подвиваха опашка пред него, защото беше закачил звездата на гърдите си и твърдеше, че представлява закона. Но за Ласитър това не значеше нищо. Арестуването му беше явен произвол, несъобразен с никакъв закон. Момчетата във Вашингтон нямаше само да се изсмеят, ако той обосновеше закъснението си с тази причина. Те щяха направо да го освиркат, и то здравата.
Ласитър предпазливо измъкна револвера от кобура, хвана го с три пръста за дулото и закрачи към Баримор. Баримор посегна към револвера и за секунда сведе очи, за да не го изпусне. Това беше достатъчно за Ласитър. Юмрукът му улучи право в целта. Колтът излетя от ръцете на Баримор, а вторият удар на Ласитър го събори по гръб на бюрото, което изтрещя. Тялото му се стовари на пода и повече не помръдна. Ласитър изруга, изтри ръцете си в панталона и намести стетсъна без да изпуска от очи дребния човек на пода.
Разбира се, щеше да мине доста време, преди Баримор да дойде на себе си. Тъкмо това време щеше да използва Ласитър, за да изчезне от града. Нямаше никакъв смисъл да изправи пред съда този негодник. А може би юмручните удари вече го бяха излекували. Но на това не можеше да се разчита. По-добре да използва състоянието му и да се измъкне.
Спря се за момент на прага. Междувременно отвън се бяха събрали стотина души и всички гледаха Ласитър сериозно, почти враждебно. Цареше напрегната тишина.
Ласитър затвори вратата и отиде при коня си, без да обръща внимание на никого. Метна се на седлото и препусна.
Веднага след това един от множеството се втурна в офиса. Отвори вратата и след него нахълта цяла дузина мъже.
Ласитър пусна коня си в галоп и чу крясъците, пронизителните изсвирвания и изстрелите. Всеки от насъбралите се мъже стреля по три пъти във въздуха. Сигнал за тревога, както веднага прецени Ласитър.
В равномерен галоп той излезе от града. При последните къщи на Мейн Стрийт се обърна и забеляза четирима ездачи, които го преследваха. Зад камбанарията видя още мъже да извеждат конете си и да се мятат на седлата. Ласитър пришпори кафявия си жребец и сви встрани от пътя, за да заличи следите си в трудно проходимите места около рио Сан Хосе. Теренът пред него стана силно наклонен. Жребецът продължи да галопира устремно. Разстоянието между него и преследвачите, които в този момент излизаха от града, беше голямо. Ласитър продължи в галоп до брега на реката, но там внезапно спря сгорещения си кон с проклятие на уста.
Къде, по дяволите, беше попаднал?
Видя пред себе си брод. Наоколо местността беше равна като тепсия, от която някой гладен омбре беше омел и последните трошички. Нямаше нито дърво, нито храст, които да го прикрият. Бреговете на реката се виждаха на повече от миля разстояние.
Ласитър пришпори прашния си жребец и го подгони през брода. Поне посоката беше вярна. Фармингтън се намираше право на север. Значи нямаше нужда да прави кръгове, а и преследвачите му нямаха шанс да скъсят пътя, да го задминат и да го причакат в засада.
Слънцето вече почти докосваше хоризонта, когато жребецът показа явни признаци на умора. Но и конете на преследвачите сигурно бяха на края на силите си.
Тъмнината носеше спасение. Поне за този ден. Ласитър беше наясно, че преследването нямаше да свърши скоро. Вече беше сигурен, че в лицето на този дребен дебелак е попаднал на корав противник, който непременно ще му докара неприятности.
Беше убил двама души, които го бяха нападнали, но без да знае точно какво искаха от него. Стига толкова. Сега ще потегли право към Фармингтън. Може би командирът от Бригада Седем, с когото трябваше да се срещне там, ще успее да озапти този Баримор, който и да е той в действителност. Все пак негодникът носеше шерифска звезда.
Слънцето залезе, започна да се смрачава. Скоро падна нощ. Ласитър смени посоката, спря след една миля и се установи в една защитена от вятъра котловина. Погрижи се за коня си и вечеря. После се покачи на ръба на котловината и внимателно се огледа за преследвачите си, преди да се приготви за сън. Намираше се на гола височина, от която се разкриваше широка равнина, нощно черна, над която искреше звездното небе. Дълго гледа в тъмнината, докато най-после съзря далечните червеникави звездици, които не бяха част от небесния свод. Преследвачите се бяха разделили на две групи. Това, което видя, бяха лагерните им огньове. Най-после узна каквото му трябваше. Легна успокоен в спалния чувал. Най-важното беше на следващата сутрин да тръгне навреме.
Когато слънцето заля планините с жълти, червени и златни лъчи, той вече беше на път. Жребецът устремно го понесе на север.
2.
Повел кафявия си кон за юздата, Ласитър вървеше бързо към масива Уайт Рок. Като че ли всичко се беше объркало по някакъв необикновен начин. През целия ден преследвачите бяха зад него, можеше да се
