— Нещастен случай при обяздване или при лов на коне?
— Умряха на бесилката. Бяха конекрадци!
„Значи е вярно“, помисли си Ласитър.
— Поне Баримор твърдеше така — продължи Фелиситас, гребейки бързо с лъжицата си. — Ако ги познаваше, никога не би казал подобно нещо за тях.
— Съд ли ги осъди? Трябва да е имало свидетели…
Фе остави лъжицата.
— Готова съм. Ти наяде ли се?
— Почти ще се пръсна.
Тя погледна в тенджерата.
— Тъкмо ще стигне и за утре.
После стана отнесе съдинката на печката и я бутна в ъгъла.
— Да, имаше съдебен процес — каза тя, като седна отново на масата. — На улицата пред шерифския офис. Баримор накара десет от хората си да се явят като свидетели. Всички казаха едно и също. Тогава съдията осъди братята ми на смърт и същите тези мъже, които се явиха като свидетели, ги обесиха. Боже мой, какъв ужас беше!
Тя се загледа мрачно пред себе си и очите й се напълниха със сълзи.
— Бяха такива добри момчета…
— А другите ти братя? Искам да кажа, те не предприеха ли нещо?
— Те узнаха едва на следващата сутрин. Какво можеха да сторят?
Фелиситас събра чиниите и приборите, стана и отиде да ги измие. Ласитър не искаше да я притеснява повече с въпросите си. Трябваше да си изясни някои детайли, които го интересуваха. Мустангът зад къщата пронизително изцвили. Фелиситас подскочи и се обърна към Ласитър:
— Табун диви коне! Усетил ги е. Ела! Ела да видим!
Тя хукна навън и Ласитър бързо я последва. Когато пристъпи прага, тя вече стоеше с разкрачени крака и далекоглед на очите си. Въобще не беше забелязал кога го е взела. След малко Фе свали далекогледа, обърна се към него и замаха с ръка:
— Ела при мен! Там са, на север!
Ласитър застана до нея, взе далекогледа и погледна. През един прорез между скалите в края на клисурата откри три коня, изправени върху отдалечено карстово било. Животните бяха на черно-бели петна. Повече не се виждаше.
— Виждам три!
— Да, нещо като преден пост — обясни Фе. — Утре ще сляза в каньона Хако да съобщя на братята си.
Той й подаде далекогледа и тя отново погледна през него. Беше възбудена от появата на конете.
Слънцето залезе и за секунди животните в далечината изчезнаха. Фе отпусна далекогледа.
— След два дни са тук. Всички! Цялото стадо. Би могъл да ни помогнеш да ги докараме пред платнищата!
Без да изчака отговора му, тя отиде до оградата и се облегна. Мустангът се обърна към нея и я загледа с интерес.
— Благодаря ти — каза му тя. — Видях ги. Но въпреки това утре е твой ред!
Дивият кон кратко изцвили. Фе се извърна към Ласитър:
— Виждаш ли! Той ме разбира. Всички коне ни разбират, само дето ние не ги разбираме.
Ласитър кимна с глава. Вероятно тя имаше право. Никога не беше разглеждал въпроса от тази му страна. Май беше вярно това, което каза Фе. Често беше забелязвал, че конят му много добре разбира какво се иска от него. Ласитър обаче не винаги можеше да си обясни поведението му.
— Искаш ли чаша уиски? — изтръгна го от мислите му Фелиситас.
Той я изгледа. Това момиче непрекъснато го смущаваше. Последва я в колибата, където ги очакваха две пълни чаши — една за него и една за нея.
Беше твърде много за жена. Затова задържа ръката й.
— Ако изпиеш това, Фе, ще паднеш под масата!
— Искам да забравиш какво щеше да се случи там долу — произнесе с треперещ глас тя. — Искам да мислиш, че съм красива.
Той взе чашата от ръката й, остави двете чаши на масата и я обгърна с ръце.
— Но за това не ни е нужно уиски!
Слънцето отдавна беше залязло, смрачаваше се. В колибата беше полутъмно. Предметите почти не се различаваха.
Фелиситас потърси погледа му.
— Ти си красив и голям мъж, Ласитър. Моля те, обичай ме!
Ласитър нежно я целуна.
— Няма защо да ме молиш!
Тя скри лице на гърдите му.
— Аз… аз още никога не съм го правила. Трябва ли да се страхувам?
Тия копелета долу на пътя! Щяха да съсипят младостта й! Ласитър беше истински доволен, че случайността го отведе там точно навреме. Той я притисна нежно до себе си и започна да я милва.
— Не бива да се страхуваш! Много е хубаво, когато се любиш.
Тя закима с глава, но не посмя да го погледне. Той почувствува желанието и очакването й, вдигна я на ръце и я зацелува. Тя обгърна с ръка врата му и отговори на целувките му, без да отвори очи. Ласитър я отнесе в стаята, отпусна се с нея на леглото и продължи да я милва нежно, докато не я облада с голямо внимание. Тя потрепера и за момент като че ли се вцепени от страх. Но Ласитър беше достатъчно опитен и бързо успя да я върне към върховното преживяване. Чертите на лицето й се отпуснаха и по устните й пробягна унесена усмивка. Той успя да разбуди чувствеността й и в нея избухна буря от емоции, които я накараха почти да загуби съзнание.
Огънят беше запален, пламъците на страстта се разгаряха с буйна сила. Фе беше щастлива, че е станала жена, и още по-щастлива от това, че именно Ласитър я беше направил такава. Той беше толкова голям, толкова силен и същевременно толкова нежен и мил! Тези мисли предизвикаха сълзи в очите й. Големият мъж нежно пресуши сълзите й с целувки, без да задава въпроси. Фе беше сигурна, че той разбира какво става с нея и беше толкова щастлива, че й се искаше единението им да трае вечно.
Любовното опиянение продължаваше и така първият любовен час се превърна в дълга любовна нощ. Вече се зазоряваше, когато двамата заспаха прегърнати.
3.
Когато Ласитър отвори очи, беше сам в леглото. Слънцето беше изгряло. Беше го събудил някакъв шум. Отвън се чуваше конски тропот и неспирни плясъци с камшик.
Ласитър разбра, скочи от леглото и бързо се облече.
Фе беше оседлала черния мустанг. В джинси, тексаски ботуши и карирана риза, тя стоеше твърдо изправена върху този черен дявол, който като луд подскачаше с всичките си четири крака и при това непрекъснато се въртеше в кръг. Веднъж наляво, веднъж надясно. Но дори и това не можеше да му помогне. Не успяваше да свали крехката жена от гърба си. Често мустангът отхвърляше ездачката на няколко ярда над седлото и дългата й руса коса се развяваше на всички страни. Но тя отново и отново сядаше здраво на седлото и дори за момент не изгуби равновесие.
Ласитър усети как у него се надига уважение към тази жена.
— Ласитър! — извика Фелиситас. — Гредите на вратата!
Той разбра намерението й. Искаше да извади душата и на този мустанг. Изтича и свали гредите. Едва беше дръпнал и последната, когато Фе профуча с мустанга навън. Шибайки яростно с камшика великолепния див жребец, тя го подгони през долината. Ездачката правеше широки кръгове. По едно време изчезна зад платнищата, за да се появи след малко отново иззад кошарата. Фе стоеше като истински жокей на седлото, плющеше с камшика и викаше пронизително.
