заедно с един възрастен джентълмен.
— Ето го този негодник — заяви Баримор, измервайки Ласитър с гневен поглед. — Уби двама от най- добрите ми хора и упорито се съпротивляваше при арестуването си.
— Но все пак го хванахте! — отбеляза джентълменът, който беше облечен в сив двуреден костюм. Пред него на масата лежеше цилиндър в същия цвят.
Баримор посочи възрастния мъж:
— Това е съдията, Ласитър! Иска да се запознае с вас.
— Признавате ли се за виновен, Ласитър? — попита съдията.
— Не!
— „Не, Ваша светлост“! — поправи го Баримор. — Или, още по-добре: „Да, Ваша светлост“. Защото упоритото отричане се наказва.
— Не, Ваша светлост. Не се признавам за виновен — отговори Ласитър.
Не съдията, а Баримор бутна в ръцете му изписан лист.
— Подпишете това! Ако не го направите, ще ви обесим. Нямате никакъв избор.
Дъхът му спря. Това беше протокол. Черно на бяло беше написано, че Ори и Лем Парсън са направили опит за бягство от затвора и са били застреляни. Петима други свидетели вече го бяха подписали.
Баримор му подаде молив и се усмихна смразяващо.
— Но двамата са в затвора и са живи — промълви Ласитър.
— Не познавате тия кучи синове — отговори Баримор. — Те само за това си мислят — как да убият някой от хората ми и да се измъкнат оттук.
Ласитър обърна поглед към съдията. Той остана невъзмутим и не помръдна от мястото си.
Баримор погледна другия лист. Там пишеше, че той е мъртъв, убит при опит за бягство. И този протокол беше подписан от петима свидетели.
— Ако не подпишете, ще отида с този протокол при Ори и Лем Парсън и те ще подпишат. Обзалагам се, че няма да се превземат като вас, Ласитър!
Ласитър впи очи в съдията и остави молива на масата.
— Подпишете в присъствието на съдията.
— „Ваша светлост“! — изръмжа Баримор — Подпис в присъствието на съдията.
— Опитайте с вашата марионетка, Баримор! — каза Ласитър.
Баримор тропна по масата.
— „Ваша светлост“!
Двамата помощници на шерифа влязоха в стаята, сграбчиха Ласитър и опряха дула в слепоочията му.
— Хайде, кажи го пак и си труп! — изсъска единият в ухото му.
Баримор се усмихна. Изчакваше и потропваше с пръсти по масата.
— Като престане да тропа, натискам спусъка! — предупреди другият помощник.
— Ваша светлост — каза най-после Ласитър. Съдията се усмихна любезно и поклати глава.
Лицето на Баримор потъмня.
— Отведете го! — изръмжа той. Помощниците изпълниха заповедта. Докато единият отключваше вратата, другият държеше револвера насочен срещу Ласитър.
Ласитър влезе в килията, твърде решен да сграбчи негодника за гушата, щом се наведе да снеме белезниците му. Но вратата зад него се затвори.
— Хей! — извика сърдито Ласитър, обърна се и вдигна ръце. — А това тук?
— Мърморковци и протестиращи носят белезници и в килията — беше отговорът.
Дрънчейки с шпорите си, мъжете тръгнаха да излизат.
— Ами ние? — извика Лем. — Хей, трябва да ни разпитат, за да докажем невинността си!
Никой не им обърна внимание. С тъп звук вратата се затвори. Лем ядно изруга.
Ласитър седна на нара. Слънцето залязваше. Скоро съвсем се стъмни.
— Ще ви пуснат на свобода — рече той. — Но тогава тичайте колкото ви държат краката!
Братята го гледаха с неприязън.
— Ти се погрижи за собствената си кожа! — отговори злобно Лем.
Посред нощ Ласитър се стресна в съня си. Беше тъмно като в рог. Вратата срещу него се отвори и той чу глас:
— Свободни сте! Изчезвайте и повече не се мяркайте насам!
Двамата мъже изскочиха от килията, която помощник-шерифът беше оставил отворена и бързо ги последва. Ласитър се надигна, но беше вече късно. Вратата на затвора хлопна. Само след няколко секунди се чуха изстрели.
Ласитър разбра със сигурност, че животът му не струва вече нито цент, ако не успее по-скоро да се измъкне оттук. До края на нощта лежа буден. Непрекъснато мислеше за Фе и за семействата на братята й. Баримор беше една безмилостна свиня.
Денят отдавна беше настъпил, когато един от помощниците влезе и донесе на Ласитър супа в глинено гърне. Беше набит момък с огромен квадратен череп и катраненочерни коси и вежди.
— Здрасти, Ласитър! Ставай! Нося ти закуска.
Беше същият, който през нощта изведе братята навън. Ласитър беше запомнил гласа му. Той пусна крака надолу и седна на нара.
— Вярно, гладен съм! Но я виж! — и той протегна ръце, които все още бяха в белезници.
Помощник-шерифът кимна, бръкна в джоба си за ключа, отвори вратата, влезе, сложи канчето на масата, пристъпи към Ласитър и отключи желязната осмица.
Ласитър беше заложил всичко на карта. В миг скочи на крака, сграбчи помощник-шерифа и го блъсна на земята. Стовари му един удар право в лицето и светкавично измъкна револвера му от кобура, преди онзи да успее да се опомни. После го дръпна към себе си и насочи револвера под брадата му, с очи, отправени към вратата на затвора, която се затвори от само себе си. Но или помощникът е бил сам в офиса, или никой не беше чул.
— Ще съжаляваш за това, Ласитър — проговори прегракнало мъжът.
— Май ще натисна спусъка! Как се казваш? — попита Ласитър.
— Нат Хазард. Добре запомни това име!
Ласитър го ритна с коляно отзад и мъжът уплашено извика.
— Тази нощ ти изведе братята Парсън навън, нали?
— Теб никога няма да те освободим — прекъсна го мъжът и получи нов удар с коляно.
— Вие не ги пуснахте на свобода, а ги застреляхте навън — каза Ласитър. — Зад къщата. Нали чух изстрелите!
— Стреляхме във въздуха. Братята Парсън са свободни — заяви нагло Нат Хазард.
— Радвай се, ако е така — настави Ласитър. — Защото, ако сте ги убили, всички, които са взели участие в това дело, ще увиснат на бесилката. Кълна се, амиго!
— Ти май си въобразяваш, че вече си излязъл оттук! — изсмя се Нат Хазард. — Няма да е толкова скоро. Ти ще бъдеш обесеният, а не другите!
Ласитър не искаше да мисли защо тия типове оставяха в тая ситуация толкова неохранявани места. Може би защото досега Баримор не знаеше поражение. Но това скоро щеше да се промени. Ласитър беше твърдо решен да го унищожи.
Той удари помощник-шерифа със собствения му колт по главата и внимателно пусна на нара загубилия съзнание мъж. Белезниците взе със себе си. На вратата вдигна канчето и изпи набързо супата, като гледаше към вратата на офиса. Беше страшно гладен. Откак ядоха с Фе фасула с агнешкото, не беше вкусвал нищо.
Още не беше готов, когато вратата се открехна и един помощник-шериф провря главата си през нея. Съзря Ласитър и отвори широко очи и уста. Понечи да избяга и да я тресне след себе си, но Ласитър светкавично запрати тежкото глинено канче в главата му. Мъжът затвори очи и се строполи на земята.
С две крачки Ласитър се озова до вратата и се ослуша. После я отвори цялата и като не чу нищо, влезе в офиса. Беше празно. Двамата помощници бяха сами.
Ласитър взе револвера на втория помощник и излезе през задната врата. В обора намери кафявия си
