— Да, аз бях между свидетелите. Нямаше как. Баримор щеше да убие всеки, който се скриеше или кажеше нещо различно от това, което е наредил той.
— Дал ти е пари. Колко?
— Петдесет долара — отговори Хазард.
— Чухте ли това, Ваша светлост? — попита Ласитър.
Нат Хазард подскочи, като видя как фигурата на съдията изникна от тъмното. Още един дух, помисли си той и ужасено се прекръсти. Но бързо си спомни, че и Ласитър беше човек от плът и кръв.
— Чух всичко, Хазард, и ми е трудно да го повярвам — рече съдията. — Утре ще дойдеш при мен да подпишеш протокола.
Утре! Имаше време. Ще отиде първо в офиса и ще разкаже всичко на Баримор.
— Хазард, не мисли за Баримор! — откъсна го от тези мисли Ласитър. — Ти добре го познаваш. Той е недоверчиво копеле. Ще усети, че си се раздрънкал, и ще накара да те убият на място, както е убил толкова други преди теб. Помисли добре!
— Ще дойдеш при мен да ми разкажеш всичко и ще подпишеш протокола — повтори съдията.
— Да, Ваша светлост — отговори Нат Хазард.
— Тогава да вървим, Ласитър! — рече съдията и тръгна към вратата.
Ласитър стана и отиде при Нат Хазард. Опря дулото на паркъра в гърдите му, наведе се и го погледна право в очите.
— И да не ти хрумне нещо друго, омбре! Иначе ще дойда и ще те грабна като истински дявол!
— Не! Да, да! — едва успя да каже Нат Хазард.
— Ако случайно не успея, ще съобщя на Баримор за нашия разговор. Тогава няма да има нужда да вземам живота ти. Недоверието и отмъстителността на Баримор не прощават и на старите приятели и ти много добре го знаеш.
— Да, знам го!
Ласитър изчезна като сянка. Нат Хазард чу само как външната врата се затвори. Той продължи да седи на стола, загледан втренчено пред себе си. Най-добре ще бъде да отиде веднага при Баримор. Обзе го истински ужас. Баримор нямаше да му повярва, както на никого досега не беше вярвал.
Някъде по брега на Рио Сан Хосе или в някоя плитчина на Рио Гранде някой рибар щеше да го намери с куршум в тила.
Не, трябваше да действува по-умно.
Нат обичаше дома си. Но какво ще означава той за него, когато вече ще е в отвъдния свят, изпратен там от Баримор или от Ласитър?
Не, хиляди пъти не!
Защо тогава веднага да не избяга от Блу Уотър? По дяволите къщата! В ада да гори Баримор, а също и Ласитър! Навън е тъмна нощ. Нека оня кучи син го търси в храстите утре сутринта…
Той стана и взе най-необходимото на един мъж, който си пробива път в Дивия запад. Смяташе да отиде чак до океанския бряг, за да бъде в безопасност.
Със седлото през рамо, влачейки след себе си пълен чувал, той излезе от къщата и тръгна към обора. Сърцето му се удряше в гърдите, но Нат беше доволен, че му е дошло на ума да напусне този проклет град. Оседла коня си, закачи чувала и пакетите отстрани и го поведе за юздите към вратата.
Кой го хвана за рамото? Той се вцепени и почувствува как го побиват студени тръпки. Беше ли това костеливата ръка на смъртта? Толкова се уплаши, че мислите му се объркаха.
Беше Ласитър с проклетия си паркър, голямата пушка, чиито цеви бяха скъсени до една педя, за да могат сачмите да се разпръскват по-надалеч. Нат Хазард знаеше, че с нея човек можеше да бъде направо разкъсан.
Но не само това го уплаши. Той не смяташе, че ще свърши от изстрела на паркъра. Най-важното беше да избегне отмъщението на Баримор, но едва ли щеше да успее, защото Ласитър беше дошъл в обора, за да му попречи.
— Ти, изменнико! — проговори грамадният мъж зад гърба му. — Дали първо да ти стоваря един по тиквата, или да получиш куршум, за да разбереш най-после, че пътят за тебе е само един: към съда!
Нат Хазард не се помръдна. Не можеше нито да ходи, нито да говори, а и не знаеше какво да каже.
— Свали седлото и отнеси нещата си обратно! — заповяда Ласитър. — Коня остави тук, в тъмното ще си счупи краката.
Най-после Нат Хазард се раздвижи. Без да се противи, той се подчини на заповедта и Ласитър отпусна двуцевката си.
Като излезе от обора. Нат Хазард никъде не видя Ласитър. Той обаче добре знаеше, че този тип е някъде наблизо с насочена към него пушка.
Тази нощ Хазард изобщо не заспа. Изтегна се на леглото и дълго лежа буден. Непрекъснато се питаше защо одеве в обора просто не се обърна, не извади колта си и не стреля в Ласитър. Онзи кучи син нищо нямаше да види в тъмното. Беше напълно сигурен, че Ласитър е някъде около къщата и го пази, но не посмя да се промъкне навън с пистолет в ръка и да го открие. Баримор също уважаваше този негодник. И с право, както вече беше разбрал Нат Хазард.
Сутринта Хазард стана рано. Не беше гладен, затова си наля чаша уиски и я изпи наведнъж.
После излезе от къщи и тръгна към съда. Ласитър не се виждаше никъде, но Хазард беше сигурен, че го следва по петите.
Съдията го видя отдалеч и отвори вратата.
— Имаш шанс да избегнеш наказанието, Хазард! — посрещна го той дружелюбно.
Нат Хазард свали шапка, спря се и смутено го изгледа.
— Винаги съм мислил, че сте на страната на мистър Баримор, Ваша светлост!
— Не само ти мислиш така, синко — усмихна се мъдро съдията. — А и така си беше. Какво можех да предприема сам срещу този дявол? Затова бях принуден да играя по свирката му. Но през цялото време чаках да се появи някой като Ласитър. Тази надежда никога не ме напускаше. Както и много други хора в този град! Никога ли не ти е хрумвало подобно нещо, Хазард?
Нат Хазард се замисли дълбоко и кимна.
— Наистина! Прав сте, Ваша светлост!
— Снощи провъзгласих Ласитър за градски маршал — продължи съдията. — Щом събера достатъчно доказателства срещу Баримор, Ласитър ще го арестува и ще го изправи пред съда. Още мнозина други ще увиснат на въжето заедно с него. Не и ти, Хазард! Ти си разумен мъж!
— А нима имате доказателства срещу Баримор, Ваша светлост?
Двамата влязоха в кабинета и съдията посочи дебела папка.
— Седни, Хазард, и прочети какво пише вътре! — подкани го той. — Тогава ще разбереш, че е настъпил часът на Баримор. Последният!
Нат Хазард огледа купчината изписани листа и почувствува облекчение. Значи той не беше единственият, който ще помогне за наказването на Баримор. Седна и запрелиства отгоре-отгоре подредените документи. Явно Логан Баримор вече не беше толкова силен и страшен, че да трепери от него както досега.
Старият джентълмен седна срещу него. Чувство на уважение към съдията обзе Нат Хазард. Ето че този възрастен мъж, когото досега беше смятал за оглупял старец, години наред беше работил тайно срещу Баримор.
Съдията му подаде лист и молив и се усмихна.
— Напиши всичко, което знаеш за смъртта на четиримата братя Парсън и за хората от каньона Хако.
Нат Хазард започна да пише. Папката беше дебела и тежка. Той не беше сам. Позицията на Баримор беше много по-слаба, отколкото беше предполагал. Сега той се почувствува вече по-добре. Съдията беше събрал свидетелства от поне две дузини хора. Ако Баримор реши да ги избие всичките…
Нат Хазард беше твърдо решен да офейка през девет планини в десета, преди Баримор да успее да го погуби.
„Аз, Нат Хазард, миньор, златотърсач, работещ в компанията «Уелс Фарго», преден пост на ранчо и помощник-шериф на Блу Уотър, дълги години съм яздил коня си в служба на един кучи син, без да зная
