— В затвора Ласитър е разбрал, че животът му виси на косъм, и е офейкал, колкото се може по-бързо. Това е ясно, сър! — каза Нат Хазард.
Баримор се облегна назад в креслото и затвори главната книга, донесена му от счетоводителя. В момента сделките не го интересуваха. В главата му се въртеше единствено мисълта за Ласитър. Баримор добре познаваше хората. Затова този грамаден мъж го тревожеше.
— Ласитър не е страхливец!
Помощникът злобно се изсмя.
— Знам, той ме надви. Но това стана с хитрост.
— Как така ти не поиска да си отмъстиш?
Хазард втренчи очи в шефа си. Въпросът го свари неподготвен.
— Ласитър уби Харалд Берл и Лаурел Джуд — напомни му Баримор. — А те ти бяха приятели.
— Аз… аз…
Баримор се засмя.
— Просто си преценил добре какво ще ти се случи, ако го срещнеш сам. Това е! Не винаги са нужни пари, за да накараш някого да свърши нещо или да се откаже от нещо. Често е достатъчен само малко страх.
— Аз не съм се страхувал от Ласитър и сега не ме е страх от него! — избухна Нат Хазард. — Наистина не ме е страх. Не ме беше страх и в затвора, когато така коварно ме нападна в килията. Сега съм на служба тук, иначе непременно щях да замина с някоя от групите. Защото когато дойдох на себе си в килията, се заклех да го убия. Да, просто имах работа в бюрото.
Баримор се усмихна. В очите му се четеше съмнение.
— Можеше да се смениш с някого.
Помощникът сви рамене.
— Не ми дойде на ум. Не знам защо всъщност. Исках да го убия. Наистина това исках.
— Може би все пак ще имаш този шанс!
— Този кучи син вече отдавна го няма тук, сър!
— Пак ще чуем за него — каза Баримор повече на себе си, отколкото на помощника си. — Обзалагам се, че е извел жените и децата на Парсънови от каньона. Ще ги отведе някъде и ще се върне.
Нат Хазард се усмихна. Смяташе, че знае това по-добре.
— Да се обзаложим ли?
— Че ще се върне, така ли?
— Да, залагам хиляда долара! — прогърмя Баримор.
— Нямам толкова пари, сър! Но залагам срещу вас сто долара!
— Смяташ, че никога вече няма да видим Ласитър?
Нат Хазард се протегна.
— Да, сър! Точно така смятам.
Вратата се отвори и в бюрото влезе Джак Бенет. На гърдите си носеше звездата на помощник-шериф. Идваше да смени Нат Хазард.
— А, Джак! — посрещна го Нат. — Е, оттеглям се до утре сутринта, сър!
— И бъди нащрек! — напомни му Баримор.
Джак Бенет ги погледна изненадано. Внезапно Хазард почувствува, че се изпотява, и побърза да излезе навън. Слънцето беше вече на хоризонта и озаряваше билата и покривите на къщите с огненозлатна светлина. Нат Хазард спря, разкопча яката на ризата си и най-после прекоси улицата. Влезе отсреща в салона на Тилтън и си поръча една бира.
Барът беше препълнен. Денят беше горещ и след работа мъжете с удоволствие се отбиваха да пийнат по чаша студена бира. Нат Хазард скоро се заприказва с познати. Той живееше сам в малка къща на края на града. Но преди четири години там живееше и жена му. Да, Нат беше женен и дълги години съпругата му обаче не можа да му роди деца. Колкото и да я биеше той… Нищо чудно, че тя не можа да понесе този тормоз и един ден избяга от него завинаги. Повече не се върна.
Баримор се беше погрижил съдията да им даде развод. Затова Нат му беше вечно благодарен. Оттогава все си търсеше нова жена, но рядко ходеше по-далеч от Тилтъновия салон.
Тази вечер обаче си тръгна още след третата чаша. Мина през целия град, докато стигне къщата си, в която тази вечер го чакаше някой. И този някой беше Ласитър.
Когато Хазард видя грамадния мъж да седи в ъгъла до прозореца, той не повярва на очите си.
— Господи, май съм пиян! — промълви той и почна да брои колко бири е изпил. Но както и да ги броеше, не бяха повече от три. Поиска да извади револвера си и да стреля в призрака като в огледало, за да се разпръсне образът му на хиляди парченца. Но в този момент видя срещу себе си дулото на тежка двуцевна пушка.
Нат Хазард замръзна на място, явно преценил, че има пред себе си не призрак, а някакъв дух, който е дошъл да си поиграе с него.
— Сядай, Хазард! Трябва да си поговоря с теб! — каза Ласитър и посочи стола от другата страна на прозореца.
Наистина беше Ласитър! Помощник-шерифът се обля в пот и най-после проумя защо Баримор го беше предупредил да бъде нащрек. При мисълта за Ори и Лем Парсън едва не му прилоша. Веднага разбра, че ще говорят за тях. Ласитър му го беше казал още онази вечер.
Когато пристъпи към стола, Нат почувствува, че коленете му омекват.
— Предупредих те, Хазард! — и Ласитър насочи паркъра право в гърдите му. — Заредил съм и двете цеви с едри сачми. Затова — без погрешни движения! Онази нощ вие убихте Ори и Лем Парсън. Ти отрече това. Затова съм тук сега.
— О, не! — промърмори Нат Хазард.
— Да, да! Мъртви са, нали?
— Аз само ги изведох от килията, не съм стрелял!
— Кой тогава ги застреля?
Нат Хазард се обливаше в пот. „Бъди нащрек!“ — беше му казал Баримор. Трябваше и сега да внимава да не издаде нещо, да не бъде принуден от Ласитър да стане предател.
Той пое дълбоко въздух.
— Отговаряй, по дяволите — рече Ласитър. — Няма да седя вечно тук. Или ще ми отговориш, или натискам спусъка.
Нат Хазард се сети, че и той е въоръжен, но мисълта за това го уплаши. Защо Ласитър не беше взел оръжието му? Явно искаше той да посегне към него, за да може да го убие уж при самоотбрана.
Но не, Нат не искаше да умира. Много му беше рано, нямаше и четиридесет години.
Ако си намери нова жена, която да му роди деца, животът ще започне отново. Не непременно в Блу Уотър.
— Стреля Джак Бенет! — чу се да казва той и се стресна от звука на собствения си глас. — Той уби и двамата.
— Логан Баримор ли ви заповяда?
— Да, разбира се. Естествено.
— А онази работа с Милтън и Бъд Парсън? — продължи разпита Ласитър.
Нат Хазард изруга вътрешно. Но нямаше как, вече си беше отворил устата.
— Заловиха Милтън и Бъд при опит за кражба на говеда — проговори той.
— Но двамата не са крали говеда, нали? — уточни Ласитър.
Нат Хазард се поколеба. Но каква полза да мълчи или да отрича? Така и така този кучи син знаеше всичко.
— Не, не бяха крали.
— А кон или пък сребърна лъжичка от къщата на Баримор?
— Нищичко.
— И ти ли беше един от свидетелите?
Нат Хазард се обля в студена пот. Искаше му се да потъне в земята от срам. Беше подал малкия си пръст на този тип и сега той щеше да го изстиска докрай.
