кон, седлото и всичките си неща.
Имаше още работа в Блу Уотър. Първо обаче трябваше да узнае как е Фе и да разбере дали братята й наистина са мъртви. Ако беше истина, значи Баримор беше убил четирима души от семейство Парсън. Затова трябваше да си получи заслуженото. Той нямаше да напусне града, преди да го е окачил на бесилката. По дяволите командирът, който го очакваше във Фармингтън! Не можеше току-така да изостави Фе и семейството й. Баримор беше богат човек. Ласитър ще го изправи пред съда и преди да увисне на бесилката, онзи негодник ще трябва да възстанови опожареното ранчо. Трябва да възмезди семейството за всички щети, и то в брой.
Успя да напусне незабелязано сградата, а също и града. Потегли по най-късия път към каньона Хако и когато стигна брега на Рио Хако, видя как срещу него в луд галоп се носи Фелиситас. Русата й коса се развяваше от вятъра. Тя замаха с двете си ръце. Отново яздеше мустанг, но не онзи бесен дявол от Долината на мустангите.
Ласитър спря, слезе от седлото и в същия момент тя пусна юздите на коня си, скочи на земята и се затича към него.
— Ласитър! — крещеше тя. — Ласитър!
Стройните й крака се носеха в бърз ритъм, очите й блестяха. Цялото й същество излъчваше щастие от новата среща с любимия. По едно време се спъна и за малко да се строполи на земята. Ласитър с един скок се озова до нея и я прихвана. Тя го прегърна и почна да го целува, като се смееше и плачеше от радост едновременно.
Ласитър я притисна здраво до себе си. Беше му изключително приятно да усеща близо до себе си стройното младо тяло и топлите й гърди. Целуна нежно очите й, нослето, врата. Тя притихна и затвори очи, за да се наслади на целувките му.
— Ти си свободен, Ласитър! — прошепна тя. — Знаех си, че ще дойдеш. Но къде са братята ми, тия дебелаци?
Ласитър притисна главата й до гърдите си и през косите й погледна нататък в каньона. И двамата бяха мъртви. Мъртви! Застреляни при опит за бягство, както беше написал онзи негодник още преди да им тегли куршума. Но как би могъл да каже това на Фе? Сърцето не му позволяваше да го стори.
— Къде са Лем и Ори? — попита отново тя и му се стори, че е разбрала нещо.
— Не зная — отговори предпазливо Ласитър. — Те ме откараха в Блу Уотър и оттогава не съм ги виждал.
Тя вдигна лице и впи очи в неговите.
— Ти си избягал от затвора?
— Да.
— Ласитър, моля те! Братята ми… — устните й затрепераха. — Разбери ме! Те не постъпиха честно с теб. Но са ми братя. Ако ги убиеш заради това, което ти сториха, аз…
И тя скри лице в гърдите му.
— Фе, аз се върнах само заради теб — увери я Ласитър и това беше самата истина. — Баримор ще продължи да ме преследва. Затова трябва да се махна оттук. Исках само да се уверя, че си на сигурно място. Имате ли убежище, където няма да открият теб и семействата на братята ти?
— А къде са Ори и Лем? Защо не се връщат? — продължи да пита Фе и се опита да прочете отговора в очите му.
— Сигурно ще потеглят насам като преден пост на Баримор. Затова е по-добре да ме няма, когато се върнат.
— Жените и децата са на сигурно място. Тук в каньона имаме скривалище, за което не знае никой. Но ти къде ще отидеш? Не познаваш тези места. Ще дойда с теб!
Тя се изплъзна от прегръдката му, отиде при мустанга си и се качи на седлото.
— Почакай! — помоли Ласитър и я последва. — Мисля, че е по-добре, ако останеш при жените и децата.
— Утре рано ще съм при тях. Хайде, ела! В планините знам няколко скривалища, които не са известни даже на Ори и Лем. Има дълго да ни търсят.
Той се поколеба.
— Ласитър, братята ми ще се сетят, че си тръгнал насам. Скоро ще бъдат тук. Моля те, ела!
Той се подчини на молбата й и докато яздеха, напрегнато размишляваше как по-безболезнено да й съобщи жестоката истина. Двамата излязоха от каньона и потеглиха нагоре към Долината на мустангите. Но на половината път Фе смени посоката. През прорязаната от пропасти планинска местност пътят водеше стръмно нагоре и те бяха принудени да слязат от конете и да ги водят за юздите. От около 2000 стъпки височина забелязаха под себе си група от двадесетина ездачи.
— Хората на Баримор! — посочи ги Фе. — Лем и Ори сигурно са с тях!
Ласитър дълго преди нея беше видял ездачите и беше сигурен, че Ори и Лем Парсън не са между тях.
Слънцето вече беше залязло, когато Фе спря пред една пещера.
— Вътре тече вода, има и място за конете. Само трябва да насечем дърва за огън. През нощта става много студено, а и аз съм малко зиморничава.
Тя му хвърли влюбен поглед и цялата поруменя. Той я взе на ръце и я целуна.
— Аз ще те топля!
— Не знаеш колко много те обичам, Ласитър! — прошепна тя и продължи да му го повтаря, докато двамата се озоваха върху постеля от клонки, покрита с връхната му дреха, голи и плътно прегърнати. Развълнуваната млада жена не можа да произнесе повече нито дума. Ласитър почувствува как лудо бие сърцето й, а когато сложи ръка върху стройното й тяло и започна да я милва, тя се разтрепера от глава до пети. Побиваха я ту горещи, ту студени тръпки. Тя се стресна леко, когато той проникна в нея, но бързо преодоля болката. Горещи вълни разтърсваха тялото й и скоро тя се отдаде напълно на удоволствията на любовта. После, напълно изтощена, тихо се сгуши в обятията на големия мъж, който, изпълнен с разбиране, й остави достатъчно време да се възстанови и да почувствува наново желание за любов.
6.
Баримор вдигна очи от бюрото си, когато откъм улицата шумно влезе Нат Хазард.
— Връща се и Уилям Ломакс с останалите. Май и те са нямали късмет. Или, въпреки всички заповеди, са убили копелето на самото място.
Тропот на копита се приближи до вратата, оставена отворена от помощник-шерифа. След минута ездачите спряха пред офиса и вътре влезе Уилям Ломакс, свали шапка и спря по средата на стаята.
Баримор сърдито изкриви лице. По вида на помощника му ясно личеше как е завършила акцията.
— По дяволите, Ломакс! Шестдесет мъже препускат навсякъде вече пети ден и не могат да открият един-единствен негодник!
— Сигурно е напуснал нашите места — отговори Ломакс.
— Открихте ли следи?
Ломакс поклати глава. Нат Хазард напрегнато наблюдаваше Баримор. Той присви очи.
— А в каньона Хако?
— Там няма никой. Нито жени, нито деца — каза Уилям Ломакс. — Целият каньон е свободен за стадата ви, сър!
— По-добре е да почакаме с това! Иначе хората ще си кажат, че и аз съм вътре в играта, за да си осигуря пасища. Трябва да е ясно, че сме премахнали крадци на добитък и бандити. И докато това не се разбере и в последната къща, ще почакаме с пускането на говедата.
— Да освободя ли хората? — попита Ломакс.
Баримор погледна през прозореца.
— Всички ли са наемници?
— Да, сър!
— Плати им и ги изпрати да си вървят!
Ломакс се обърна и закрачи навън с тежите си ботуши.
