Галопът продължаваше през зелената клисура.
Фе устоя на дивата езда. Но не и мустангът. Това безкрайно учуди Ласитър. Най-накрая тя го подкара към кошарата и враният жребец вървеше укротен. Беше мокър от пот. И на този див жребец му бяха омекнали коленете!
Ласитър задържа коня, докато Фелиситас слезе. Тя свали седлото и пусна жребеца свободно в кошарата. Ласитър отново препречи входа с големите греди. Фелиситас едва си поемаше дъх, но беше щастлива. Той отиде при нея и сложи ръка на рамото й:
— Май си съсипана, а?
Тя весело се засмя.
— Ни най-малко!
— Учиш го на добри маниери — припомни й той нейните думи.
В сините й очи проблесна гордост.
Фе носеше ръкавици от светла свинска кожа с обърнати маншети. Ласитър свали ръкавицата и целуна пръстите й един по един. Тя го погледна и леко се изчерви, после бързо го целуна и влезе в колибата. Ласитър я последва. Той трябваше да продължи пътя си и сега обмисляше как да й обясни всичко. Но просто не намираше думи.
На печката вреше вода. Скоро аромат на кафе изпълни колибата. Ласитър се облече и събра нещата си. Когато излезе от стаята със седлото, преметнато през рамо, едва не се сблъска с Фелиситас. Тя го беше наблюдавала през открехнатата врата.
— Ласитър, ти си отиваш! — Разочарование прозвуча в гласа й.
Какво можеше да й каже? В този миг пред колибата тресна изстрел. Двамата стреснато се обърнаха към вратата и Ласитър пусна седлото на пода.
— Излизай, Ласитър! Знаем, че си вътре! — прозвуча мъжки глас.
Той погледна към Фе.
— Кой е този?
В очите й се изписа страх.
— Господи, ами братята ми? Как е дошъл дотук? Това е Уилям Ломакс, един от хората на Баримор.
Фе тръгна към вратата. Ласитър я задържа и я дръпна навътре.
— Не мърдай от мястото си! — пошепна й той. — Ако някой стреля, навеждай глава!
После отиде до прозореца и погледна навън.
Бяха осем мъже. Колибата имаше само един прозорец. Дявол знае колко души се бяха събрали от другата страна.
— Ласитър, излез доброволно! — отново извика гласът. — Иначе ще подпалим колибата…
Ласитър широко разтвори вратата и излезе на прага. С бърз и изпитателен поглед обходи събраните мъже.
Уилям Ломакс беше висок и силен мъж на около четиридесет години. Слабото му, прорязано от бръчки лице беше гладко избръснато. Носеше ботуши с дълги кончове и въпреки горещото лято беше облечен с дълго черно яке. С две ръце държеше уинчестъра си. Другите мъже също държаха пушките си готови за стрелба и насочени право към Ласитър.
— Какво има? — попита спокойно Ласитър.
— Шерифът иска да те види — отсече Уилям Ломакс. — Ти какво си мислеше?
— Говориш за Баримор? — уточни Ласитър.
— Баримор е шерифът. И не си въобразявай, че пълномощията на шерифа на Блу Уотър не стигат дотук. Законите на мистър Баримор важат дотам, докъдето стигат пушките му. — Той посочи мъжете около себе си. — Ето тия пушки. Сега ясно ли е?
По лицето му се виждаше, че е убеден в това, което говори. Ласитър не си правеше никакви илюзии. Осем души! Осем изстрела! Не беше малко.
Въпреки това не можеше просто да подвие опашка и да се остави да го хванат.
Явно беше сгрешил, че се стремеше да избяга от преследвачите си с надеждата да не стигат до открит сблъсък. Още в града трябваше да изстреля всичките си куршуми. Тази страна не прощаваше грешките, дори и най-дребните. Затова и подобна грешка трудно можеше да се поправи.
— В името на закона! Ласитър, ти си арестуван! — викна Ломакс и тръгна с отмерени крачки към него с насочен уинчестър. — Дай оръжието! — И протегна лявата си ръка.
Ласитър беше наясно, че трябваше да се действува бързо, ако иска да спаси живота си. Никога досега не беше се предавал без борба, беше използувал и най-малкия шанс да спечели играта.
Този път шанс му предостави самият Уилям Ломакс, който, нищо неподозиращ, пристъпи в неговия обсег на действие. Ласитър посегна с две ръце, дръпна пушката от ръцете на Ломакс, изтегли собствения си револвер и притисна дулото в корема му.
Ломакс за кратко време преодоля изненадата си. Но и това колебание беше достатъчно за Ласитър. Той хвърли пушката настрана, измъкна колта му от кобура и също го метна настрани.
Ломакс и физически се оказа по-слаб от Ласитър. Когато той го стисна с две ръце, съпротивата му бързо отслабна. Ласитър го обърна, сграбчи го за яката, насочи пистолета зад ухото му и пристъпи напред срещу другите мъже, които не смееха да помръднат. Всичко стана твърде бързо, а и никой не искаше да рискува живота на Уилям Ломакс.
— Още някой иска ли да опита? — Ласитър ги обходи с бърз поглед. Лицата на мъжете останаха безизразни, никой не се раздвижи.
— Тогава изчезвайте! Бързо към завоя! Ломакс ще остане тук.
Мъжете се поколебаха, но после отпуснаха оръжията си и потеглиха. Без дори да се обърнат назад, те мълчаливо и плътно един до друг заслизаха надолу в западна посока.
— Това няма да ти се отрази добре, Ласитър! На нея също — каза със скърцащ глас Ломакс.
Ласитър така трясна с револвера си по тила Ломакс, че той политна напред.
— Какво общо има тя? — попита сърдито Ласитър.
— Ти си търсен от закона — отговори Ломакс, надигна се на колене и разтърка тила си.
— Какво? Какъв закон? Само че ми отговори както трябва!
— Законът на мистър Баримор!
Ласитър се изсмя и отпусна револвера си.
— Изчезвай! И никога повече не се мяркай насам! Много здраве на Баримор! Ако продължавате да ме преследвате, ще се върна в Блу Уотър. А там и сто души като теб няма да могат да го защитят. Защото ще си взема верен приятел. — И Ласитър вдигна ръка с четиридесет и пет милиметровия пистолет. — Този!
— Нека онази курва вътре ти каже кое ще бъде по-добре за вас — предупреди го Ломакс.
Ласитър стреля и Ломакс се сви разтреперан, когато шапката му отлетя.
— Не смей повече да си отваряш устата, защото следващият куршум ще заседне три сантиметра по- ниско!
Уилям Ломакс хвърли към него поглед, пълен с гняв и омраза. Но насоченият револвер го укроти и той бързо стана, вдигна шапката си и се оттегли от полесражението. Хората му вече бяха изчезнали. Ласитър се загледа след него с присвити очи.
— О, Господи! — въздъхна зад него Фе. — Качили са се откъм каньона Хако!
Той се обърна към нея.
— Нали братята ми знаят, че съм тук! — извика отчаяно тя. — А това може да означава единствено, че са мъртви! — Фе скри лице в ръцете си и избухна в отчаян плач. — Боже Господи!
Ласитър я прегърна.
— Успокой се! Ще отидем да видим. Още нищо не се знае.
— Братята ми знаят, че съм тук! Никога не биха пропуснали Ломакс и хората му. Казах им какво щяха са сторят с мен Харалд Берл и Лаурел Джуд там долу на шосето, ако не беше се появил ти. Нали много добре знаят колко ме е страх от хората на Баримор!
Нищо не можеше да я успокои. Тя искаше веднага да оседлае мустанга, но Ласитър успя да я разубеди. Както предишния ден, той я взе пред себе си на седлото е тръгна след Ломакс и хората му, които вече бяха изчезнали между скалите.
Пътят водеше към изхода на зелената долина през тясна клисура със стръмни стени, които при
