закълне в това. Но, без да усети как, тия кучи синове се появиха внезапно пред него.
Пътят вървеше стръмно нагоре. Кафявият жребец пристъпваше с усилие, главата му висеше надолу. Изведнъж спря.
Ласитър дръпна юздата и вдигна очи. На около сто ярда по-нататък между скалите изникна нечия фигура. Беше жена, облечена в дълга светлосиня рокля, която вятърът увиваше около краката й.
По-късно Ласитър можеше да се закълне, че не беше и помислял за Фелиситас. Но това беше тя.
Той спря и изпусна юздите от ръцете си. Тя се затича надолу.
— Хелоу, Ласитър!
Той се учуди, че е запомнила името му.
Тя стоеше срещу него с дългата си руса коса, сплетена на плитка, с широката пола, увита около краката й — и се усмихваше.
— Фелиситас! — промълви Ласитър, изненадан и зарадван.
— Кажи „Фе“!
— Фе! — И той вдигна дясната си ръка за поздрав. — Как си?
Тя вече беше при него и обви ръце около шията му, сякаш бяха стари познати. Изгледа го внимателно и нежно докосна с върховете на пръстите си брадясалото му, потно и прашно лице.
— Вече трети ден те гонят в кръг, защото си убил двама мъже заради нас, конекрадците — каза тя и го целуна леко по върха на носа. — Бедничкият ми! Изглеждаш толкова уморен и гладен… Защо не дойде веднага при нас? Май си твърде горд. Или те е страх, че онези ще имат предлог да ни нападнат?
— От вчера на обед вече не знам къде съм!
— Тогава се радвай, че те намерих! — Тя се засмя и го пусна, тъкмо когато той се канеше да я притисне до себе си и да я целуне. — Ела! Тук горе няма да те открият.
Тя го побутна към коня му. Въпреки че смяташе да върви пеша, той се метна на седлото. Тя просто стъпи на ботуша му и се сгуши в него. Взе поводите от ръката му и подкара кафявия жребец. При това обви врата му с лявата си ръка и го погледна в очите. Сияеше така просто и естествено, че той я почувствува като своя сестра, която отдавна не беше виждал.
Дори кафявият жребец се зарази от нейното добро настроение. Досега едва-едва беше кретал в мъчителната горещина през стръмните скали. А сега закрачи бодро и гъвкаво като елен в сенчеста гора, макар че нито теренът, нито температурата се бяха променили.
— Защо не ми каза, че Баримор е самият шериф? — упрекна я Ласитър.
— Нали ти казах, че Баримор тук е всичко! — усмихна се Фелиситас и лицето й отново засия. — Казах ти също, че беше по-добре да не се намесваш. А на всичкото отгоре си застрелял и ония двамата! — Тя поклати русата си главица. — Само заради някаква си конекрадка…
Тъкмо преминаваха върха на скалите и пред очите на Ласитър се разкри зелена клисура със стръмни стени. Тук работеха ловците на коне. На мустанги!
Бяха издигнали високи бели стени от корабно платно, които заблуждаваха мустангите, че са истински скали. Те скриваха от очите на дивите коне приготвения им капан, в който неминуемо попадаха, когато, подкарани от викачите, искаха да избягат между предполагаемите скали.
Това обаче не беше каньонът Хако. В тази долина братята на Фелиситас ловяха мустанги. От другата страна имаше барака и площадка за обяздване. Това личеше по двете кошари, в които оседлаваха диво отбраняващите се четириноги.
Фелиситас насочи жребеца към хижата.
— Дотук може да се стигне само през каньона Хако — обясни тя на Ласитър, когато слязоха пред колибата. — И докато аз съм тук, братята ми няма да пуснат никого да се качи горе.
— Значи тук все още има диви коне? — попита Ласитър и се огледа с интерес.
— От хубави по-хубави! — въодушевено отговори Фелиситас. — Сега са на север. Вчера наблюдавах две млади жребчета. Ако имаме късмет, първото стадо ще се появи само след два-три дни.
„Ако имаме късмет!“ Какво искаше да каже? Дали говореше за себе си и братята си, или мислеше и за него? След два-три дни! Ласитър искаше да си отспи, а и жребецът му се нуждаеше от почивка. После обаче трябваше да продължи пътя си. Очакваше го командващият на Бригада Седем. А подобна отлагателна причина, колкото и руса и стройна да е, не можеше да бъде призната от неговите хора. Хубавичко щяха да го наредят!
— Погрижи се за коня си! Аз ще приготвя нещо — рече Фелиситас и Влезе в колибата.
Ласитър хвана юздата и поведе кафявия жребец към преграденото място. Зад оградата забеляза великолепен мустанг, който пасеше свободно, но беше вързан с дълго въже за едно дърво и носеше букаи на предните си крака. По този начин конят правеше само малки крачки и не можеше да развали всичко наоколо в стремежа си да се освободи. Жребецът обърна към тях интелигентните си очи.
Ласитър свали седлото от коня си и го пусна да пасе свободно. Зад кошарата през долината течеше малка рекичка. Кафявият жребец веднага препусна натам. Мустангът изцвили, сякаш искаше същите права и за себе си. Десет подскока в едната посока, десет в другата, с високо вдигната глава и с очи, вперени в кафявия жребец.
В този момент от колибата излезе Фелиситас.
— Кротко! — извика тя и плесна с ръце.
Мустангът спря, обърна се към нея и размаха опашка.
— Доведох го със себе си тук горе — обясни тя на Ласитър, — за да не скучая и онези в каньона да не ме обвиняват, че само ям и нищо не върша.
— Обяздваш ли го?
— Той е едно проклето копеле, псе от преизподнята! Като се съблека, ще те уплаша. Цялата съм на сини и зелени петна. — Тя се върна в колибата. — След пет минути ще ядем.
Ласитър дълго гледа след нея с присвити очи. „Като се съблека…“ Дали наистина е още момиче? Почти повярва в това…
Мустангът отново изцвили, но скоро наведе глава и продължи да пасе. Жребецът на Ласитър жадно пиеше вода. Когато утоли жаждата си и се обърна към сочната трева, Фелиситас повика Ласитър.
Той пристъпи вътре и свали новия стетсън от главата си. Фелиситас, която носеше тенджерата от печката на масата, изненадано спря.
— Имаш добри маниери — промълви учудено тя.
— Братята ти не правят ли така? — ухили се Ласитър.
— Ах, те ли? Никога не си свалят шапката, а и се протягат по време на ядене.
Ласитър седна и през цялото време внимаваше да не опира лактите си на масата.
Имаше агнешко с фасул. Как ухаеше само! Едва по време на яденето той забеляза колко много е огладнял.
— Отлично! Много хубаво готвиш, Фе!
— Само го притоплих. Сготвих го, когато дойдох тук горе. Не обръщам голямо внимание на яденето.
— Дни наред ядеш едно и също?
Тя се засмя.
— Всеки ден да готвя — твърде много работа. Пък и не ми е приятно. Когато съм в ранчото, никога не готвя. Само когато съм сама, както тук горе.
— Кой те научи да обяздваш коне?
— Сама. Гледах братята си да плуват и когато един ден паднах във водата, вече можех да плувам. С обездката беше същото. Бяхме уловили един черен жребец. Същият негодник като онзи отвън. Когато вече никой не смееше да го яхне и братята ми искаха да го оставят за товарен кон, аз посмях да се кача отгоре му. Едва не ми счупи кръста. Но пък му изкарах всичкия въздух от конските дробове. Два пъти повторих този номер. После вече придоби по-добри маниери. По това се познават добре възпитаните коне. Че имат маниери. С мъжете е същото. За съжаление братята ми са зле възпитани.
— Колко братя имаш?
— Четири.
— О!
Тя наведе очи.
— Двама от тях са вече мъртви.
