Тези мисли пронизваха ума му, докато гледаше красивата жена пред себе си. Той забеляза, че воините на апачите също не могат да се изтръгнат от вцепенението си.
Никога досега тези мъже не бяха преживявали подобно нещо. Тази прекрасна бяла жена им се предлагаше като същинска уличница! Тя им обещаваше неща, за които един индианец можеше само да мечтае. И всичко това, за да спаси живота на Ласитър.
— Даваш всичко? — попита вождът. — Наистина ли, жено? Или това е само измама?
Той говореше доста правилен, но твърд англо-американски. Думите му звучаха някак вулгарно, но въпреки това Ласитър не можеше да отрече известната му образованост.
— Ренегадо — каза жената, — нали така те наричат, стари негоднико! Ел Ренегадо! Тук съм, за да сключа сделка с теб. Готова съм да платя. Ще получиш от мен всичко, каквото искаш.
Тя хвърли кратък поглед към Ласитър. В очите й се четеше примирение и горчивина.
Ласитър много добре я разбираше. В ума му отново изникнаха спомените — всички ония незабравими часове, прекарани с тази жена. А си мислеше, че е забравил всичко, след като я напусна.
Тя искаше на всяка цена да го задържи при себе си. Беше готова да плати най-високата цена.
Хуанита Перада. Русата мексиканка. Необикновена жена. Не само защото русата коса рязко я отличаваше от повечето й сънароднички. Не, тя с цялата си личност се издигаше високо над сивата маса.
Бандитите сякаш бяха забравили Ласитър. Той вече не ги интересуваше. А и имаха достатъчно време да се разправят с него. Беше вързан и не можеше да им избяга.
— Защо се жертваш заради него? — попита смаяно Гордо. — И кой ти гарантира, че ще спазим обещанието си? Ние сме ренегати, жено. Свикнали сме да вземаме от живота каквото си поискаме. За мен и моите приятели понятието чест не съществува. Бързаме да живеем, защото сигурно няма да мине много време и дяволът ще отнесе душите ни.
Собствените му думи сякаш още повече го възбудиха. В тях звучеше горчивина и дива ярост. Това беше гневът на изхвърления от обществото човек, който може да разчита само на себе си.
Вождът бавно тръгна срещу жената. Тя го очакваше, без да помръдне. Лицето й беше като издялано от камък. Дори не трепна, когато апачът сложи ръка на рамото й. Не издаде нито звук, когато я дръпна грубо към себе си и ръцете му се плъзнаха по стройното й тяло.
Ласитър почти повярва, че това е само сън. Може би разгорещеното му въображение рисуваше картини, които не можеха да бъдат действителност. Затвори очи, но когато отново ги отвори, гледката беше същата.
Не беше сън. Действителността, която се разкри пред очите му, беше ужасяваща.
Вождът на апачите падна заедно с жената върху сухата бяла земя. Нима искаше пред очите на всички да вземе онова, което жената така щедро му беше предложила?
Той легна върху нея и се изсмя. Но смехът внезапно секна.
Гордо продължи да лежи тихо, като вкаменен.
Нито Ласитър, нито апачите разбраха, че ситуацията се е изменила. Те виждаха само, че вождът на апачите продължава да лежи върху бялата жена, без да помръдва.
Какво се беше случило?
2.
Русата мексиканка светкавично беше измъкнала пистолет изпод роклята си. Един двуцевен „Деринджър“. Тя притисна двойното дуло в бронзовите гърди на апача и изсъска:
— Хванах ли те, Гордо! Мога да те убия, вожде. Само да помръдна пръста си, и ще се озовеш във вечните ловни полета.
Гордо остана безмълвен. Беше вцепенен от изненада. Тази атака беше напълно неочаквана за него. Хуанита Перада продължаваше да лежи по гръб под него и той болезнено усещаше натиска на дулото право в сърцето си.
— Махни се от мен! — заповяда жената. — Но бавно и внимателно. При първото подозрително движение ще стрелям. Само ако знаеш колко ми се иска веднага да те убия! Защото на съвестта ти лежат мъжът ми и детето ми.
Гласът й беше възбуден и изпълнен с омраза. Въпреки това сърцето й беше студено като лед.
Вождът на апачите внимателно се отдели от нея и застана на колене. Хуанита продължи да лежи по гръб, стискайки пистолета в десницата си.
— Убий ме — каза Гордо, — но и Ласитър ще умре. После всичките ми бойци ще се нахвърлят върху теб. Тежко ти, Рубия!
Той беше прав, разбира се. Страшна участ очакваше Хуанита, ако убие вожда на бандата. Но тя беше тръгнала по този път и от него нямаше връщане.
Важното сега беше друго — Хуанита се надяваше, че Гордо все пак ще се уплаши от смъртта и ще отстъпи. Не й се вярваше, че току-така ще се принесе в жертва. Макар че тази постъпка щеше да спаси честта му за вечни времена. Никой повече нямаше да го смята за страхливец.
Хуанита Перада не знаеше какво ще реши Гордо. Можеше само да се надява. Беше готова да умре, ако не й остане друг изход.
Тя мълчаливо втренчи очи в индианския вожд. Двамата поведоха истински двубой с погледи. В крайна сметка Хуанита хладнокръвно проговори:
— Заповядай на воините си да освободят Ласитър! Веднага или ще стрелям!
Апачът се поколеба. Очите му диво святкаха.
— А после? — попита той. — Как си представяш нещата по-нататък?
Хуанита Перада беше студена като лед. Спокойствието й бе учудващо. Беше се примирила със смъртта, в случай че планът й се провали.
— Ще видиш, Гордо — усмихна се тя. — Дай заповед! Нямам много време.
Апачът леко обърна глава и извика на езика на своя народ:
— Пуснете го на свобода! Отвържете въжето!
Воините му веднага се подчиниха. Бързо развързаха дебелите въжета, с които Ласитър беше завързан за грапавото стебло. Той въздъхна с облекчение и олюлявайки се, се отправи към мястото, където бяха оставени дрехите му. Посегна с треперещи ръце към прашните и пропити с пот панталони, после към ризата и елека. Когато най-после закопча колана с револверите на кръста си, се успокои.
Тръгна с твърда крачка нагоре по склона, без дори да трепне под палещото слънце. Даже не се изпоти, тъй като тялото му беше изсъхнало като старата кожа на седлото му. Спря с широко разкрачени крака пред Хуанита и апача.
— Мисля, че съм ти много задължен — обърна се Ласитър към русокосата мексиканка. — Надявам се някога и аз да ти отвърна със същото.
— Аз също се надявам — усмихна се в отговор тя. В тези думи прозвуча цялата й любов.
Апачът Гордо продължаваше да клечи на горещата земя. Жестока усмивка играеше по тънките му устни.
— Много интересно, как ще се измъкнете оттук — промълви той. — Никога няма да успеете.
Явно бе уверен в хората си, макар че самият той беше в опасност. Усещаше своите воини зад гърба си и това го правеше дори нагъл.
Ласитър кимна.
— Да, Гордо, прав си — каза спокойно той. — Трудно ще се измъкнем оттук. Въпреки това се обзалагам с теб на каквото искаш, че ще успеем. Ставай, Гордо! Време е да вървим!
Апачът бавно се надигна. Лицето му беше сковано в каменна маска. Само очите му проблясваха.
Ласитър се обърна към останалите воини, които чакаха неподвижно.
— Пушката ми! — извика той. — И три коня! Моят, този на вожда и един за сеньората. Пронта, побързайте! И без глупости, иначе шефът ви веднага ще умре.
Ласитър съвсем не беше толкова сигурен, че ще се измъкне оттук. Шансовете бяха минимални. Но трябваше да рискува.
Беше дал честната си дума на един мъж от Сонора. Това беше причината, поради която беше напуснал
