Гордо каза на воините си:
— Кълна се в Маниту — тези двамата скоро ще имат нужда от помощ. Продължаваме след тях. Не бива да ги изпускаме от очи.
Той пришпори мустанга си и воините му го последваха. Те внимателно се взираха в облака прах, надигащ се изпод копитата на конете, които препускаха с всички сили.
— Този Ласитър е необикновен човек — промълви сякаш на себе си Гордо. — Първо щях да го убия, а сега бързам да му помогна… Живеем в странен свят.
Воините му мълчаха. Всички бяха чули думите на вожда. Тези думи ги накараха дълбоко да се замислят. Животът на всеки един от тях беше изпълнен с битки, убийства и омраза. Всички се бяха заклели да убият колкото се може повече бледолики. Тази клетва ги обединяваше досега.
А ето че днес се бяха сблъскали с Ласитър. С този толкова необикновен мъж. Имаха намерение да го убият, както убиваха всеки изпречил се на пътя им бял мъж. Никой не беше успял да се измъкне жив от желязната им хватка. Но този път нещата се бяха обърнали.
Затова всеки един от тях изрази мълчаливо съгласие с думите на вожда си. Апачите с готовност щяха да помогнат на грамадния американец и на русата жена, когато станеше нужда.
3.
Вече се свечеряваше. Все още беше твърде горещо. Обикновено по това време на деня хората се криеха по къщите си или под някоя по-дебела сянка. А повечето мъже пълнеха баровете и се наливаха с всевъзможни питиета, от които им ставаше още по-горещо и главите им помътняваха.
Този следобед обаче всичко беше различно. Широката главна улица на Каза Гранде и тесните странични улички гъмжаха от народ, коне и каруци. Това стълпотворение ясно показваше, че предстои някое интересно зрелище, което тълпата за нищо на света не би искала да пропусне.
На бесилката, издигната насред големия площад, се люлееше току-що окачената примка.
В малкия затвор зад офиса на шерифа палачът очакваше жертвата си.
Арч Колеман вече не се надяваше на нищо. Той седеше на ръба на коравия нар в мръсната килия, знаейки, че скоро ще го отведат на бесилката.
Чувствата му бяха притъпени. Усещаше само безгранично отчаяние. Страшно беше да поемеш последния си път, когато нямаш вина за престъплението, в което те обвиняват.
Ръцете му бяха заключени в стоманени белезници. Дълго си беше блъскал главата да открие някаква възможност за бягство. Но нямаше изход. Краят изглеждаше неизбежен.
Пред решетките застана шерифът Берн Стюдмън, сериозен сивокос мъж на около 50 години. Лицето му напомняше това на стар вълк, преминал през всевъзможни изпитания, Макар че косите му сивееха, мустаците, които украсяваха горната му устна, бяха катраненочерни.
— Скоро ще те отведат — проговори тихо той. — Мога ли да ти помогна с нещо, Арч?
Арч Колеман горчиво го изгледа и поклати глава.
— Не, Верн — отговори уморено той. — Благодаря ти за всичко. Ти беше единственият в този град, който повярва в невинността ми. Опита се дори да ме защитиш пред съда. Постара се да откриеш доказателства, че аз не съм убил жена си. Как да я убия! Та аз живях с нея цели 20 години и толкова я обичах…
Шерифът сериозно кимна.
— Прав си, Арч — прошепна той. — Знам всичко. Въпреки това всички доказателства са срещу теб. Толкова свидетели те обвиниха пред съда! Но ти и сам знаеш това. Чули са, че си се скарал ужасно с жена си и си заплашил, че ще я убиеш, ако се срещне още един път с Ред Клайд Мълиган.
Осъденият се загледа мрачно пред себе си. След малко отчаяно поклати глава.
— Лъжи, само лъжи! Проклети, коварни лъжци! Никога жена ми не е имала връзка с Мълиган. Лиза беше вярна и предана съпруга. Готов съм да се закълна във всичко свято!
— Така е — кимна замислено шерифът. — Ред Клайд каза същото. Но никой не му повярва. Арч, аз винаги съм те смятал за най-добрия човек. Проклятие! Да не бяха тези доказателства! Веднага щях да те пусна оттук и да се опитам да улесня бягството ти.
Арч бавно вдигна глава и се опита да се усмихне.
— Да, Верн — промълви измъчено той. — Вярвам във всяка твоя дума. Би направил всичко за мен, но ръцете ти са вързани. Положил си клетва пред закона и свято я спазваш! Но въпреки това…
Арч Колеман преглътна с усилие. Той наведе очи, за да не забележи шерифът сълзите, които се стичаха по страните му. Беше на края на силите си. В устата му горчеше.
— Може би е по-добре, че ще умра — произнесе задавено той. — Скоро ще бъда при моята Лиза.
Шерифът Стюдмън също наведе глава и сърдито изгледа звездата, която светеше на гърдите му.
„Проклета звезда — помисли си той. — Само да не беше тя! Веднага щях да…“
Внезапен шум прекъсна мислите му и той обърна глава. В затвора беше влязъл среден на ръст мъж с плешива глава и огромни светлосини очи. Това беше Кал Шарон, палачът на Каза Гранде.
— Време е, шерифе — проговори той. — Часът настъпи. Съдията ми заповяда да отведа осъдения.
В гласа му нямаше и следа от каквото и да било чувство. Арч Колеман чу думите му, но не помръдна. Мислите му бяха при Лиза, мъртвата му съпруга.
От време на време се сещаше и за най-добрия си приятел. За човека, с когото бяха свързани последните му надежди. Той беше единственият, който би могъл да му помогне в тази безизходна ситуация.
Осъденият на смърт мислеше за Ласитър. В този миг зад палача се появиха двамата му помощници.
Край. Часът беше настъпил. Вече нямаше никаква надежда.
Шерифът се обърна с отпуснати рамене. Нямаше сили да произнесе нито дума.
В същия момент откъм офиса прозвучаха силни гласове. Арч Колеман слисано вдигна очи и сякаш се събуди от дълбок сън. Единият глас му беше познат! Познаваше го толкова добре, колкото и собствения си.
Ласитър беше тук! Най-после!
Колеман спонтанно сключи ръце, сякаш искаше да се помоли. Този глас беше вестител на нова надежда.
Ласитър щеше да опита всичко възможно и невъзможно. Той разполагаше с хиляди хитрости.
— Я вървете по дяволите! — изкрещя в този миг Ласитър. — Как може да не ми разрешавате да поговоря със собствения си брат, и то преди да го обесят! Няма ли у вас капка човечност?
После се чу женски глас.
— Аз също искам да прегърна брат си! За последен път! Настоявам да ни пуснете! Ако не ми позволите да го видя, ще се оплача на губернатора.
Един от помощниците на шерифа влезе в затвора.
— Дявол знае какво е това, шефе! — извика той. — Чухте ли какво искат онези двамата?
— Чух всичко — отговори спокойно шерифът. — И съм на мнение, че мъжът и жената имат право да видят за последен път брат си и да говорят с него.
Шерифът Стюдмън беше истински мъж. Той беше справедлив и искрен служител на закона. Всяка негова дума, всеки жест излъчваха спокойствие и сигурност. Той поглади бавно мустаците си и се отдръпна встрани, докато Ласитър и Хуанита Перада влизаха в затвора. Очите на осъдения проблеснаха за миг, но той веднага се овладя.
— Джон! — извика радостно Арч. — Люси, мила! Какво щастие, че дойдохте навреме!
Никой не разбра какво всъщност искаше да им каже. За всички присъствуващи това беше само една трогателна среща между роднини, които отдавна не са се виждали.
След Ласитър влязоха четирима души. В ръцете си стискаха пушки, насочени право в гърба му. Изглеждаше, че Ласитър няма никакъв шанс срещу толкова много хора.
Той обаче беше на друго мнение. Беше изиграл тази сцена, залагайки всичко на карта. Начинанието му беше безумно смело и благодарение на това имаше шанс да успее.
Беше оставил колана с револверите в офиса. Бяха го претърсили за оръжие. Обискът беше щателен, но не намериха нищо. Нито пистолет, нито дори джобно ножче.
