През цялото време палачът не помръдна от мястото си, продължавайки глупаво да се подхилва.
Шерифът спокойно погледна Ласитър в очите. Цялата тази история сякаш го забавляваше. Той изобщо не се боеше за живота си.
— Ами сега, мистър Ласитър? — попита иронично той. — Как си представяте по-нататъшните си действия?
Четиримата затворници заедно с палача бяха наклякали на пода в килията и трепереха от страх.
— Първо пуснете Арч Колеман — отговори Ласитър. — После ще видим.
Шерифът се раздвижи. Ласитър с усмивка забеляза облекчението, изписало се по лицето му.
Вярно беше — шерифът Стюдмън се радваше, че приятелят му Арч Колеман ще се измъкне, макар и по този насилствен начин. Затова той весело намигна на осъдения и отключи килията. Двамата се разбираха без думи.
За съжаление останалите също забелязаха това. Четиримата мъже затракаха със зъби като вълци, а палачът студено проговори:
— Имам чувството, че вие действувате в съгласие с тези проклети престъпници…
Видът му стана още по-отблъскващ.
Ласитър го изгледа презрително и тикна револвера си в гърба на шерифа. В подобно положение и най- малките грешки можеха да бъдат фатални. Затова той постоянно беше нащрек.
— Виждате, че нямам друг избор — отговори спокойно шерифът. — Ако не се подчиня, тук ще настане същинска кланица. Нима трябва да се оставя да ме убият само за да спася един убиец?
Палачът премълча. Нямаше какво да каже, защото шерифът беше прав. От тази ситуация нямаше изход, така че никой не можеше да обвини Стюдмън в каквото и да било.
Ласитър и шерифът отново се спогледаха.
— Дайте ключовете, шерифе! — нареди той.
Стюдмън веднага се подчини.
— Но как ще излезете оттук? — попита тихо той. — В града е пълно с народ. Всички искат да видят обесването. Вслушайте се, Ласитър! Вече проявяват нетърпение.
Ласитър заключи двете килии и се върна в офиса, където беше оставил оръжията си. Бързо препаса колана с 44-калибровия „Ремингтън“ и хвърли поглед към главната улица, осветена от лъчите на залязващото слънце. Пред офиса се беше събрала голяма тълпа, която нетърпеливо чакаше. Ласитър ясно разбра това по лицата на мъжете, които диво жестикулираха. В дъното на площада видя бесилката, чиято примка се клатеше от вятъра.
Хората трескаво разговаряха и се смееха. Мнозина си бяха донесли бутилки с уиски, които често надигаха.
Арч Колеман и Хуанита Перада пристъпиха зад него и също се загледаха в множеството. Колеман прехапа устни.
— Диос! — промълви пресипнало русата мексиканка. — Дали ще се справим, амигос?
Ласитър не отговори. Умът му трескаво работеше. Беше свикнал да говори само тогава, когато планът е готов в главата му. Но засега не виждаше изход.
А трябваше да го намери, и то бързо! Отвън някой извика:
— Ей, шерифе! Кога най-после ще започне обесването? Да не би съдията да е отменил присъдата си? По дяволите, нима сме дошли напразно?
Отзад помощниците почнаха да крещят от килията си, но междинните стени бяха дебели и виковете им не проникваха до улицата.
— Ами сега? — попита Арч. — В този град се разпореждат хората на Ред Клайд Мълиган. И жителите му са толкова наплашени от тия кучи синове, че за мен наистина няма изход. Дано поне ти имаш идея как да се измъкнем.
— Шерифът добре ли е настроен към теб? — попита тихо Ласитър.
Арч Колеман сви рамене.
— Бяхме доста добри приятели. Но това се промени, когато ме обвиниха, че съм убил жена си. Но аз не съм убиец! Аз…
Ласитър рязко го прекъсна.
— По-късно ще ми разкажеш всичко, Арч. Той разбира ли от дума?
— Да, така мисля.
Ласитър бързо се върна обратно в затвора. Четиримата помощници и палачът продължаваха да крещят с дрезгави гласове, макар че никой не ги чуваше. Шерифът стоеше спокойно в съседната килия.
Арч Колеман и Хуанита Перада също се върнаха в затвора и хлопнаха вратата зад себе си, за да не прониква шумът отвън. Ласитър пошепна на Колеман:
— Тези тук трябва да млъкнат. Иначе в крайна сметка ще ги чуят и тогава тежко ни!
Той отключи вратата на килията и застана срещу мъжете с пистолет в лявата си ръка. Нямаше да стреля с него, защото това би било напълно безсмислено. Един-единствен изстрел би разрушил всичко.
Петимата мъже знаеха това. И двамата най-смели веднага се нахвърлиха срещу Ласитър. Смятаха, че бързо ще се справят с него.
Но криво си бяха направили сметката. С всеки друг може би биха се справили, но не и с грамадния американец. За част от секундата той се превърна в тигър. Юмрукът му улучи първия нападател в брадичката, а вторият беше ударен по главата с дулото на пистолета.
В килията започна страшен бой. Сякаш мечка гризли се сражаваше с дузина подивели кучета. Дори палачът, който иначе беше страхливец, се включи в нападението, защото беше уверен в крайната победа.
Петима здрави мъже бързо щяха да се разправят с този проклет американец.
Но стана точно обратното. Никой нямаше шанс срещу Ласитър.
След няколко минути в затвора се възцари тишина. Двама от помощниците лежаха в безсъзнание на пода. Другите двама се свиваха в ъгъла с разширени от ужас очи. Плешивият палач трепереше с цялото си тяло, въпреки че на ръст беше почти колкото Ласитър.
В този миг Ласитър беше осенен от великолепна идея. Невероятна и много рискована.
Първо обаче трябваше да се погрижи за затворниците. С помощта на Арч Колеман той ги овърза така здраво, че никой не беше в състояние да се раздвижи. Собствените им носни кърпи бяха натъпкани в устите им, за да не крещят. Най-накрая се заеха с палача. Вързаха ръцете му на гърба и тъй като нямаше носна кърпа, натъпкаха в устата му парче памучен плат. Ласитър измъкна острата си кама и сряза част от пропитата с пот риза, при което плешивият мъж едва не се строполи в безсъзнание на земята.
— Моля ви се, мистър, недейте! — изхриптя той с разширени от ужас очи. — Ще направя всичко, което искате от мен!
— Дръж си устата затворена! — изръмжа Ласитър. — Няма да ти разпоря корема. Ще отрежа само едно парче от гадната ти риза…
В следващия миг палачът също замлъкна с втъкнат между пожълтелите му конски зъби парцал.
— Идиот! — промърмори презрително Ласитър и излезе от килията. После се обърна към шерифа: — Обяснете ми процедурата на обесването!
Шерифът сви рамене.
— Не знам какво възнамерявате да правите, Ласитър.
— Палачът слага ли си маска, когато отвежда осъдения на бесилката?
Шерифът веднага разбра.
— Това е рисковано начинание, Ласитър. Не ми се вярва да успеете да изведете Колеман от града.
Ласитър замислено кимна. Вече беше начертал подробно плана си: да си сложи маската на палача, да отведе Арч под бесилката и да измами зяпащото множество с внезапно бягство. Само безумната смелост имаше шансове за успех. Навън бързо се смрачаваше.
— Те ще се питат къде съм аз, къде са помощниците ми — продължи шерифът. — Не може единствено палачът да води осъдения.
Но Ласитър не го слушаше. Беше му хрумнала нова идея и той без съжаление се отказа от старата. Това беше последната му възможност.
Четиримата помощници злобно се ухилиха, доколкото им позволяваха натъпканите в устите им кърпи.
