русата мексиканка и се беше отправил на север. Трябваше да премине в Аризона, но попадна в ръцете на апачите.
А в Каза Гранде го чакаше Арч Колеман. Той беше стар приятел на Ласитър. Оставаха му още само два дни. Ако не пристигнеше навреме, Арч Колеман щеше да бъде загубен. Въпросът беше на живот и смърт. Ласитър трябваше да пристигнеше навреме с цената на всичко.
Защото Арч Колеман щеше да бъде обесен.
Ласитър научи това в Сонора. В Хермосильо му предадоха известието на стария му приятел и той веднага тръгна на път. Обаче го нападнаха кръвожадните мексикански бандити — ладроните — и трябваше да си пробива път с изстрели. Тежко ранен, беше успял да се довлече до ранчото на Хуанита Перада. Младата мексиканка, която го приюти, беше загубила мъжа си и детето си и виновни за това бяха изгонените от племето си апачи, чийто вожд беше Гордо.
Кръгът се затваряше. Ласитър беше тръгнал по път, от който нямаше връщане. Длъжен беше да продължи. Трябваше да спаси Хуанита Перада, русата мексиканка. Тя на два пъти го измъкна от лапите на смъртта. Тази задача беше дяволски трудна. Само господ знаеше как ще завърши тази объркана история.
Един от апачите донесе пушката му. Ласитър внимателно провери дали всичко е в ред.
Вождът Гордо продължаваше коварно да се подхилва. Явно беше уверен в крайната си победа.
— Ами сега, американецо? — попита ехидно той.
— Три коня! — повтори Ласитър. — Това беше втората ми молба. Първо ще пояздим малко, Гордо. После ще видим.
Гордо въздъхна и извика на хората си да се подчинят. Скоро докараха жребеца на Ласитър и още два коня. Ласитър се метна на седлото, без да изпуска от очи Гордо. Уинчестърът му беше насочен право в сърцето на апача.
Гордо разбра, че е на косъм от смъртта, и също се метна на коня.
Тримата препуснаха. Начело Гордо, след него, един до друг, Ласитър и Хуанита Перада.
Воините на апачите не помръдваха. Не искаха да станат причина за смъртта на вожда си, затова не се осмелиха да стрелят. Защото пръстът на Ласитър беше на спусъка на уинчестъра и той със сигурност щеше да има достатъчно сили, за да стреля, каквото и да се случи.
Ласитър не се обръщаше назад. Беше сигурен, че апачите ще сметнат това за слабост. Те го изпратиха с очи.
— Ласитър — прошепна Хуанита, — нали знаеш защо аз…
Грамадният мъж я прекъсна с повелителен жест.
— Няма нищо, Хуанита — каза рязко той. — Знам всичко. Не говори повече.
Тя сведе очи и устните й потръпнаха. Почувствува се ужасно неудобно, че Ласитър я скастри така грубо в присъствието на Гордо.
Прекосиха първото било и се скриха от очите на апачите. Миля след миля измъчената от жегата земя оставаше зад тях. След ездачите се носеше облак прах. На запад слънцето слизаше към хоризонта.
Когато изкачиха следващото било, Ласитър се обърна назад. Нямаше и следа от индианците. Вождът им се усмихна многозначително.
— Е, Ласитър, ще ме пуснеш ли да си вървя?
Ласитър помисли една минута. Беше му ясно колко рискува, ако освободи вожда още сега. Много вероятно беше воините му да дебнат наблизо и да изчакват удобния момент за нападение. От опит знаеше, че апачите са майстори да се промъкват непосредствено зад врага си. Не можеше да мери червенокожите с обикновените човешки мерки. Те бяха в състояние да се състезават и с най-бързия кон и преодоляваха с лекота огромни разстояния пеш. Бяха по-издръжливи и от гладните прерийни вълци.
Затова Ласитър не отпусна пушката си и след минута спокойно отговори:
— Ще останем още малко заедно, Гордо. Така е по-добре. А сега — напред! Трябва да стигнем границата с Аризона.
Тримата отново препуснаха в бързо падащия мрак. Скоро настъпи и нощта. Звезди обсипаха небето и луната бавно се заиздига към зенита си. Някъде в далечината се чу вой на койоти. Ласитър се питаше дали това наистина са прерийните вълци, или апачите съобщават нещо на вожда си. Тези индианци умееха да имитират всички животни, които населяваха тази дива местност.
От време на време Ласитър скрито поглеждаше към Хуанита Перада, която седеше твърдо изправена на седлото, небрежно уловила с ръка юздата. Пшениченорусата и коса се развяваше в лунната нощ. Тя гледаше напред и тихо се усмихваше на някаква своя мисъл.
Ласитър мислеше колко е задължен на тази жена и се питаше дали някога ще успее да й се отплати за всичко, което беше сторила за него. Тя беше наистина необикновена. Ласитър никога не беше срещал подобна на нея.
Беше среднощ, когато стигнаха до границата с Аризона. Ласитър не минаваше за пръв път оттук и се ориентираше по различни знаци. На запад се намираше Ногалес, а на изток — Агуа Приета. На север се издигаха величествените върхове на Аризонските планини. До Каза Гранде оставаха не повече от 50 мили. А в Каза Гранде го чакаше верен приятел, осъден на смърт чрез обесване.
Да, Арч Колеман беше истински приятел. Един от онези рядко срещани мъже, на които винаги можеше да се разчита. Беше честен и почтен до мозъка на костите си.
Това си мислеше Ласитър, когато спря коня си. На лунната светлина двамата с Гордо втренчиха поглед един в друг.
Гордо се усмихваше по начин, непознат сред индианските народи. Този вожд на отритнатите апачи беше наистина необикновен мъж.
Бавно, много бавно Гордо вдигна ръка и описа кръг. Местността наоколо в миг оживя. Сякаш изникнали от земята, воините на апачите ги заобиколиха. Двайсет пушки се насочиха към Ласитър и русата мексиканка.
— Свалете пушките! — заповяда Гордо на наречието на апачите. — Вече няма да воюваме срещу този бял мъж. Нашите оръжия никога няма да стрелят срещу него.
Настана пълна тишина.
Гордо, Ел Ренегадо, обърна коня си към Ласитър и протегна ръка на едрия американец.
— Искам да бъда твой приятел — каза просто той.
Ласитър протегна своята ръка и двамата отново се погледнаха в очите. Свързваше ги нещо много общо. И двамата бяха един и същи тип. Мъже като тях винаги изпитват уважение един към друг. Те бяха отхвърлени от обществото, вечно гонени и никога нямаше да намерят спокойствие.
Ласитър преглътна безшумно. После се покашля и дрезгаво проговори:
— Приемам дружбата ти. Гордо. Питам те обаче, защо ми готвеше такава страшна смърт? Можеш ли да ми обясниш това?
Вождът на апачите горчиво се усмихна.
— До днес мразех белите хора — отговори мрачно той. — Бях се заклел да ги избия всичките. Защото те ме подложиха на най-жестоките мъчения, които можеш да си представиш, човече. Бях техен пленник и реших, че всички бели хора са като тях — истински дяволи. Смятах, че и ти ще ме измъчваш, но ми доказа, че на този свят има и добри бели хора. Можеше да ме убиеш, но не го направи. Това, което направи сега, беше дело на смел мъж. Ти заслужи уважението ми, Ласитър!
Той пусна ръката на доскорошния си враг и го погледна право в очите. Това не бяха очи на лъжец. Вождът на апачите говореше напълно искрено.
Ласитър сложи дясната си ръка на сърцето си.
— Благодаря ти, Гордо — отговори той. — Радвам се, че още има мъже като теб. Най-добре е никога вече да няма войни между бели и червенокожи.
Гордо отново се усмихна.
— Нека Маниту те закриля — каза той. — Никога няма да забравя, че ми подари живота. А сега ми кажи — къде отиваш, Ласитър? Може би аз и воините ми можем да ти помогнем с нещо? Трябва само да ни кажеш! Ще ти докажа, че не говоря празни приказки. Накъде си тръгнал?
— Отивам в Каза Гранде — отговори кратко Ласитър. — Но не вярвам, че ще можеш да ми помогнеш, Гордо…
