Гранде.
Никога не беше си и помислял, че един ден ще му се наложи да помага на този проклетник дон Габриел. Затова и мислите, които го занимаваха в момента, не бяха особено весели. Но нямаше друг начин.
Той беше изпълнен със загриженост за Ласитър.
От дона можеха да се очакват всякакви мерзости, когато наистина изпаднеше в ярост.
10.
Ласитър достигна имението на Габриел още преди зазоряване. Беше яздил възможно най-бързо, но конят, който му продадоха като уж един от най-бързите, бе всичко друго, но не и истински бегач. Той обаче бе доволен, че язди кротък кон, защото болките в главата му бяха все още доста силни.
Но не само куцата кранта бе виновна за това, че Ласитър напредваше твърде бавно. Пет мили преди хасиендата няколко ездача го пресрещнаха и го взеха в плен.
Те се отнесоха с него като с опасен враг, а той не се възпротиви, когато му взеха оръжието.
Момчетата изобщо не бързаха. Знаеха, че дон Габриел не гледа с добро око на едрия чужденец, затова и искаха хубавичко да го изтормозят. Завързаха ръцете му на гърба така, че да му бъде възможно най- неудобно да язди и непрекъснато се опитваха да подплашат коня му, за да се изправи на задните си крака и да хвърли ездача си в праха.
За първи път Ласитър наистина се радваше, че е попаднал на такава кротка като овца кранта. На нея човек просто с нищо не можеше да й наруши спокойствието и тя кротичко си креташе лека-полека.
Най-сетне пристигнаха в широкия двор на пищната хасиенда. Изблъскаха грубо Ласитър от седлото, така че да падне лошо на земята. Но с такива трикове не можеха да го извадят от равновесие. Той беше също толкова търпелив, както и конят, който бе яздил от границата дотук.
Беше изпълнен с увереност. Знаеше, че вестта, която носеше, ще подействува на дон Габриел като гръм от ясно небе.
Каубоите забиха един кол в земята и завързаха здраво Ласитър за него. Не можеше да се съпротивлява. Но дори и ръцете му да бяха свободни, всякаква отбрана щеше да бъде безсмислена. В своето състояние той не можеше и не трябваше да рискува да бъде и пребит на всичкото отгоре. Отнасяха се към него по- враждебно, отколкото бе очаквал. Дано поне да може да поговори с дон Габриел.
Малко преди изгрев слънце той излезе на верандата. Спря се на ръба на външната стълба и се втренчи мрачно надолу към пленника.
— Проклет мошеник! — започна той. — Знам много добре какво си наумил. Искаш да получиш още пари в замяна на Джулия. Искаш да ме изнудваш, докато се разоря. Що за подъл, мръсен кучи син си ти? Но сгреши в едно. Сметката ти няма да излезе вярна. Тръгна към мен, за да ми съобщиш, че си освободил Джулия, но същевременно искаше да ми кажеш, че откупът, който платих, не е достатъчен. Въобразил си си, че си попаднал на златна мина.
Той се разсмя дрезгаво.
Ласитър мълчеше. Беше по-добре да изчака, докато гневът на дона се поуталожи. Едва след това щеше да изложи своите аргументи. Най-малкото щеше да се опита да го направи.
— Защо мълчиш? — изрева внезапно дон Габриел. — Защо не се защитаваш, куче такова? Или искаш да се наслаждаваш по-дълго на нещастието ми? Що за дяволии си наумил?
Ето че вече се бе пропукало нещо в твърдата му черупка, която винаги досега бе изглеждала непроницаема. Върху лицето му изведнъж се изписа отчаяние.
— Не, дон Габриел — отвърна Ласитър. — Не искам да се наслаждавам на нещастието ти. Напротив, дойдох, за да ти донеса една радостна новина. Успях да освободя дъщеря ти Джулия. Тя е в безопасност. Няма защо да се притесняваш. Но впрочем сега трябва да действуваме много бързо. Дай ми една силна команда, с която да тръгна обратно. В Ел Пасо гъмжи от лешояди и койоти, които искат отново да хванат дъщеря ти. Няма да успея да я преведа сам през реката. Твърде много врагове дебнат навсякъде. По тази причина дойдох тук сам. По пътя за насам бях нападнат. Винсент и част от хората ти се случиха по някаква случайност наблизо. Ако той не се беше намесил, сега вероятно щях да бъда мъртъв.
Дон Габриел загуби самообладание. Не го сдържаше на едно място.
Той слезе по външната стълба и пристъпи възбудено към Ласитър.
— И къде са сега моите хора?
— Боя се, че повечето от тях са мъртви — отговори той. — Мен самия ме спаси китаецът, Лу Хао, след като бях прострелян и изпаднах в безсъзнание. С негова помощ преминах реката. А сега съм тук, за да получа подкрепление. Не бива да губим повече никакво време, дон Габриел. Послушайте съвета ми!
— Не разигравате ли някаква мръсна игричка с твоя приятел? — извика колебливо донът. — Защо си завел Джулия точно при него? Трябва да те предупредя, че Лу иска да ме изнуди, за да му опростя дълговете, които има към мене.
Ласитър въобще не обърна внимание на последните му думи.
— Откъде знаеш това? — извика ужасено той.
— Кое?
— Че Джулия е скрита при Лу.
Тогава от къщата излезе русокосата. Беше се окичила като паун, с всевъзможни финтифлюшки и сума ти скъпи накити.
— Аз съобщих на дон Габриел за това — извика тя. — Да, Ласитър, навреме разкрих кроежите ти. И считам за мой дълг да му дам съвет как да постъпи в случая. Реймънд, скъпи, накарай да обесят този кучи син. Той не заслужава да живее нито минута повече.
— Проклета усойница! — изрева Ласитър и се опита да се освободи от въжетата. — Само да ми паднеш в ръцете, ще ти извия врата. Ако се случи нещо на Джулия, ти ще си виновна, змия такава! Дон Габриел, не бива да й вярваш! Вероятно враговете ти междувременно също са разбрали къде е скрита дъщеря ти.
— Подла клевета — наежи се тя. — Обеси го това копеле! Той е от бандата, която от седмици вече те тормози, Реймънд. Мисля дори, че той е главатарят им.
— И защо тогава ще освобождавам Джулия? — извика огорчено Ласитър. — По дяволите, дон Габриел! Кога най-сетне ще започнеш да използуват разума си?
— Защо си завел Джулия при китаеца? — запита дон Габриел.
— Защото неговият хотел беше последното ни убежище. Нас ни преследваха. В цяло Ел Пасо гъмжеше от бандити, които искаха отново да ни заловят. Единственият ни шанс беше хотелът на китаеца. Вчера вечерта тръгнах насам, за да получа тук подкрепление. Но твоите хора вече също бяха потеглили. Случайността ги доведе наблизо тъкмо когато ме нападнаха онези негодници. Стигна се до тежка престрелка. По дяволите, изпрати някого в Ел Пасо! Най-добре направо при шерифа, той ще го потвърди.
— Не мога да намесвам шерифа — отвърна дон Габриел.
— Знам — иронично отбеляза Ласитър. — Защото и на теб самия не ти е чиста съвестта. Затова и не приемаш откритата борба. Страхуваш се, че твърде много неща ще излязат наяве.
— Това ти го е казал китаецът, нали?
— Да, той ми отвори очите.
— Аз ще го унищожа него!
— Ти си един упорит глупак! — каза Ласитър. Дон Габриел вдигна юмруци, сякаш искаше да се нахвърли върху него. Но се овладя в последния момент.
— Не! — процеди през зъби той — Няма да си мърся ръцете с теб. Имам си хора за това.
Погледът му издаваше мрачна решителност. Вярваше на русокосата. С това съдбата на Ласитър беше решена.
Въпреки това той се опита да промени ситуацията в своя полза. Този път избра по-спокойния тон.
— Трябва да изпратиш поне един човек в Ел Пасо — каза настойчиво той. — Преди да си сторил нещо, за което впоследствие горчиво ще се разкайваш. Откъде си сигурен, че русокосата не е казала вече и на враговете ти къде се е скрила дъщеря ти?
— Никога не бих сторила това! — изкрещя блондинката. — Как бих могла да имам нещо общо с такива изверги?
