— Не заради вас, дон Габриел. Само заради Джулия.
Могъщият мъж веднага сбърчи челото си.
— Има ли между вас нещо, за което все още да не знам?
Ласитър се усмихна небрежно. Достави му адски голямо удоволствие да изрече следващите думи:
— Ние се обичаме, дон Габриел.
За секунди се възцари неестествена тишина. Сетне донът подскочи в бялата си постеля.
— Да пропаднеш в пъкъла дано! Никога няма да допусна това!
— Тя няма да те пита за разрешение — усмихна се Ласитър. — Впрочем — и той отново стана сериозен — забрави ли, че тя все още е в ръцете на този мръсник Джексън?
— Ние ще щурмуваме Подземието на смъртта — изръмжа дон Габриел. — Ако се наложи, ще събера цяла армия. Мога да си го позволя. Да, ще наредя да завербуват отряд от войници. Само по този начин ще се сложи край на това дяволско безчинство.
Той се засмя доволно и отново се облегна назад:
— Тогава значи нямащ повече нужда от нас — каза Ласитър и кимна на Лу. — Ела, приятелю! Да си вървим!
— Не, останете! — извика дон Габриел. — Не съм казал такова нещо. Естествено че имам нужда от вас. Но трябва същевременно да завербувам и нови хора. Ще срина със земята цяло Ел Пасо, само нещо да се случи на дъщеря ми!
— Дотогава на нея вече отдавна ще й се е случило нещо — отвърна ядосано Ласитър. — Нима смяташ да оставиш Джулия в ръцете на тези зверове, докато направиш нужните приготовления? О, не, дон Габриел! В случая има само един-единствен начин за действие. Трябва да ги нападнем светкавично, преди да са се осъзнали. Тя е била отвлечена през нощта. Сега негодниците празнуват своята победа. Мене те ме считат за мъртъв. Затова ще тръгна сега, дон Габриел. Ще ми дадете ли един добър кон?
— Можеш да дойдеш при мен, във файтона — предложи Лу. — Под чергилото няма да могат да ни видят.
— Добро предложение — кимна Ласитър. И те отново се запътиха към вратата.
— Почакайте! Само една дума още! — извика дон Габриел, който вече беше разбрал, че за добро или за лошо трябваше да се осланя на двамата. — Не мога ли и аз да помогна с нещо?
— О, напротив — отвърна Ласитър. Беше благодарен, че този твърдоглавец най-сетне се бе осъзнал. — Събери най-добрите си хора. Разпредели ги в отделни групи. Разпореди се да свикат и всички останали, които могат да оставят за известно време полската си работа. Трябва да се разпръснат из цяло Ел Пасо. Незабелязано. Нареди преди всичко да бъде охраняван дома на Лу. Него те при всички положения ще посетят още веднъж. Ще искат да разберат какво се е случило с мен. Веднага, щом отново се осъзнаят, ще започнат да ме търсят.
— А ти какво смяташ да предприемеш?
— Аз ще тръгна сам — отвърна Ласитър.
— И как си го представяш това?
— Бих предпочел да не го споделям, дон Габриел.
— Ти си луд. Сам нищо няма да постигнеш. Тези изроди ще те разкъсат на парчета.
— Веднъж вече се опитаха — усмихна се Ласитър. — А аз междувременно вече се оправям много добре тук.
— Няма да успееш втори път да извадиш такъв късмет — опита се да го възпре дон Габриел. — Това няма да свърши добре.
— Ще видим — отвърна Ласитър. — А ти сега се разпореди за най-необходимото! И мисли за това, че всяка минута е скъпа! — той му махна с ръка и заедно с Лу напусна стаята.
Излизайки навън, те чуха как хасиендерото започна да дава заповедите си на висок глас. Извикваше цяла поредица имена на хора, които трябваше да се явят при него колкото се може по-скоро.
Когато Ласитър и Лу излязоха навън, по двора вече тичаха насам-натам доста мъже.
— Избери си два отпочинали коня! — каза Ласитър на файтонджията. — Трябва здравата да побързаме.
Те придружиха пеша двуколката до оградата.
Двама каубои се опитаха да им препречат пътя.
— Заповед от шефа — сопна им се ядосано Ласитър. — По-добре не ни пречете, момчета!
Единият от тях изтича до сградата и съобщи за случилото се на един от помощниците на Габриел. Вестта достигна до хасиендерото. От къщата се разнесоха гневни викове. Малко по-късно недоверчивият каубой се върна обратно. Беше блед като платно, така яко го бяха скастрили.
Няколко минути по-късно Ласитър и Лу вече пътуваха обратно към Ел Пасо.
— Обясни ми плана си! — помоли го китаецът.
— Трябва да потърся една старица — отговори Ласитър. — Отмъстителката, за която говореше русокосата.
— Не бяха ли това само фантазии на една умираща? — запита Лу с недоумение. — Нима ще им обръщаш внимание!
— Знаеш ли, Джулия също ми спомена за някаква странна старица — отвърна Ласитър. — Смяташе, че тя работи с бандитите. Някогашна любовница на разбойник, която на стари години трябва да изкарва по някакъв начин прехраната си. Възможно е Ягуара Джексън да е наел старицата, за да поддържа ред в Подземието на смъртта и да се грижи за прехраната на бандитите.
— Тогава и тя би трябвало да живее под земята както другите — отбеляза Лу. — Не би трябвало да я пускат повече горе, за да не може да ги издаде. Да не би да искаш да проникнеш отново в Подземието? Сигурно оттам, откъдето си излязъл. Та ти сам ми разказа, че човек може да се оправи в този лабиринт само ако притежава съответния план.
— Правилно — отвърна Ласитър. — И този план се намира у старицата, която искам да открия.
— Как ти хрумна това?
— Обмислих всичко още веднъж — отвърна той. — При целия този бърз развой на събитията нямах време да си събера мислите. Постоянно нещо отвличаше вниманието ми. Едва по пътя към хасиендата ми остана малко свободно време, за да поразмисля. Причина за това беше фактът, че попаднах на една напълно куца кранта. Тя беше по-скоро впрегнато добиче, отколкото кон: Но поне имах възможност да помисля над всичко. И така ми хрумнаха някои неща. Между другото бандитите говореха нещо за някакъв си план. Схванах го, докато лежах почти в безсъзнание при тях. Джулия също ми спомена нещо за някакъв план. Смяташе, че той е свързан по някакъв начин със старицата. Трябва да намеря тази старица, Лу. Затова понапрегни сега малко ума си!
— Хм, не зная…
Лу от приличие сбърчи чело, но въпреки това нищо не му идваше наум.
— Има само една възможност — каза Ласитър след известно време, преминало в напрегнато мълчание. — Ще се опитам да реша проблема над земята. От мястото, където се измъкнахме с Джулия от подземните галерии. От там ще начертая няколко линии.
— Най-добре да го направим на парче хартия — предложи Лу и извади от джоба си един голям бележник. Естествено имаше и молив. Подаде ги на Ласитър и той отбеляза най-напред мястото, където се бяха измъкнали с Джулия изпод земята.
После отбеляза разположението на развалините на старата мисия, където го бяха повалили бандитите. Непосредствено зад тях започваше мексиканският квартал. Не много далече от развалините се намираше и тайното свърталище на китаеца.
И тогава дебелият китаец се плесна внезапно по голото чело.
— Ама че съм рогат овен! Къде ми беше умът! — завайка се той и посочи една въображаема точка върху хартията. — Тук, точно тук… — Лу грабна молива от ръцете на Ласитър и изрисува дебела окръжност върху листа. — Точно тук се намира барът „Щастливият ангел“. Преди е бил бодега. Но старата превърна този хамбар в истински първокласен бар, доколкото, разбира се, това беше възможно. Казва се Франка. Но аз не вярвам, че тя…
Лу замълча, поклащайки с недоумение глава.
— И откога държи бара? — запита Ласитър.
