намразиха музиката. Освен двама — Баюн, който запомни вибрафона, и приятелят му от съседния клас, който три години по-късно стана детето-чудо на Вечинт. Беше започнал да композира музика в нов стил, с открити от него ритми и контрапункт. Родителите му имаха благоразумието да не му пречат. По-късно и те се прославиха покрай сина си. Това момче научи Баюн да свири на петострунен дир — един от най-трудните инструменти, който след години добави много към авторитета на пилота сред колегите му. Може би Баюн също щеше да стане музикант, ако беше видял в музиката спасение от досадата на Едносъщното училище, от насилствения авторитет на учителите. Но той намери друг път за спасение — в книгите, които разказваха за машини и изобретатели. После дойде Преломът и момчето-чудо загина при пожарите.
А Баюн стана пилот.
Но сега, когато гумената лодка го предпазваше от студа на айсберга, а звездите горе ставаха все по- пронизителни, Баюн ненадейно си помисли, че и полетът е като музиката. Или по-скоро в онова вътрешно, дълбоко неизречено желание да лети винаги е присъствала музиката. Макар че тя винаги е била в него. Единствената заслуга на Предписанието беше може би в това, че го изтръгна от ежедневието. Даде му възможност да се вгледа в себе си. Досега не знаеше, че това е толкова възможно. Нямаше откъде да го научи. Никой от хората, които беше уважавал, не правеше това. Единствен Дилетиле обичаше да говори за самовглъбяване. Но в неговото огледало човек можеше да види само отражението на Единната същност — и нищо повече.
Да полетиш като музика. Да излетиш в музиката. Да изсвириш мелодията на полета… Баюн с наслаждение караше мисълта си да се преобръща като риба в планински поток — толкова бързо, че се виждат само отблясъците. От паметта извираха несметни преживени мигове, когато издигайки самолета през облаците, той неизменно бе чувал една мелодия, лягайки на крило — друга, и всички неповторими виражи в своята грациозност раждаха музикален образ — неосъзнат и естествен като дишането… Поиска така, както е легнал по гръб, с лице, потопено в небето, изведнъж да пропадне нагоре, да разкъса стегнатата еластичност на въздуха и да се гмурне там, където падането няма значение, защото не те приближава към нищо и не те отдалечава от нищо. За пръв път извън самолета усети в себе си мелодията. Нямаше самолет, но имаше полет. И мелодията прилягаше на този полет. Тя се възкачваше по хиляди разтревожени струни. Изстреляна от техните тласъци, отвъд тембрите на познатите инструменти, тя ставаше просто музика — истинска и изменчива като мисъл… и зад затворените му клепачи пламна една кратка и необикновена фраза: Музиката е танцуваща мисъл.
Изминаха още две денонощия в размисли и сън. Мимоходом Баюн откри, че Предписанието е готово да му помогне винаги, когато това не пречи на неизвестната негова цел. То непрекъснато извличаше от паметта му образи, ясни и детайлни като цветни филми. Обзет от треската на новото възприятие, бързаше да си спомни всички, да преразгледа всичко. Долавяше несъвършенството на новите се оценки, но продължаваше да бърза напред.
Към края на седмия ден пакетът вече беше празен. Баюн се ядоса, че не е съобразил да остави поне малко сушено месо за примамка. Сега и риба не можеше да лови. Добре поне, че вода имаше достатъчно. Стотици тонове лед! Беше чувал, че без храна човек издържа до месец. Значи до Ампай щеше да изкара.
Скоро разбра, че гладът не е от най-приятните усещания. Мислите му все по-често добиваха кулинарен оттенък. Отначало това го разсмя. После го разтревожи. Към вечерта първият пристъп на глада утихна и Баюн заспа почти спокоен. Когато се събуди, слънцето отдавна висеше над океана. Последните дъгоцветия на изгрева, разнищени на тънки слоеве, изчезваха в победната белота на деня. Но не това беше важното. На хоризонта имаше земя. А откъм нея бавно нарастваше редица от черни точки. Лодки, разбира се. Той мигновено се разсъни. Изправи се на ръба на площадката, рискувайки всеки момент да се подхлъзне надолу. Ампайците идваха — с тези темпове след не повече от час щяха да бъдат на айсберга. Какво ще им обяснява? Че е сбъркал летището с морето?
Изведнъж разбра, че се пита по инерция. Решението вече бе в главата му. Негово или на Предписанието — това не го интересуваше. Той отпуши вентила на лодката и започна да я тъпче, докато целият въздух излезе от нея. Напъха я в една от дълбоките дупки, пронизващи леда. Когато свърши, лодките бяха съвсем близко. Бяха около двадесет с по четирима души вътре. Многообразна смесица от лица, дрехи и възрасти: старци, младежи, мъже, няколко жени с груби черти и мъжки мускули. Износени облекла с най- различни кройки, между тях бивши пилотски комбинезони, някои доста нови (късмет!). Повечето бяха типични мургави ампайци, но имаше и бели, дори двама-трима гинвохи с тежки кестеняви коси. Всички мълчаха. Ръцете им работеха като машинни лостове, загребване, връщане, загребване, връщане. Едносъщните умееха да дисциплинират.
Все така мълчаливо гребците събраха лодките пред полегатата площадка. Неколцина излязоха на брега. Забиха клинове. Започнаха да връзват за тях въжетата, които им подхвърляха останалите. Когато лодките бяха закрепени, всички тръгнаха към върха на айсберга. Скрит зад една издатина, Баюн изчака ледосекачите да минат край него, обърна се с лице към склона и пое след тях. Никой не погледна към него — каноните на Единната Същност изискваха концентрация в целта. Баюн или Предписанието знаеше, че към него няма да погледнат.
Първите вече стигнаха върха. Тези, които носеха инструменти, започнаха да разбиват леда, останалите се наредиха в очакване да ги повикат за товарене. Правейки се на един от тях, който търси по-удобна позиция, Баюн се спусна надолу. Безпрепятствено стигна лодките. На няколко крачки от него стояха двама души. Трябваше само едно обръщане, за да видят как пилотът отвързва крайната лодка и скача в нея. Но те бяха концентрирани във върха и не му обърнаха внимание.
С няколко енергични загребвалия Баюн се отдалечи от брега. Айсбергът започна да се смалява, по склоновете му отмерено се мяркаха тъмните силуети на работещите. Никой не погледна към морето. Никой не забеляза лодката. Съвършенството на тяхната концентрация беше смайващо. Ако това изобщо е съвършенство“ — по-скоро това беше не концентрация, а равнодушие. Пълно, затъпяващо равнодушие към всичко, освен към работата, която вършат и която ги храни…
Северният бряг на Ампай не се отличаваше с нищо забележително. Полегата пясъчна ивица с навързани по коловете рибарски лодки. Баюн вкара лодката си между тях, придаде на движенията си скучна унилост и тръгна към града.
Къщите бяха глинени, само отпред имаха стени от грубо издялани камъни, замазани със същата зеленикава глина. Имаше в тях нещо познато и радостно, но Баюн си спомни откъде идваше това усещане — така изглежда ха къщичките в детските рисунки от времето, когато добрият Серитан Лоритан танцуваше по покривите и вечер раздаваше красиви сънища, времето, когато войната беше игра за момчета. Къщите на Ампай изглеждаха като приказни, защото имаха само по една врата и един прозорец. Но приказката свършваше дотук, защото всичко останало говореше за отчайваща нищета.
Духна хладен вятър и Баюн вдигна яката на комбинезона. Все така унило, с уморено влачене на крака, тръгна нагоре. Наоколо минаваха предимно жени — старите със застинала прекършеност във фигурата, младите — с угрижени домакински лица. Изглежда повечето мъже бяха в морето. Децата кресливо владееха улицата. Резките им викове и псувни на невъзможен нангаро-ампайски диалект се носеха над прашното пространство и се впиваха в ушите на пилота. Една хлапашка тълпа беше заобиколила нещо в средата на улицата. Баюн надникна над главите им и съжали за любопитството си. В средата лежеше труп на едър впрегатен фил, неимоверно раздут от напредналото разлагане. Високото слънце хвърляше върху посинялата му кожа отвратителни мазни отблясъци. Едно момче със самодоволно изражение възсядаше пружиниращия търбух и тържествено се друсаше. При всяко тръскана от предната и задна част на трупа звучно изригваше зловонен въздух. До озъбената глава на гущера подскачаше прашен дребосък и с пресипнал глас ругаеше победителя.
Баюн не дослуша цветистите псувни. Запушил нос, той побягна към ъгъла, по-далеч от всичко това, за което беше чувал, но не можеше да си представи действителната му гадост. Повдигаше му се, но дори това не го спря. И без друго в стомаха му нямаше нищо за повръщане. Продължи по първата попаднала пресечка. Градът не беше малък въпреки мизерното си преддверие. Направи няколко завоя, докато се убеди, че отива към центъра. Прекоси някаква обширна незастроена зона, може би парк. Усещаше се, че този парк е стената, с която градът се изолира от кошмарните си покрайнини. И наистина, първите къщи, появили се след парка, бяха значително по-поносими и прилични. Започнаха да се мяркат коли, но по-често срещаше затворени колесници, теглени от филове. Въпреки жегата гражданите се държаха в каноничните норми на
