приличие. Облеклата им напомняха на Баюн за неговото допреломно детство. От време на време се появяваха хора, повечето ампайци, облечени как да е, явно общи работници. Гледаха ги с неприязън. Към Баюн също. Неговият комбинезон не внушаваше доверие. Той бързо усвои правилата — да върви близо до стените, защото в средата на тротоара е за прилично облечени, да не гледа никого направо, защото не е прието — изобщо да си знае мястото.
Почти километър стратегът вървя покрай висока гладка стена. Не можеше да разбере какво има зад нея. Накрая достигна портала, откъдето тъкмо излизаше малък отряд, облечен в парадната униформа на Едносъщни защитници. Черно трико, нелепа алуминиева ризница, каска с насочен напред рог. Студени и вглъбени лица. Концентрирани погледи. Тежки едрокалибрени карабини. Явно това беше един от прочутите манастир-лагери. Баюн се поклони на отряда и продължи по улицата.
На ъгъла висеше малко обявление. Стратегът равнодушно плъзна поглед по него и понечи да продължи, но Предписанието го върна.
„Каним тези, които пазят в сърцата си Едносъщната вяра и Свещения дълг, които желаят, изпълнявайки волята на Същността, да встъпят в бой с незаконните диктатори на родния Нангар, да се явят в Храма на Единната Същност и да приемат сана на Послушници-Доброволци!“
VII. ЕДНОСЪЩЕН
Високият таван на помещението не беше в състояние да му придаде помпозност. Призваните да помогнат на това впечатление полуколони на стените още повече усилваха уродливостта на архитектурата. Поне трима архитекти един след друг бяха пробвали свои стилове, без да се интересуват от работата на предшественика си. И сякаш само един детайл е бил способен да ги вкара в единодушие: огромният гипсов релеф на стената, който очертаваше свещената формула „Всички сме бледи пред Същността“.
Поради височината си просторната приемна на Храма изглеждаше почти кубична. Няколко реда обърнати с гръб една към друга пейки даваха възможност на десетките чакащи да седят или, ако има място, да лежат, да играят на мокерто или нервно да се разхождат между редиците. Тук се говореше поне на пет езика. Баюн с отвращение погледна мръсния под. Седна на една пейка до стената. Гладът го стържеше с нарастваща сила. Но пари за ядене нямаше. Напипа в джоба си два нангарета. Но тук се употребяваха старорежимни жетони. Нангарските пари можеха да му осигурят само един добър арест.
— Арха-а-а! — изпъшка някой до него. Един крак със скъсана обувка го блъсна в бедрото. Баюн подскочи и се обърна. На пейката лежеше човек. Беше заспал, явно отчаян от дългото чакане. Ритникът, сполетял младия мъж, беше предизвикан от неволно протягане на краката. По-точно — на крак, защото другият беше отрязан от коляното надолу. Баюн погледна двете патерици, хвърлени на пода, и се отдръпна.
Към него се приближи чиновник с бяла значка на Догматик и татуирано върху челото Първоцвете.
— Сега ли идваш?
— Да, Едносъщни — почтително отговори Баюн.
— Искрено ли е сърцето ти?
— Да, Едносъщни.
— Вземи знака, с който те приемаме, и чакай своя ред — каза Догматика, пъхна нещо в ръката му и отмина.
Спря се до еднокракия, понечи да го разбута, но се отказа. С отвращение продължи между пейките, за да отправи същите стандартни въпроси към новодошлите. Баюн трепна — стори му се, че някъде в зданието прозвуча изстрел. Изчака малко, звукът не се повтори. Погледна това, което му беше дал Догматика. „Знакът“ се оказа мръсно парче картон с номер 68.
„До кого ли са стигнали?“ — помисли си Баюн.
В същия момент обявиха:
— Номера 32, 33, 34, влизайте!
Трима дути се изправиха и почти затичаха към голямата врата в дъното. Двамата влязоха. Третият нерешително спря. Поколеба се. Остави своето номерче до вратата и тръгна към изхода.
— Все не може да се накани — промърмори някой от отсрещната пейка.
— За кой път идва?
— Знам ли? Откакто съм тук, за четвърти. Всеки път си взима нов номер и чака отначало. Пъзльо.
— Ами, пъзльо! Сигурно не ще да е достатъчно гладен. То и аз нямаше да съм тук, ама вчера си проиграх и ризата. Вярно ти казвам. Тази, дето е на мен, е от вуйчо.
Спящият съсед на Баюн се размърда неспокойно, сякаш в съня му се намесваше духът на отрязания крак. Стратегът въздъхна, намести се по-удобно. Отново се вслуша в разговора отсреща. Там бяха снишили гласовете си и изглежда обсъждаха него. Дочуваха се отделни реплики:
— Не ще да е тукашен… я какъв е лъскав…
— Абе ти очите му виж… нещо за ядене търси…
— Има ги всякакви…
— Абе, карай бе, карай, какво те засяга…
Баюн почувства, че се е схванал. Стана, за да се разтъпче, и забеляза, че в другия край на залата се натрупват хора. Вгледа се. Радостна спазма мина през гърлото му — там раздаваха безплатна супа. Едносъщните добре знаеха колко са празни стомасите на хората с верни сърца.
Скоро в корема му успокояващо бълбукаше топла течност, леко подправена с трохи. Това можеше да мине за храна само в такъв глад. Все пак когато се върна и седна на пейката си, усети нещо като удовлетворение. Това си имаше своята неприятна страна — отново се върна възможността да размишлява над себе си. Никак не го зарадва тази възможност. Като че ли през дългите ровения в душата си беше стигнал до някакво дъно, което не можеше или не смееше да се пробие. Той нервно се изправи — и застина. Сякаш усети тласък на нещо познато, нещо запомнено навеки от първия път. По диагонала на помещението в най-далечния ъгъл срещна един поглед. Беше като удар в слънчевия възел, парализиращ дишането, успокояващ пулса. Всичко изгуби своя фокус. Остана само този невероятно скъсен диагонал, в единия край на който бяха очите на Баюн, а в другия — две други очи, сини като детски коси, като отличителни знаци на кондафски изтребители над Нангаруза, като светлината на Зун над пустинята на демоните…
Жълтата коса на Демона се открояваше върху потъмнялата стена. Спокоен, удобно отпуснат, той гледаше към Баюн. Сините му очи очакваха нещо… Какво? Какво можеше да очаква той от пилота Баюн, в чийто живот се беше намесил така брутално, така неразбираемо? Какво друго освен този пилот да му поиска сметка за правата и целите, отговор на дълго задаваните въпроси без отговор: каква е тази цел, защо именно той, Баюн, трябва да й служи, да бъде дори не носител, а оръдие в неизвестно чии ръце, в името на неизвестно какво… Мислите се взривяваха като земя, в която се забива ракетен залп. Но Баюн не получи отговор, въпреки че Демона навярно бе прочел в погледа му всички въпроси. Демона се усмихна някак много тъжно и наведе глава.
Някой рязко се блъсна в Баюн и изсипа в краката му купчина папки. Стратегът неволно се обърна. Видя вбесения чиновник, който събираше разпиляното. Когато отново погледна към ъгъла на залата, там нямаше никой. Единствената празна пейка в цялата приемна. Никой не седеше на нея.
Никой. Той седна. Бавно, слепешком напипа пейката под себе си. Опипа празнотата в себе си. Чашата на душата му утаяваше вихрите си — все още мътни, но вече склонни към прозрачност. Нещо, което не подобава на суровите воини, на мъжете, го накара да преглътне, да вдигне поглед към огромния свещен девиз: всички сме бледи… Блед ли съм аз? — изведнъж се запита Баюн. Всеки човек някъде някога пред някого е блед. А аз пред кого? Пред един Демон, пред едно видение… Може би пред халюцинация? Как странно пада светлината в ъгъла на залата. Там, където го видя. От високия прозорец се отразява в деформираното и потъмняло огледало… Дали в тези полуотражения не беше видял сенките на непрестанните мисли? Демона… Най-естествено беше да приемат неговия образ. А тъгата в сините очи? Не беше ли това неговата собствена тъга по спокойствието на предишния живот? Или… Всъщност не. Трябва да се живее наистина, но трябва да се живее силно. Още не можеше да си обясни какво точно означава силно живеене, но то определено не беше свързано с предишния живот. То го изпълваше със съпротива срещу всичко, което иска да го върне в старото състояние, когато всеки следващ ден е като отминалия. Изведнъж
