XI. ПСИХОЛОГИКА
Някъде звънна камбана. Звукът беше плътен, веществен, осезаем, сякаш самата тя влезе в този широк разхвърлян хол… Да, влетя, изпълни тялото с блестящия си звън, напусна стаята, отдалечи се, за да нахлуе отново със следващия удар на сърцето — на кое сърце; неговото или нейното, биещото или звънтящото, живото или металното? Дан-н-н… дан-н-н… Високо в небето на невидима ос висеше невидимо махало, на върха му тази камбана, разлюляна от своите удари, отново и отново докосваше гърдите на Баюн и отлиташе обратно в тънките сини облаци… Там откънтя петият удар. Лори-Бин отиде до стенния часовник, поправи стрелките му на пет и издърпа нагоре топуза. Баюн въздъхна. Да можеше да възпроизведе този звук на дира…
— Не мога да чакам два дни, Лори-Бин. Имам билет за „Велдакон“.
Дългата физиономия се извърна към прозореца и предостави на Баюн възможността да я разгледа в профил. Виж ти, значи прословутият Лори-Бин бил гинвох! Ученият Лори-Бин, десетина години завеждал психологическата секция към Нангарската Научна Академия, скандално прочут с някакви прокълнати теории, които сегашните учени упорито ругаят, без да цитират, Лори-Бин, изпаднал постепенно в немилост и забрава, докато един ден… какъв ужас! Професор Лори-Бин — изчезнал и, представете си, казват, станал консултант на бандите на Огнището! „Е, да, господа, колкото и да ги храниш, дивият звяр все към гората гледа, а гинвохът — към джоба ти“ — с този неофициален коментар завършва разговорът в научната компания…
— Много жалко, господин Баюн, шефът лично искаше да види емисаря от центъра. Освен ако… може да се върне и тази нощ… ако желаете да го почакате… — явно в ролята на заместник на резидента Лори-Бин се чувствуваше твърде неуверен. Докато говореше, той успя два пъти да седне и стане, размахвайки непрекъснато артистичните си ръце, често примигвайки с безцветни клепачи, между които очите му проблясваха с полирана чернота.
— Добре — каза Баюн. — Ще чакам. В краен случай ще оставя пакета на вас.
Той се отпусна на фотьойла. Въпреки умората не му се спеше — беше останало нервното напрежение на деня от препускането по секторите на института, срещите с директори и шефове на лаборатории, копиране на документации, делови (проклятие!) разговори с Наор и отпъждане на мисли за нея, търсене на отговор за много други мисли и в крайна сметка всеки отговор се оказа отново въпрос… и накрая уморителното двучасово пътуване до това градче, където трябваше да го чака резидентът на деарския клон. Но, както се оказа, той беше заминал, бил излетял някъде по мътните си неотложни дела — и насаме с този гангстерстващ интелектуалец, който го заместваше, Баюн изведнъж почувства колко е уморен.
Тук, в тази стая с неправилна форма, с разностилни мебели и скъп, но чудовищно мръсен килим, той най-сетне можа да се отпусне, да си възвърне донякъде спокойствието. Съгласи се да чака до сутринта, защото не му се искате да пътува обратно, отново насаме с неприятни, тревожни мисли… А тук беше и знаменитият Лори-Бин и рядката възможност да си поговори с него не биваше да се изпуска.
— Ще се опитам да го изчакам — повтори Баюн. — Имате ли тук нещо за ядене? Прощавайте, не съм вечерял…
— Да, разбира се, разбира се!
Домакинът суетливо изчезна в кухнята. По звуците, които долитаха оттам, можеше да се съди за голямо опустошение сред кухненските сервизи. Скоро Лори-Бин се показа с голям поднос, претоварен със сандвичи, между които стърчаха няколко бутилки, а над тях — лицето на домакина с изражение на висша съсредоточеност и огромно напрежение на мисълта.
Докато вечеряха, започнаха да говорят за онези незначителни неща, които присъстваха в диалог между непознати: времето (много е хубаво, дано да се задържи така), политиката (и как в Нангар не ви омръзна да воювате?), цените (все не падат, без дух да остане!), жените (Лори-Бин изрази желание да сподели нещо по тяхната психология, но стратегът побърза да отклони темата)…
— Впрочем, щом заговорихте за психологията, защо не разкажете нещо повече за нея? Знаете ли, някога се интересувах от тази наука, но тя се оказа много сложна за един офицер…
Баюн говореше истината. Шест или седем години след Прелома беше започнал големият взрив от психологически открития. Научните рубрики на вестниците сипеха обещания за скорошно разгадаване на душевните тайни. Младият пилот-тактик Баюн побърза да се снабди с няколко книги по въпроса. Уви, популярните издания не обясняваха нищо, а научните бяха прекалено научни. Баюн се заплете в „слепоочните области“, „подмоторните зони“, „специализираните точки в кората“ и неизброими подобни словосъчетания. За известно време изгря теорията, че душевните процеси се отразяват в очното дъно. После залезе, скрита в облаци от опровержения и насмешки, както впрочем стана и с много по-сложните следващи теории. Големият взрив беззвучно угасна в пепелта на неизпълнените обещания. Психологията се затвори в научните учреждения и болниците, където по-голямо внимание се отдаваше на психиатрията. Дали някой продължаваше да се занимава с човешката душа, Баюн не знаеше. Но имаше основания да предположи, че в тази област е нагазил седящият срещу него човек с дълга гинвохска физиономия и силно оплешивяло теме. Въпреки недоверието си стратегът напрегнато се вслушваше в нервната му, екзалтирана реч.
Не, категорично отсичаше Лори-Бин, психологията е останала далеч назад по пътя му. Тази нищожна, повърхностна фактология, наивно опитваща се да намери система в безкрайно сложната мозъчна дейност, никога няма да излезе от рамките на своето детинско пелтечене. Единствена нейна заслуга са събраните факти. С помощта на многобройни прибори — психометри, динамоскопи, афектографи — психолозите събраха огромен материал и се удавиха в него. Той, Лори-Бин, някога се бе опитал да излезе на стабилна почва, но никой не благоволи да го последва. Е, какво, толкова по-зле за тях. Той, Лори-Бин, успя да намери необходимата система в този хаос. Това изискваше създаването на нова наука. Е, какво, той я създаде. Тук, в главата му… (той енергично се почеса по темето. Жестът напомняше отвинтването на капак)… тук са основите на
— Не знам дали ще ме разберете, Баюн, но ще опитам да ви обясня някои неща…
Лори-Бин се наведе встрани и наполовина хлътна във високия шкаф. Зашумоля хартия, отвътре излитаха облаци прах и сподавени проклятия, между които „без дух да остане“ беше най-малкото. Най-сетне той се измъкна, вкопчен в руло измачкан луксозен картон.
Беше схема на мозъка, начертана почти като географска карта. Сравнението стана още по-уместно, когато Лори-Бин започна да поставя по нея знаменца като по стратегически план.
— Ето така възниква механизмът на речта. Този център тук… на слуха… този център после… после паметта, ето тази област… или на зрението — ето тук, така, после тук, тази област съхранява образите, тази подбира и комбинира…
Баюн бързо изгуби нишката на обясненията. Психологиката далеч не беше толкова логична, но в нея се подреждаха много неща, за които човек обикновено не се замисля. Неочакваните взаимовръзки, които съобщаваше Лори-Бин, изведнъж преобръщаха най-естествените и обикновено неразбираеми душевни движения, обясняваха всичко и разтърсваха със своя безстрастен цинизъм. Според Лори-Бин всички пътища към съзнанието тръгваха от една мътна област, която той наричаше „несъзнание“. Това беше блато с океански мащаби, изпълнено с емоции, асоциации, неясни и непредставими образи, обозначаващи всяко нещо… Поне така го разбра Баюн. В несъзнанието управляват всички инстинкти, наследени от получовека- полуживотно, което някога е слязло от клоните на земята и взело първия камък. Несъзнанието е плътно и неразривно свързано със съзнанието и често властва над душата, определя постъпките, диктува поведението…
Лори-Бин внезапно млъкна. Направи същия жест на почесване, сякаш отвинтваше върха на темето си. Остатъците от косата се завихриха около голото островче. Едва сега Баюн можа да прецени колко странен е всъщност този човек. Кръглите му, абсолютно черни очи или хаотично блуждаеха по ъглите на стаята, или с ненадейна хипнотичност се фокусираха между очите на събеседника, сякаш можеха да надникнат в мозъка му. И в същото време той не се стремеше да надзърне в душата, в същността на събеседника си — Баюн го интересуваше като слушател и само като слушател. Лори-Бин беше едно чудовищно струпване на истини, които нямат като че ли никакво отношение към самия него, безсмислено се тълпят в дългото неудобно тяло и ако за миг са спрели да изтичат от устата, то е защото са се сбили на изхода…
