да взема връзка…
— Ало, Халбун, ти ли си? Баюн ти се обажда, не се учудвай и не питай нищо… спомни си, когато служехме в Нангаруза… много е важно. Та тогава ни прожектираха един филм, помниш ли? Много важен филм, специално за нас и после забраниха полетите над квадрат 165… спомни ли си? Кажи ми сега, ама внимателно си спомни, как мина полетът на другия ден? Моят полет, разбира се! Така… не е имало полет, казваш… нервна криза, така ли? Да, представи си, не си спомням! Два дни съм бълнувал? Благодаря ти, Халбун-чи, много ти благодаря! Извинявай, сега не мога да ти обясня нищо, после, когато се видим… Всичко хубаво, Халбун-чи! Не, не съм полудял… и нямам намерение! Как мислиш, колко ще продължи тая буря? Аха. Е, тогава до скоро виждане!
Когато излезе на бетонната писта, бурята беше в разгара си. Стратегът имаше чувството, че тялото му с усилие разгръща плътната водна завеса, промъква се през нея, както се промъква мисълта му през гъстата маса на чувствата. Някъде високо в сивия купол воюваха облаците — плътни и безформени, без Демони и „Таргани“, всичко е било въображение, всичко е било болезнена реакция на ужасеното несъзнание, светът отново можеше да бъде прост и ясен както преди…
Както преди? Едва ли!
В него вече съществуваха Фартат, Комран, Дилетиле, Лори-Бин, съществуваше мъдрата тъга на Рел Ваус, звънтящите струни на дира, стиховете на Зун Себенера, красивата, грациозната сила на Наор… без дух да остана, изстена Баюн…
…Наор!
Наор бавно вървеше покрай витрините и отражението й бавно се плъзгаше по вертикалните им езера — стройно, отчуждено от декоративния блясък на стъклата. Лицето й, също така чуждо на всичко наоколо, потопено дълбоко в себе си… Баюн усещаше пулса на кръвта в краката си, сраснали се с тротоара, и разбираше, че ако не направи нещо в този момент, тя просто ще мине край него и няма да го забележи. Всички обмисляни по време на чакането думи някъде изчезнаха и нищо не можеше да ги възвърне. Стопи се спасителното остроумие, елегантната небрежна импровизация, която бе зачеркнала горчивината от вчерашната раздяла. А трябваше да я накара да почувства колко друга е за него тази среща сега, колко нов е той самият сега, колко други са очите, с които гледа света…
— Наор!
Той едва успя да изстиска от гърлото си името й. Тя спря, сякаш с цяло тяло се бе ударила в невидима стена. Отначало очите го прободоха със защитна студенина, после — с болка и учудване.
— Баюн? Нали вече трябваше да сте в полет?
— Ще има буря… — изговори Баюн нищо незначещите думи, без да откъсва погледа си от нейния. Не знаеше какво може да каже с очи, но разбираше, че сега думите са най-малко удачни.
Тя разбра. Разбра! Напрегнато се усмихна. И мълчаливо му протегна ръка. Баюн я пое внимателно, още не вярваше в реалността на прошката, но познатата лека ласка, погалването на малкия пръст, го убеди…
После имаше едно хаотично кръстосване по свечеряващата се Фидеара, топлият вятър бързо изсуши дрехите му и нищо не пречеше да вървят по-близо един до друг… съвсем близо… После имаше две малки ресторантчета и две чаши тоно, и няколко квартални градинки, всяка от които крие едно късче от нежността, и километри улици, като че ли без посока, но всяка водеща точно там, където ще се влее в другата и всичко това не е случайно, всичко това е изпълнено с някакъв вътрешен смисъл…
После отново домът на Наор (за щастие майката този път отсъстваше) и стаята на Наор, където всичко напомняше за онази нощ, където Баюн най-сетне можа да си поеме дъх.
…Държеше лицето й в дланите си и се любуваше на нежното му сияние на фона на стенната композиция. После го притегли към себе си, очите й бяха на равнището на устните му и той ги целуна едно след друго, бавно, внимателно, сякаш се боеше да не пропусне някое…
— Наор’нд’Наор! — В аквариумната тишина на стаята думите прозвучаха странно тихо и тържествено. — По всичко изглежда, че нангарският пилот Баюн Глордах безнадеждно се е влюбил във вас.
— Боя се, че и с мен става същото, стратег Баюн — полусериозно-полушеговито каза тя. И добави: — Усещам в теб движението, което толкова липсва в нашия свят, загрижен само за спокойствието си.
Неестествените за една жена думи, произнесени от нея, бяха ясни и прости, защото това беше Наор… Баюн изведнъж помисли, че за пръв път обича не обвързващата уютност на Игис или хищната ненаситност на Йохат, а истинската, невероятната Наор, в еднаква степен и жена, и ум. И че това, което го кара все по- силно да притиска към себе си гъвкавото тяло, идва както от вълнението на ръцете, усетили нежната красота на кожата, така и от трепета на ума, разбрал до какво богатство се е докоснал. Той зарови пръсти в косата й, пръстите му се съединиха отзад, дланите легнаха върху шията, където някаква жилка доверчиво трептеше, сякаш под ударите на далечна камбана. Наор притисна чело до гърдите му. Баюн погледна към тъмния прозорец, където светлината на Зун затъмняваше блясъка на Първоцветето, Триглавата Птица, Великия Северен Кръг и още много други съзвездия, които той не помнеше. Погледът му се отклони. Плъзна се безцелно по стените и спря, срещнал своето отражение. В огледалото стояха техните фигури, лишени от детайли, способни да придобият такива черти, каквито човек пожелае. Лунната светлина потъмня, прорязана от последните облаци на бурята. Закъсняла светкавица освети отражението и в мигновения му заслепяващ блясък Баюн видя себе си.
От огледалото го гледаше висок, жилест старец, в лицето му сред плетеницата от бръчки се губеха чертите на сегашния Баюн. Застиналата в прозореца мълния осветяваше очите, в които хиляди събития прозираха през разширените зеници, и всяко от тях беше част от живота, в който нищо не е минало напразно. Извърнал глава, старецът гледаше към Баюн, а до гърдите му беше притиснала лице жена с прошарени от тъмни ивици коси.
После мълнията угасна, времето тръгна отново, Баюн се засмя и притисна устни към гладката, съвсем детска кожа на лицето й, на това изумително, това единствено лице, в което всяка черта е съвсем обикновена, но всички заедно се съчетават в такава неповторима композиция, както са неповторими очертанията на тропическите съзвездия…
XII. ЗУН СЕБЕНЕРА
„Велдакон“ безшумно пронизваше облаците и нищо в млечното сияние на прозореца не издаваше бързия му бяг. Уморен от тази белота, Баюн дръпна завеската и седна на леглото. Всичко, свързано с Деара и с Наор, бе останало назад — двата дни и двете нощи в ненаситната надпревара на радостно взаимно откриване, странното объркано изпращане, колкото очаквано, толкова и неподготвено, летящият през целия град таксовоз, едва успял да догони последните няколко секунди преди отлитането… Всичко остана назад, но не отмина безследно.
Пръстите инстинктивно се плъзнаха по струните на дира в неуверено търсене на истината — и разочаровано замряха. Нито един звук не беше нужният. Акордите кънтяха звучни, красиви, но… познати. Нито един не вървеше с мислите, не съживяваше късче от преживения свят.
„Без дух да остана, що за човек съм аз?
Пилот, който кой знае откога не е летял?
Шпионин, който нищо не узнава?
Стратег, който нищо не решава?
Или просто луд с раздвоение и двете личности в когото не могат да се изтръгнат от нормалността си? Глупости, Баюн-чи, глупости! Приличен психопат дори не може да стане от теб, изпусна такъв шанс като Предписанието, Демона, колко струваше само Демона, а, Баюн-чи? И ето, сега си свободен, а не знаеш какво да правиш със свободата си. Щом Демона не е съществувал, губи смисъл желанието да го откриеш и да му поискаш сметка… Какво желаеш сега, Баюн-чи? Несъмнено, да оправиш света, въпреки че не си наясно в каква посока е изкривен този свят и колко точно… Стоп, Баюн-чи! Този въпрос не е на шега. Трябва да се започне от този край на света, в който се ориентираме най-добре. Нангар!“
Той се повъртя из каютата — просто така, безцелно, за да не се поддава на ленивата наслада на
