«Напред!» — всички подхващат яростния вик. Никой вече не забелязва жълто-сивия прах, който скърца между зъбите, нажежените ризници, тежестта на меча в отмалялата ръка… «Напред, воини, напред, напред!» — пронизва слуха и измива всичко освен яростта, спазъма на пръстите върху дръжката на меча и онова, което наричат «жажда за кръв». А може би и за смърт, кой знае. Смърт — за императора, смърт — за империята, смърт — за да не сееш смърт.
Ето селото! Изхвърча поредният завой, мярка се между скалите, а после се носи срещу тебе. Виж, хора изскачат от сламените колиби… не, не хора, а врагове, които нямат качествата на нас, избраните. Ние трябва да им посочим тяхното място, те ще станат тор за плодородните земи, отредени от безсмъртните за нас… «Бий!» — крещи стотникът и хвърля факел в една колиба. Бий, нека огънят погълне всичко, нека съскащите мечове разсичат писъците на обречените.
Моят кон, опитен боен кон, с рев навежда глава, промушва бягащия срещу мен гол човек — не, не човек! враг! — вдига го и го хвърля в канавката. Отличен кон, само десетниците имат коне с раздвоени рога, а аз вече съм десетник, сам предводителят окачи върху ризницата ми белите отличия… «Бий!» — крещи стотникът и аз замахвам със затворени очи, мечът с пращене се врязва в нещо меко… «Бий!» Поглеждам назад и с ъгъла на окото си виждам за миг лежащото окървавено тяло, мъртва парцалена кукла…
Така беше, трудно ти е да ме слушаш, нали? Лицето ти е каменно, но очите те издават. Така беше. Всички убиваха, аз също. Дали ми беше лесно? Вече не помня. Първият път мина някак незабелязано. Вторият… осъдени на смърт. Предпочитам да забравя. А след третия път си казах: «Виж как твоят кон убива и стани като него. Стани кон, щом никой не се интересува дали си човек. Стани кон и забравяй, че си убивал. Мисли за яслата, която те чака пълна, за младата робиня, която ще се погрижи за теб, за другите коне, които можеш да проиграеш на клечки. Стани кон.» И станах убиец. След всеки бой, след всяко учение ръката ми ставаше по-силна и точна, очите — по-зорки, яростта — по-заслепяваща.
Не ме гледай така. Не знам как е у вас, но у нас нищо не унижава болния толкова, колкото съчувствието към него. Знам, че виждаш по-далеч от мен и по-дълбоко в мен. Навярно си прав, това е болест, наистина съм бил болен тогава. Сега не мога да кажа. Болестите в душата се осъзнават, когато вече са отминали, или… когато вече е късно. Тогава чувствах само страха от нещо неотвратимо, за което не знаех къде е, какво е, в мен ли е или извън мен… През деня в боя аз, поетът Зун Себенера, нямах равни на себе си. А нощем аз, воинът-убиец Зун Себенера, се изправях пред съда на убитите. И бях беззащитен.
Те идваха безлики и безбройни. Сядаха около мен и говореха с безцветни гласове, слети в неразбираеми съзвучия. Оплитаха ме в ужас и ме потапяха в кошмари, където от блатото на моето зрение изплуваха удавените образи. Сутрин се събуждах бодър, готов на всичко, а вечер кошмарите се повтаряха и дори жрецът не можа да ми помогне. Когато опъваш тетивата на лъка безкрайно, тя се чупи. И в мен нещо се изпъваше, препъваше, наближаваше… Научих се да убивам със затворени очи. Не помогна. Не можеш да изхвърлиш спомените, да заключиш палатката пред безликите убити. Не можеш.
Онази вечер беше моят празник. Луните Зун и Себенера, чиито имена нося, се срещнаха в небето. Значи бях именник и сам императорът ме покани в своята палатка, за да изпием с него по чаша от питието на безсмъртните.
Вечерта в тези краища настъпва бързо, за минути. Но минава време, докато луните се срещнат в небето. Вървях между дърветата на превзетия оазис. Тази вечер беше различна от другите. Нямаше ги безликите сенки. Нямаше я болката от спомените, нямаше ги самите спомени, беше щастие и спокойствие, чист въздух и лек полъх, шумолене на листа и звънтяща песен на нощно гущерче. В мен се надигаше непозната вълна и аз разбрах, че нещо ще стане, когато тя достигне върха си. Но луните вече бяха високо и аз се върнах в лагера. Вървях между палатките и се заслушвах в себе си, само в себе си. Вълната се надигаше, оставаше й още малко, съвсем малко, затова спрях пред шатрата на императора, очаквайки края. Часовите взеха мечовете си «за почест», а аз все стоях, защото моята вълна вече се покриваше с пяна, оставаше й още малко, съвсем малко… и изведнъж тетивата в гърдите ми се скъса със звън на пречупен меч. Въздъхнах и влязох в шатрата. Внимателно поех чашата от ръката на императора и я плиснах в лицето му. Той отстъпи назад, избърса се и студено попита:
— Защо, десетник Зун Себенера?
— Ти си нищожество — казах аз. — Стар кон със затъпени рога, който дори не смее да се доближи до младата си кобила. Със смъртта на невинните рисуваш своето величие, а те презират дори и конярите. Влизаш в чуждите столици, когато вече са превзети и поставяш там свои статуи. А кой ще издигне статуи на мъртвото в нас?
— Седни, Зун Себенера.
Продължавах да стърча. Той седна и ме погледна с прозрачните си очи.
— Толкова ли искаш да те убия?
— Може би предпочиташ обратното?
— Седни, Зун Себенера.
Мълчах прав.
— Седни! — изкрещя той. — Вежливият гост уважава молбата на стопанина.
Аз седнах.
— Добре, светозарни. Уважавам молбата ти. За какво ти е всичко това? Лош артист си, играта ти личи.
— Дали съм лош или добър артист, това теб малко те засяга. Искаш да умреш. Добре. Още утре. Или тази нощ. Ти дойде при мен навреме, Зун Себенера. Сега искаш само да умреш. След пет дни ще искаш моята смърт. След месец ще разбунтуваш войниците, ще ме хвърлиш отвисоко върху копията им и ще седнеш на моето място, както някога аз седнах на него. И какво? Ще те завърти мелницата, наречена власт. Помниш ли? Това са думи от твоите поеми, Себенера.
Мълчах.
— Исках да те спася — отново заговори той. — Държах те до себе си, не те пусках в боевете — не помогна. Тогава те направих десетник. Надявах се, че така ще убия в теб онова, което с години изкоренявах в себе си. Ти не оправда надеждите ми. Аз исках великият поет Зун Себенера да прослави моя поход. И какво стана? Великият поет се превърна във велик воин. Но велики воини аз имам предостатъчно. Къде отиде поетът?
— Поетът дойде при теб тази нощ — отговорих аз. — Поетът ме доведе тук с конвой от безлики сенки. Поетът поиска аз да умра, за да може поне той да остане.
— Това не е поетът, за когото питам! Това е злият дух, който вечно драска душата и прогонва спокойствието, гаси наслаждението и докарва кошмари в спокойния сън. Под маската на фалшиво търсене той прикрива само страха, отвратителното лице на страха за богатството, за почестите, за името и легендите около него!
— Не приписвай на съседа си твоите болести, светозарни, това няма да те излекува, е казал Колдарай. И ти няма да се освободиш от страховете си, дори да ги припишеш на мен. Ти всъщност се страхуваш от мен, светозарни. И може би най-много от онова, което ме е довело тук. Страхуваш се, че същото ще се пробуди в теб и ти ще престанеш да бъдеш светозарен. Това е страшна сила, светозарни. Безсмъртна! Лъжеш, че си я изкоренил от душата си!
— Малко ме интересува какво мислиш.
— И тук лъжеш, светозарни. Знам, искаш да ме смутиш с безразличие. Но твърде дълго съм бил в твоята свита и знам какво значат за теб думите ми.
— Но какво искаш все пак, Себенера? Добре, моята смърт, моята власт, и после какво? Мир и любов в страната. Не си първият, не си и последен… впрочем, по-добре да си последен. Дори съседните страни да те оставят на спокойствие, ти непрекъснато ще воюваш с приятелите и придворните, с приближените, със заобикалящите. Даваш ли си сметка колко хора ще жадуват за твоя трон, твоята хазна, за императорската власт? Мирът пробужда завистта, любовта завършва с предателство. Нима е имало поне една жена, която те е следвала докрай? Нима не те напусна и Копрал, въпреки че ти я обезсмърти в поемите си? Само между животните понякога има мир и любов, Себенера, а хората стоят по-ниско от животните
— Хората се променят.
— Стига! Това не е просто ерес, това е глупост! Безсмъртните от сините дворци някога създали за забавление шепа изроди и после забравили за тях — ето как са се появили хората! Не знаех, че си толкова наивен. Такъв бях аз преди двайсет години, а уж сме връстници! Да промениш хората? Безсмъртни ли искаш
