да ги направиш? Прекланям се пред теб, всемогъщи! — той се разсмя остро и леко се поклони.

— Радвам се на доброто ти настроение, светозарни — аз също се поклоних. — Нека безсмъртните ти дарят дълъг живот и бодър дух. Нека ти помогнат да забравиш…

— Какво да забравя? — той вече не се смееше.

— Тази нощ. И моите думи: «Хората се променят.» Добре те познавам, светозарни. Ти не би ги забелязал, ако ги кажеше друг. Но това го казах аз, поетът Зун Себенера, а ти не забравяш казаното от мен. Не веднъж в моите стихове си откривал онези свои лица, които криеш и от себе си. Знам страховете ти и ти прибавям още един — страха, че хората ще се променят. Най-големият страх. Сега ти ще следиш всички около себе си, за да откриеш и най-малката промяна. Ще я виждаш навсякъде, дори и себе си ще подозираш — нали се смяташ за съвършен и завършен, сега се появиха съмненията. Ще започнеш да избиваш всички заподозрени, ще посееш ужас в себе си и около себе си и в този ужас също ще чувстваш промяна. И в стремежа си да унищожиш всички в края на краищата ще стигнеш до… Сещаш ли се?

— До себе си — каза той. — Добре. Нека бъде така, Зун Себенера. Но първо…

За миг в ръката му блесна острие…

По-нататък на помня. Дойдох на себе си, когато ме хванаха часовите и измъкнаха от ръката ми ножа. Неговият нож. Не знам аз ли съм го убил, отразявайки неговия удар, или съм измъкнал ножа от раната, която той сам си е нанесъл. Не помня.

През нощта избягах, без сам да зная защо, без да си давам сметка къде всъщност отивам, без да познавам пустинята. Не ме преследваха — избягалият в пустинята е осъден. Не взех нито храна, нито вода. На третия ден започнаха виденията. Струваше ми се, че безликите сенки вървят редом с мен и ме подкрепят, пустинята ставаше море или чернота. И ако се спасих, то е…“

Тук ръкописът свършваше.

* * *

— Вече ти казах, Рел, колко ми харесва Зун Себенера. Но разбери, не е там работата. Ти сам спомена, че на вас ви се изплъзват много неща. На теб, който си два пъти по-възрастен… Какво да кажа аз, Рел? Аз, който съм тръгнал по този път едва от година…

Ваус изпъшка:

— Баюн, непрекъснато се мъча да ти обясня точно това, но не мога да намеря начин да не те обидя…

— Глупости, Рел. Говори направо.

— Добре. Виждаш ли, ти не си тръгнал по никакъв път. Ти само си излязъл от релсите на досегашния си живот и сега се мъчиш да ходиш без предопределена посока. И при това не искаш да виждаш някои неща — например че между пътищата, които можеш да избереш, има достатъчно други релси, които могат да те хванат и повече да не те пуснат.

— И какво после? Добре, вярвам ти, приемам всичко, но какво ми предлагаш ти, Рел?

— Нищо, Баюн-чи! — в гласа на Ваус се мярна злост. — Аз и в книгите си никому нищо не предлагам. Никакви готови истини. Може би само малко вглеждане в околното…

Сега беше ред на Баюн да изпъшка от досада.

— Рел, само преди час ти казах цялата история и би трябвало да си разбрал, че поне вглеждането вече ми е познато…

— Но накъде, накъде се вглеждаш, пилоте? Предимно в себе си!

— А Фартат, Лори-Бин, Дилетиле? Толкова неща видях в тях и в другите, за които…

— Играчите, играчите на света са това, Баюн! Погледни сам отстрани — с кого си се срещал непрекъснато по целия свой прословут път на прозрение? С офицери от Фелдстратегиума, бандити, религиозни реставратори, неофициални диктатори като Фартат, гангстерстващи учени като Лори-Бин… А тези, които ги хранят, които работят за тях?

Баюн си спомни за случайния познат от бар „Надежда“ и премълча, защото в цялата си изповед не беше споменавал нито дума за него.

— Знаеш ли нещо за тези, които строят любимите ти самолети, Баюн? В огромни неотоплявани цехове, петнадесет часа в денонощие? Затова ти говоря, че твоето вглеждане не е достатъчно! Твоята странна съдба те е завъртяла сред големите играчи, ти виждаш как те натискат лостовете и ти се струва, че в действителност от тях зависи всичко. А самите тях ги мести по игралното поле ръката на историческите същности. Затова те винаги се оказват хора на миналото, защото се вкопчват в някой пръст на тази ръка, в някоя частна същност, която за него става Единна, става вечна и постоянна истина, валидна за всички времена. А някъде там, долу, между хилядите, пораства друга ръка, невидима и призрачна, протяга се нагоре и сваля играчите от полето. Там, между тях уж еднаквите, между които Лан иска да протегне паяжина от свързващи тръбички… Виждал ли си, наблюдавал ли си как работи зидарят, Баюн-чи?

— Случвало ми се е — тихо каза Баюн. Рел се беше изправил и с инстинктивно движение дърпаше ръкавите си над лактите.

— Представи си зида на обществото, Баюн. Стои зидарят, нито висок, нито нисък, нито умен, нито глупав, просто верен на неизбежното, като историята. Реди си той тухлите, отрупани до него — обикновени, ежедневни тухли с очукани, но прави ръбове. Попада тухлата в зида — отдолу с хоросана на битовите и семейни необходимости, отгоре с хоросана на развлеченията, и готово! Следващата. Следващата. По едно време в ръцете на зидаря попада някаква тухла, сякаш съставена от две, долепени под прав ъгъл. Здрава тухла, не е за изхвърляне. Оставя я настрана. След малко — друга такава. Настрана. Докато към края на седмицата — а неговите седмици са исторически епохи — се събере цяла купчина. А нашият зидар е грижовен, Баюн! И прави от тях чупка в зида, под прав ъгъл спрямо предишната посока. Защото знае — ако дълго време гради зида съвсем прав, той ще се срути. Нали знаеш, единственият начин да закрепиш лист хартия вертикално, е като го сгънеш…

ЕПИЛОГ

Сградите наоколо прозираха в мъглата като неясни скали, където само светещите пещери на прозорците говорят за съществуването на други живи хора. Баюн уморено прекосяваше завесата от водна субстанция и си спомняше друга подобна вечер…

Такава беше мъглата във Фидеара, със същите сияйни хралупи в черното дърво на нощта. Но имаше я и топлата ръка на Наор, и бързото движение по дъното на облачния коридор с невидимо дебели стени, движение сякаш едновременно и в пространството, и във времето.

Парливите докосвания на мъглата измиваха досадата от поредния ден. Секретният отдел на Фелдстратегиума, вечните служебни сплетни и планини от доклади… „Разрешете, господин Фелдстратег!“… „Как, Баюн-чи, вече Фелдстратег? Ако и това не го полеем, не си човек!“ „У Теракол, разбира се…“ „Извинете, фелдстратег, спешно е. Търси ви господин консултант-презитегът“… „Здравей, Рел, как си?“, „Добре съм, млади приятелю, а ти? Довечера си при мен, нали? И вземи дира, непременно!“… Какъв хаос, без дух да остане, житейска плетеница, а отвъд всичко това — само смътното предчувствие, нещо възможно, нещо, което не може без мен, което оправдава цялото това безкрайно търпение, цялото това лицемерие, от което се чувствам свободен само в редките вечери с компанията на Рел, с хората, които също стигат до това предчувствие, но не могат да прекрачат отвъд — дори тези от тях, които пишат за космоса и бъдещето. А на мен нищо не ми стига. Да, при тях мога да изпея всяка своя новородена песен и знам, че тя ще бъде записана върху новото чудо на техниката — апарата за магнитен звукозапис, и после ще разнасят лентата по други компании и ще ми разказват как там с блестящи очи са слушали песните ми и как… А на мен все ми е малко, без дух да остана!

И все пак не мога, мислеше с тъга Баюн, не мога просто да плюя на всичко и да замина, да се махна от Нангар, даже когато ми предлагат поста на военно аташе в Деара… Да, Наор, обичам те и си ми нужна, но как бих могъл да живея във вашата невероятна страна? Като шофьор на съпругата си? Аз тук продължавам непоносимата тройна игра с Фартат, Презитега и Комран и вечер преоблечен, за да не плаша хората от работническите квартали, отивам на техните събрания, като че ли бунтарскитс им речи могат да ми покажат

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату