сияеха на фона на нощната мъгла зад стъклото.
— Откъсни едно листо — каза Демона. Баюн се подчини, без да пита защо. Глупаво беше да задава такъв въпрос, след като истински важните не бяха зададени. — Смачкай го в една чаша с десетина капки тоно и намажи с това устната си.
Баюн извърши тези действия с весело любопитство. Демона загрижено го следеше и остана доволен.
— Не обичам да разговарям с контузени хора, а тази рецепта е била известна още по времето на Зун Себенера…
Рецептата наистина действаше. Болката почти веднага заглъхна.
— Долу ме биха — каза Баюн. — Навярно заради униформата.
— Да, с тази твоя униформа все по-често ще искат да те бият. — В гласа на госта имаше само съчувствие.
Баюн стоеше на крачка пред него и го гледаше отдолу нагоре. Не му се говореше, въпросите се бяха изпокрили някъде и в гърдите му беше невероятно тихо, сякаш сърцето бе спряло да бие. Не се сдържа и протегна ръка към госта. Пръстите му свободно прекосиха тялото на Демона, без да усетят нищо.
— Тогава, в самолета, беше доста по-плътен! Ти наистина ли си демон?
Демона отговори със странната си, малко тъжна полуусмивка и отиде до масата. Направи още една крачка и свободно проникна в нея. Извърна се, прорязан до кръста от плоскостта, и ненадейно почука с пръсти по нея. Звукът рязко отекна в кухнята.
— Нека отидем в гостната — и с една бърза странична крачка изчезна в стената. Баюн го последва — през вратата, разбира се. Не беше в състояние да изпита страх или учудване.
— Питаш дали съм демон? — посрещна го гостът с въпрос. — Това щеше да попита древният пустинен воин, ако ти кацнеше до него със самолета си.
— Искаш да кажеш, че си дошъл от моето бъдеще?
— По-скоро от вашето възможно бъдеще… Нали от астрономията знаеш, че в космоса има множество по-стари от вашата планети. Та на някои от тях доста отдавна живеят човеци. — С едновременно ироничен и извиняващ се глас каза Демона.
— Добре, аз съм учил астрономия в пилотската школа и макар там да не е ставало дума за чуждопланетни жители, мога да си го представя. Но как, без дух да остане… можеш да си безплътен… и плътен едновременно? Какво си — кино, далековизия, сън?
— Нещо подобно и на трите, Баюн-чи.
— Но какво пречи да дойдеш тук, истински, от плът и кръв?
— Много ли те смущава това?
— Не… тоест да, впрочем няма значение… Прощавай, може ли да седна?
Жълтокосият мъж объркано го погледна, сякаш не разбираше как един човек може да иска от друг разрешение да седне. После се засмя. Без да забележи усмивката му, без да вижда каквото и да било освен обърканите си мисли, Баюн се отпусна в креслото.
— Ще се опитам да ти отговоря — бавно каза Демона. — Във Вселената има безкрайно много планети, но на крайно малко от тях — разумни същества. А вашият свят е разположен в едно такова странично разклонение на звездния архипелаг, че едва ли бихме могли да узнаем за вас, ако не бяхме се запознали с ваши много по-развити съседи. Те, без да се месят наблюдавали вашето развитие и…
— Извикаха вас да се намесите — иронично продължи пилотът.
Гостът мрачно го погледна.
— Вашето ново оръжие промени нещата — отчетливо произнесе той.
— Какво толкова, оръжие като оръжие — повече предизвикателно, отколкото с убеденост, каза Баюн.
— Вашите учени, увлечени в практическата реализация на атомните бомби, са пропуснали да си изяснят някои дребни неща, които със сигурност щяха да ви струват живота. Във вашите океани има висока концентрация на компоненти, от които най-малкият взрив на разпадащи се атоми би предизвикал верижна реакция на всички водни площи. Представяш ли си какво би останало от вашата планетка?
Баюн се опита да си представи, но в замяна пред паметта му изплуваха юмруците на изгорели кетрали върху овъглените клони. Планета като изгорял юмрук, вкопчен в изгорелия клон на живота.
— Разбираш ли — меко продължи Демона. — Нашата намеса е все едно да видиш как зад гърба на някой разсеян човек с голяма скорост се доближава автомобил и единственото, което можеш да направиш, е да го блъснеш в канавката. Наистина това може да е болезнено, но му дава шанс да избира пътищата си по-нататък. А така щяхте да изчезнете като вид, без дори да разберете защо. Може би ще попиташ защо вашите съседи не са го направили? Отговорът е прост — не са се чувствали уверени във възможностите си, защото са коренно различни от вас — и като вид, и като историческо развитие. От познатите им космически цивилизации нашата Земя е съвсем аналогична на вашата култура. За съжаление дели ни огромно пространство.
Баюн усети как левият му крак се схваща, но не искаше да мърда.
— Извинявай, но непрекъснато ми говориш за общества и култури, а тогава, в Нангаруза, или дух знае къде, аз се срещнах с теб, бих се с твоя „Тарган“, ти ми съобщи, че от днес нататък в главата си ще имам Предписание, ти обърна живота ми. Кой си?
Жълтокосият го изгледа замислено.
— Кой съм аз ли? Зависи къде. Там, на моята Земя, съм просто писател и метаисторик на средна възраст, който месеци наред поглъща и овладява като своя културата и езика на някоя планета като твоята, докато се усети готов, и живата му мисъл и образ с цената на неимоверни енергии пробие пространството и проникне в съня на един спящ пилот, наречен Баюн Глордах. Той да изсънува невъзможния си въздушен бой и да понесе нататък Предписанието и кръста си…
— Кръста? — не разбра Баюн.
— В нашата митология има една такава история с кръст…
— Добре, а после, в чакалнята на Едносъщния храм?
— Тогава бях само изображение, предназначено за бодърстващия ти мозък, както сега. Не ми трябваше да ти внушавам нещо, интересуваше ме докъде си стигнал в мисленето.
Баюн разбра. Спомни си очаквателния напрегнат поглед на Демона тогава в чакалнята. Спомни си мислите на предишния Баюн-пилота и разбра колко много се е променил. Че от предишната му омраза към Демона не е останало много. Трябваше веднага, в същата секунда да каже нещо, да сгъсти в една фраза всичко, което е постигнал и изстрадал. Вместо това с чужд глас запита:
— Кажи ми… — не можа да нарече Демона никак и продължи — какво всъщност трябваше да направя под ръководството на Предписанието, направих ли го и ако не съм, тогава кой?
— Трябваше да се подхвърлят някои сведения за опасностите на военните учени и да се обезвредят бомбите, които вашият Презитег от страх и глупост смяташе да хвърли в Кондафския залив.
— Затова ли отварях сейфа на фелдстратега Гарлик?
— Предписанието представлява присадена към съзнанието ти група от цели, както и неизвестна за вашата наука способност за обработка на сведенията, идващи от околния свят. В определени от Предписанието моменти ти изцяло действаше в името на тези цели и никакви норми за приличие и порядъчност не можеха да те спрат. Зная, че искаш да ме попиташ за Йохат… не, не знаех как ще действаш, просто поведението ти трябваше да бъде максимално близко до най-краткия път към целта.
— В такъв случай не разбирам кой е извършил всички тези героични действия — доколкото си спомням, нито учени, нито бомби не съм обезвреждал…
Демона го гледаше все с оная объркваща, пълна със симпатия усмивка.
— Нужната работа я свърши Халбун Криш.
— Чувала Халбун?!? — за пръв път тази вечер Баюн изпита истинско изумление.
— Да — потвърди с весел тон гостът. — Знаеш, че и при вашите разузнавачи за особено важни задачи се изпращат по двама, които нищо не знаят един за друг. Вие също бяхте двама.
— И аз…
— Да, ти се оказа неудачният вариант. Вие двамата бяхте подбрани с противоположен тип психика. Колкото ти беше порядъчен и наивен, толкова Халбун — хитър и безпринципен. Не можеше да се знае кой в
