Всъщност, както казахме, продължаваше психологът, несъзнанието не е просто хаотичен океан. Дъното му е изровено от подводни пещери, пълни с наблюдения, знания и знаци. Из него сноват най-разнообразни риби и морски зверове, които умеят да намират всяко необходимо сведение и да го донесат на островчето Съзнание. На това островче е огромната администрация с безкрайно количество чиновници, които раболепно изслушват всяка заповед, всичко, което човекът е пожелал да осмисли. „Слушам, след малко ще имате отношение към въпроса!“ — рапортува чиновникът и бегом се понася към брега, където с отворени уши го чакат рибите и зверовете. Чули заповедта, те се понасят към подмолите и там събират, сравняват, определят, объркват или изясняват чутото. Разбира се, между тях има и твърде несъобразителни, които често пъти довличат съвсем други, ненужни сведения, които, сглобени с верните оценки на други „риби“, създават малко изопачена картина на отношението. Тогава казваме, че някой е субективен и вижда нещата по своему… Искате ли тоно, Баюн?
Стратегът благодари и отпи от парещата зелена течност. Обичаше тоно, а сега имаше и нужда от него — предстоеше цяла нощ чакане и разговори. Отново докосване до най-обтегнатите струни, кънтящи в резонатора на черепната кутия… Думите на Лори-Бин, парещият вкус на тоното, нервното напрежение на безсънието, хаотичната обстановка действаха преобразяващо. Баюн се чувстваше съвсем друг, нямащ нищо общо с днешния и навярно утрешния свой двойник, който се движи в обществото, разговаря с хората, размишлява над ежедневното. Колко нови мисли, велика съдба! Всяка като риба в мътен океан (без дух да остане Лори-Бин с неговите натрапчиви сравнения!)…
Лори-Бин млъкна — по средата на фразата, естествено, — пъхна в ноздрата си камул и започна да търси из шкафовете кибрит. Сянката, хвърлена от ниския лампион, нелепо танцуваше по стените, загубила горния си край някъде под тавана.
Бръмченето на телефона спря хаотичните му мятания. Той грабна слушалката и заговори бързо, гълтайки последните срички и въпреки това достатъчно ясно.
— Да… да, Лори-Бин. Какво има, Крос?
Незапаленият камул подскачаше в такт с думите и чукаше по слушалката. Доколкото Баюн можа да разбере от откъслечните реплики, ставаше дума за някакъв контролицер, който не желае да прекрати някакво свое разследване.
— Да, разбирам! — крещеше Лори-Бин. — Разбирам, но защо бързате? Какво като нямало време? Време винаги има! Защо сте действали на своя глава? Какво изобщо сте направили? Ах, отвлекли сте сина му? Глупак! Не сте го отвлекли вие? Кой тогава? Аха. Предайте му, че той е глупак! И какво смятате да правите, ако смея да запитам? Ще му се обаждате по телефона? Ах, благодаря, без вас нямаше да се сетя, глупак такъв! Питам какво смятате да му кажете?
Той замълча. Слушалката гъгнеше. Върхът на камула описваше застрашителни фигури.
— Ясно, друго не съм очаквал от вас! Не, Крос, никакви такива! Не ме прекъсвайте… Не ме прекъсвай, глупак такъв, а слушай! Никакви заплахи. Особено това — „ще ви смачкам фасона“. Такива изрази забранявам, ясно ли е? Изобщо няма да се обаждате вие! Ще се обади синът му. И ще каже… не ме прекъсвай. Крос! Запиши си какво трябва да му каже. Как ще го накараш, не ме интересува! „Здравей, татко, и така нататък, тук за мен се грижат, дават ми невероятни работи за ядене, живея в къща — не ти е работа… Държат се с мен човешки, разговарят с мен, не могат да разберат защо упорстваш толкова и не приемеш парите, които ти предлагат…“ И тук, Крос, момчето трябва да вметне… Като от случайна мисъл, разбираш ли? Да каже: „Татко, извинявай, ти наистина ли получаваш толкова малка заплата?“ Разбираш ли, Крос, удар по социалното самочувствие! И никакви намеци за физическа разправа! Иначе ще го мобилизираш още повече. Разбери, Крос, щом той е тръгнал срещу нас, значи е изживял страха на насилието. Единствено намекът, че въпреки принципността му заплатата не винаги стига, че синът му е способен да се възхити от тези, които имат повече, че никой в обществото не цени принципите му… Разбра ли, Крос? Наистина ли разбра? Е… хайде… радвам се за теб!
Той хвърли слушалката.
— Ох, тези деарци, тези деарци, Баюн! Активни са, не отричам, не се спират пред нищо, но щом стигнат до обмисляне, вдигат ръце! Това глупаво женовластие ги е отучило да мислят! Преди известно време идват при мен двама — намислили да правят игрален филм, създали собствена студия, искат да използват киното за наша реклама. И ми носят сценария — велика съдба! Благородните герои на Огнището — невинни жертви на чужда несправедливост и честни отмъстители, влюбени девойки — ужас, кошмар! Романтици! Не си дават сметка, че още с първата прожекция ще им закрият студиото! И им заповядах да променят сценария. Имаше там един млад герой, адвокат, който тръгва срещу Огнището — отрицателен, с една дума. Ето, казах им, него ще направите положителен герой, истински борец срещу мрачната сила на Огнището. И когато той красиво и драматично, въпреки могъществото си, загине, само за миг ще покажете нас — жестоките, рационални насилници, които не спират пред нищо в името на целите си и будят отвращение, да, отвращение, но и ужас! Забележете — ужас пред неунищожимата могъща сила, срещу която дори такива прекрасни, обаятелни, силни мъже, какъвто би искал да бъде всеки зрител, не може да направи нищо, освен с трупа си да послужи за алиби на истинските убийци.
Лори-Бин се тръшна в креслото.
— Долавяте ли, Баюн? Такъв съвършен психологически етюд е невероятно трудно да се измисли. Но аз съм гений!
Това бе казано като на шега. Но Баюн разбра — събеседникът му действително се чувства гений.
Това не беше самообяснителният цинизъм на Фартат, еластичната хитрост на Комран, умореният фанатизъм на Дилетиле. Не, зад невротичната несръчност на Лори-Бин лъхаше бясното горене на самовлюбени истини, които само смъртта би могла да угаси. В отношението на Баюн към него беше смесено и отвращението от налудничавата атмосфера на нередовен ум, и уважението към доловимото научно мислене, предлагащо начин за разумно обяснение на света, и чувството, че в него има нещо като Предписанието. „Да, без дух да остана, с изумление си помисли Баюн, този човек като че ли има в себе си Предписание… Въпреки че всичко в него явно си е негово, и все пак…“
— Господин Лори-Бин! — ненадейно за самия себе си прекъсна мълчанието Баюн. — Искам да ви разкажа нещо. Струва ми се, че случаят е във вашата наука.
И прибързано, без да дочака съгласие, сякаш искаше да изпревари своята нерешителност, започна да разказва. Разказът се получи също като тогава, толкова отдавна, в страшната нощ преди „Мълниеносеца“, пред случайния събеседник в бара… Наистина, много се беше променило, заглъхнало, отначало Баюн успяваше да се задържи в рамките на полускептичен, полуравнодушен тон. Можа да представи случая като разказ на свой познат, на който той самият не вярва кой знае колко, но все пак има нещо в него! Но после в разказа се появи Демона, изплуваха спомени за много неща — сините очи, срещнати още в кратките секунди на боя, крилото, разорало пясъка, меките пръсти, изпуснали пистолета — и отново тези страшни сини очи, тежката ръка върху рамото и теснотата на „Таргана“, после…
— Престанете, Баюн — прекъсна го Лори-Бин, — всичко това се е случило с вас, нали? С вас самия.
Баюн се задави, преглътна и почти беззвучно изцеди от гърлото си:
— Да, с мен.
— Продължавайте, моля ви.
Баюн продължи. В очите на психолога се разгаряше все по-див интерес, хипнотичните им скокове ставаха все по-трескави — когато Баюн стигна до Предписанието, тяхното движение вече трудно можеше да се долови.
— После? Какво се случи после, Баюн?
Стратегът се отпусна в креслото.
— После? После нищо. Извинете, всъщност много неща. Животът ми се промени невероятно. Предписанието понякога ме водеше, понякога ме оставяше на спокойствие. Направих кариера във Фелдстратегиума само благодарение на него. Два или три пъти то ме накара да проникна в секретния отдел и да прелистя някакви документи… казвам „да прелистя“, защото всъщност то ги четеше, аз оставах някак встрани. Сигурно ще ви се стори забавно — първия път, за да проникна там, трябваше да съблазня секретарката на моя началник. Всъщност то я съблазни… Известно време след това станах човек от Огнището и тогава, знаете ли, за втори път срещнах Демона. Или ми се стори, че го срещнах, всичко стана много бързо. Нещо ме отвлече за миг и после вече го нямаше. Горе-долу това е всичко.
