и властний дъх на красота и страст сърца им с трепет сладостен погали. През погледите, осветлени с тъмно желание, душата им ловеше на стройний стан движенията дивни и техний израз… Изпод вежди само плешивий, низколобен хелиаст, лукавец Ефтий, метна не веднъж към Фрина поглед — и коварен усмех префъркваше през тънките му устни. Отдавна мъст замислил беше той за Фрина, що му любовта отвъргна и го осмя, — и ето сгоден повод изварди той и схвана тая вечер. Спря танеца… Плешиво чело Ефтий полипривел, полека се подигна с наздравна чаша в старческа ръка: — „Съзва ни Фрина тук на весел пир, и виното й услади сърца ни, тъй както на харита Агатея вълшебний танец погледи плени, и услади душата възхитена… Блажен на пир поканений от Фрина! Но дваж блажен е, който преживее на пиршеството днешно радостта! — Божественото празденство без време напуснахме… но кой е тоз безумец да възроптае: Фрина ни отлъчи от дълг свещен? Към хубави прищевки сам Зевс е благосклонен; а дано прищявка и на самата хубост чело му с гневни бръчки не замрежи! Но ако би гневът на гръмовержца да сполети кого и да било — в горчивини утеха и услада ще бъде нему сладостния спомен за тая нощ… На здравие за Фрина!“ Но никоя чаша не подигна. че в погледите, още упоени, Недоуменье трепна: дали глума Полупияний хелиаст подмята? Какво е туй двусмислие на думи? Зловещия му поглед и усмивка каква измама крият?… Върху Ефтий изпод ресници тъмни огнен поглед устреля гнявно Фрина, като че зад тъмен облак мълния да блясна, и буря бе след мълнията близко. Но сладкодумний Хиперид — чиято душа пръптеше, като пеперуда, около дивний лик на Фрина, в знойно желание — подхвана вдъхновено: „Зашеметил е сладкий вакхов дар на стареца помръкналият ум. На пир у Фрина, старче, не е гракал До нине гарван!… Горе на Олимп, за весел пир, самите богове прекъсвали са своите дела. Или не знай това мъдреца Ефтий? Мъдрец е! — не е чудно, че не знай… Зевс гръмовержец, той не се ли сам престори лебед — само за да може божественост отмахнал, а со нея и дълг оставил настрана — наслада поне за миг, за кратък миг да вкуси от хубостта?… Или пък и това е щукнало из паметта на Ефтий? Или той мисли, че на боговете да подражаваш, ще да е престъпно? Хитрец е Ефтий; хитростта не знае което знай — тя що й тряба! Пред богове грехът не грях се смята, ако се той допадне с хубост тям.“ И тука той, към старий хелиаст като устреля поглед, ядно викна: „Во полози, кат ниский лоб на Ефтий, плешивостта плешиви мисли мъти!… Другари! Ний въздадохме достойно на боговете чест — а да издигнем наздравица сега за хубостта: — Щастлив, комуто помисли високи в сърцето лее хубостта — сърцето за низка завист и коварства чуждо! Щастлив, когото Фрина ощастливи!“ Подхванатий внезапно тост пресече речта на Хиперида. И далеко, вън от чертога пиршествен, отнесе презнощний екот името на Фрина… И пак подзе отново Хиперид: „За оногова, чийто дух е чужд за хубостта — пустиня е живота,
