ще да постигне грозний гняв на Зевса! Смърт, смърт! На съд!“ И още нея вечер, Под стража, пред съвета на мъжете Повлякоха повинната хетера. Наметна своя модър звезден плащ пак над Елада ароматна нощ; певеца нощен, в своя блян унесен, из тъмните оливи се обади. Потънаха во мекий лунен свят и храмове, и сгради, и чертози; подобни на видение неземно, со мряморните неми богове, възстанаха егейските вълни… И само там народната вълна с злокобен шум бучеше невъзпирно; и с жад на мъст изпълнени сърца, от мъдрите венчани хелиасти очакваха присъдата по трепет. Облегната на тъмната колона, безмълвна там стоеше Фрина. Бледний вуал на плахост бе прибулил леко лицето й. Но гордо тя стоеше, унесена в нерадостни мечти… Не слушаше тя думите на Ефтий — Тъй както сам той, ней отдавна знайни. Той обвинява? Нея? — пред която се виеше до вчера като червей! Пред погледа й мяркаха се там архонтите: но виждаше ги тя да се тълпят на зван у нея пир — и, като жъртвен чад ликът Кипридин, да я облъхва сластният им шепот. Тогаз какво покорство, а сега каква злорадост в погледа им грей!… „На, онзи там намръщен хелиаст, не ми ли се кълнеше той и снощи, че моята усмивка благосклонна е висши дар човеку на земята? А онзи другий с равнодушен поглед — така ли ме той гледаше преди? А Ефтий сам? В омая на страстта, в домогвание за една милувка, не ме ли той възнасяше — Киприда?! И ето го подигнат против мен — за богохулство — чрез боготворенье за туй що е божествено в живота — на туй що сам принася жертви той! И жертвения плам му е опърлил плешивий лоб — душевна пустота засипал с пепел на угасли страсто.“ Сам Хиперид бе сладкодумна реч подзел и веч привършва — тя не чу и неговите думи на защита. Тя виждаше едно сал: — миг след миг как мръшеха архонтите чела, и погледи под гнявно свити вежди от миг на миг как бляскаха зловещо — и свойта участ сети тя решена… И мярна се тозчас през паметта й со камъне пребитий труп на Лая. И побледи я трепет лек, разтворил в миг устните й — чу тя на сганта подсторена из ропота й вик: „Смърт, смърт! Млъкни, безумний Хиперид, безпътен за безпътната хетера!“ И веч готов отсъда да отсъди, съветът на мъжете се подигна. Изстъпи се тогава Фрина гордо пред мрачните архонти — и за миг отметна своя пурпурен хитон и тъй застана. В златолунний блясък отсякоха се мряморни плещи, и дивен стан, и девствени гърди, в таинствено вълшебство осияни. Замая всички погледи прибули. И сякаше из тия форми лъхна неземний гений на величье земно, и с трепет свят душите той изпълни. И вдъхновено викна Хиперид, като издигна сърчено десница: — Киприда! Вий нима ще поругайте богинята! На вас туй дивно тяло не вее ли небесно откровенье! — И преклони лавровенчано чело благоговейно пред Киприда — Фрина той сам тогава… Сонмът хелиасти, а заедно со тях и цял народ, омаяни в безмълвие стояха. А тя, надвластна в свойта нагота, сияеше во златолуний бляск
